града по същия начин, по който ни доведе, ще ти бъда крайно признателен.
Ранд помнеше леса извън Шадар Логот. Този път тук нямаше мърдраали и тролоци, но гората бе гъста и Светлината само знаеше колко далеч беше най-близкото село и в каква посока.
— Ще направя нещо по-добро — отвърна той. — Мога също така бързо да ви отведа направо в Две реки.
— Да те благослови Светлината и да намериш покой за тази помощ — промърмори Коврил. Ушите на Ерит трепнаха възбудено, навярно както за това, че скоро ще види Лоиал, така и че най-сетне ще напуснат Шадар Логот.
Ранд се поколеба за миг. Лоиал вероятно беше в Емондово поле, но направо там не можеше да ги отведе. Значи — далеч от селото, достатъчно далеч, за да избегне фермите, скупчени около него.
Вертикалната резка от светлина се появи и се ушири; покварата отново затуптя в него, по-лошо отпреди; земята сякаш заблъска в подметките на ботушите му.
Половин дузина айилци скочиха през Прага и огиерите ги последваха с бързина, която никак не изглеждаше невероятна при създалите се обстоятелства. Ранд погледна назад към разрушения град. Обещал бе да позволи на Девите да мрат заради него.
Когато и последният айилец премина, Сюлин изсъска и той извърна очи към нея, но тя гледаше ръката му — по-точно дланта му, където ноктите му бяха издълбали дълга резка, от която капеше кръв. Както бе загърнат в Празнотата, болката сякаш принадлежеше на някой друг. Физическият белег нямаше значение — щеше да изчезне. По-дълбокият белег си го бе оставил отвътре, където никой нямаше да го види. По един за всяка загинала Дева — тези белези никога нямаше да изчезнат.
— Тук свършихме — каза той и прекрачи през Прага в Две реки. С Прага изчезна и пулсирането.
Опита се да се ориентира къде точно са попаднали. Да поставиш точно един Праг не беше лесно в места, които не познаваш, но той беше избрал едно място, което познаваше, обрасла с бурени ливада на цял час път пеша от Емондово поле, която никой не използваше за нищо. Но сега в смътния здрач видя овни, доста голямо стадо, и някакво момче с овчарска гега и лък на гърба, което се взираше в тях. Ранд нямаше нужда от Силата, за да види, че момчето се е облещило. То изтърва гегата и се затича към близката ферма — навремето тук нямаше никаква ферма, да не говорим пък за покрита с керемиди.
За миг Ранд се зачуди дали изобщо е попаднал в Две реки. От друга страна, сърцето му подсказваше, че си е у дома. Не бе запомнил всички онези промени, за които му бяха разказали Боуд и другите момичета — трудно бе да си представи, че нещо в Две реки е възможно да се промени.
— Емондово поле е натам — каза той. Емондово поле. Перин. И Трам навярно беше там, в хана „Виноструй“, с родителите на Егвийн. — Лоиал трябва да е там. Можете да попитате за него във фермата. Сигурен съм, че ще ви предложат място за спане. За мен не им казвайте. На никого не казвайте как сте дошли. — Момчето беше видяло, но приказките на едно момче можеха да се вземат за преувеличени от появата на огиерите.
Хаман и Коврил наместиха вързопите на гърбовете си, спогледаха се и тя каза:
— Нищо няма да казваме за това как сме дошли. Нека хората си измислят каквото си искат.
Хаман поглади брада и се окашля.
— А ти гледай да не се убиеш.
Макар все още в Празнотата, Ранд се сепна.
— Какво?
— Пътят пред теб — избоботи Хаман — е дълъг, тъмен, и много се боя — кървав. Също тъй много се боя, че ще поведеш всички ни по този път. Но трябва да оживееш, за да стигнеш до края му.
— Ще оживея — отвърна кратко Ранд. — Всичко добро. — Опита се да вложи малко топлота в последното, чувство някакво, но не беше сигурен, че е успял.
— Всичко добро — отвърна Хаман, след което тримата огиери се обърнаха към фермата.
Ранд остана за още един миг на място. От къщата бяха наизлезли хора, загледани в приближаващите се огиери, но Ранд не гледаше тях. Той се взираше на северозапад, не към Емондово поле, а към фермата, в която бе отрасъл. Когато се извърна и отвори Прага към Кемлин, все едно че откъсна нещо от себе си. Болката от това бе по-силно възпоминание за Лия от една драскотина.
Глава 22
На юг
Петте камъчета се въртяха в кръг над ръцете на Мат: едно червено, едно синьо, едно зелено, другите две — пъстри. Той яздеше, направлявайки Пипе с колене, копието с черната дръжка бе затъкнато под ремъците на седлото. Камъчетата му напомняха за Том Мерилин, който го бе научил да жонглира, и той се чудеше дали старецът все още е жив. Навярно не. Ранд беше пратил веселчуна да се мъкне след Елейн и Нинив преди много време, под предлог че трябвало да ги наглежда. И да имаше някъде две жени, които да се нуждаят от наглеждане, Мат не познаваше такива, но тия двете като нищо можеха да доведат един мъж до гибел, още повече че изобщо не се вслушваха в здравия разум. Нинив си вреше носа във всичко и непрекъснато си дърпаше проклетата плитка, когато й говориш, а Елейн, проклетата щерка-наследница, си въобразяваше, че може да ти се наложи, като си вирне носа, и все те поучаваше какво било и що било, не по-малко досадно от Нинив, само че с Елейн беше още по-лошо, защото ако номерчето с кралското й високомерие не минеше, те стрелваше с усмивчица, изкарваше трапчинките на бузките и очакваше всички да паднат в краката й само защото е хубава. Надяваше се, че Том е успял някак да оцелее в тяхната компания. Надяваше се и те да са живи и здрави, макар да нямаше нищо против да се поопарят поне веднъж, като са тръгнали да щъкат Светлината само знае къде. Да видят какво е, като го няма него да ги измъква — и ни една дума на благодарност, когато се оказваше там да го направи.
— А ти какво ще кажеш, Мат? — попита Нейлсийн, който яздеше до него. — Замислял ли си се някога какво ли ще е да си Стражник?
Бандата се беше разтеглила на север зад тях, конница и пехота с развети знамена, но замлъкнали барабани, през ниски хълмове, обрасли с редки храсти и хилави горички. Единадесет дни, откакто бяха напуснали Мероне, а бяха изминали половината път до Тийр, може би малко повече — придвижваха се по- бързо дори отколкото Мат се беше надявал. И само един пълен ден, прекаран в отдих за конете. Той не бързаше особено да заеме мястото на Вейрамон, но не можеше да удържи на любопитството колко разстояние наистина могат да покрият от изгрев до залез, ако им се наложи. Дотук най-доброто им постижение беше четиридесет и пет мили. Разбира се, на фургоните от обоза им трябваше половината нощ, за да ги застигнат, но пехотата наскоро бе показала, че може да се сравнява с конницата на дълго разстояние, ако не на късо.
Малко по-далече назад и откъм изток отряд айилци прехвърлиха обрасло с гора възвишение — тичаха с лекота и бавно съкращаваха разстоянието. Вероятно бяха тичали от изгрев слънце и щяха да продължат до падането на нощта, ако не и до по-късно. Ако подминеха Бандата, докато е все още светло, за да се виждат, това щеше да ги окуражи за утре. Всеки път, когато ги подминеха айилци, хората му изглеждаха готови да се опитат да преодолеят още някоя миля-две в повече на следващия ден.
На няколко мили напред пръснатите горички отново започнаха да се сливат в гъст лес. Щеше да се наложи да се смъкнат по-близо до Еринин, преди да го достигнат. Когато се изкачиха на поредния хълм, Мат видя пред себе си реката и петте тежки кораба, на които се вееше флагът на Червената ръка. Други четири пътуваха назад към Мероне, за да натоварят главно фураж за конете.
— Стражник ли? — каза Мат, улови камъчетата и ги прибра в дисагите си. Навсякъде можеше да си намери други, но цветовете му харесваха. Там си държеше и едно орлово перо, както и един износен от времето снежнобял камък, по който сякаш някога бе имало врязани спирали. Беше се натъкнал и на една канара, приличаща на глава на статуя, но за да я помъкне със себе си, щеше да му трябва цял фургон. — Никога. Всички те са глупци и тъпаци, щом се оставят Айез Седай да ги водят за носа. Откъде пък се сети за това?
— Ами заради Айез Седай — каза тайренецът. — Душата ми да изгори, ама не може човек да не се замисли, нали? Искам да кажа, какво ли са намислили? — Имаше предвид Айез Седай от другата страна на Еринин.
— Най-добре да не мислим за тях. — Мат докосна сребърната лисича глава през ризата си; въпреки нея се радваше, че Айез Седай са отвъд реката.
