С изострения си от Силата слух Ранд чу една Дева, Нандера, жилеста, но въпреки това красива, да шепне на Сюлин:
— Обърнала си се към гай-шайн като към Фар Дарейз Май!
Сините очи на Сюлин твърдо срещнаха зелените на Нандера.
— Да. Ще се занимаем с това, след като се уверим, че Ранд ал-Тор е в безопасност.
— Добре — съгласи се Нандера.
Сюлин бързо избра двадесет Деви, някои от които бяха част от охраната тази сутрин, но когато Юриен започна да подбира Червени щитове, мъже от други общества започнаха да настояват, че и те трябва да бъдат включени. Градът отвъд въздушната порта изглеждал място, където може да се намерят врагове, а Кар-а-карн трябвало да бъде защитен. Честно казано, никой айилец не отбягваше възможна битка и колкото по-млади бяха, толкова повече напираха да си намерят такава. Едва не се разгоря нов спор, когато Ранд каза, че мъжете не може да са повече на брой от Девите — това щеше да опозори Фар Дарейз Май, тъй като той бе дал на тях да носят честта му — и че Девите не може да са повече, отколкото е подбрала Сюлин. Наистина щеше да ги отведе на място, където не можеха да ги предпазят никакви бойни умения, и всеки, който дойдеше с него, щеше да се окаже един човек в повече, когото да пази. Последното не им го обясни — кой знае чия чест щеше да настъпи по мазола, ако го кажеше.
— И запомнете — каза той, след като малцината бяха избрани. — Не докосвате нищо, дори глътка вода. И през цялото време стоите пред очите ми и не влизате в никоя сграда по никакъв повод. — Хаман и Коврил закимаха енергично, което сякаш впечатли айилците повече от думите на Ранд. Ако изобщо се бяха впечатлили.
После заедно пристъпиха през Прага в един отдавна мъртъв град. Град, повече от мъртъв.
Златното слънце напичаше сивите руини. Дълги алеи с колонади отвеждаха към кули, по-високи от всичко, за което Кайриен беше сънувал, и до други — нащърбени и килнати. Навсякъде се мяркаха хлътнали покриви, тухли и камъни се търкаляха по разбитата каменна настилка. Сринати фонтани и изпотрошени паметници се виждаха на всяко кръстовище. Изкривени дървета, умиращи от сушата, растяха над всяка купчина зидария. Сух треволяк стърчеше от пукнатините по улици и здания. Нищо не се движеше — ни птица, ни плъх, ни полъх. Тишина загръщаше Шадар Логот. Шадар Логот. „Където дебне Сянката“.
Ранд пусна Прага да изчезне. Айилците до един бяха забулени. Огиерите се оглеждаха тревожно.
Аридол беше бил велика столица в дните на Тролокските войни, съюзник на Манедерен и на останалите Десет държави. След като тези войни се проточили толкова, че надминали Стогодишната война, когато вече изглеждало, че Сянката печели победи навсякъде и че всяка победа на Светлината е само печелене на време, един мъж на име Мордет станал съветник в Аридол и убедил всички, че за да оцелее, Аридол трябва да стане по-корав и от Сянката, по-жесток от Сянката, по-малко доверчив и от нея. И постепенно го направил такъв, докато накрая Аридол станал ако не по-черен от Сянката, то поне точно толкова черен. И докато войната с тролоците продължавала да бушува, Аридол се затварял в себе си, затварял се в себе си, докато не се самопогълнал.
Но нещо бе останало. Нещо, което не позволяваше на човек дори да му хрумне да се засели тук отново. Нямаше и едно камъче тук, което да не е покварено от омразата и подозрителността, убили Аридол и оставили на негово място Шадар Логот. Всяко камъче бе заразно.
А и не само покварата беше останала, макар и тя да беше предостатъчно, за да задържи всеки здравомислещ човек по-далече от това място.
Ранд се загледа към прозорците, зейнали като празни очни кухини по огромни черепи. Можеше да усети невидимите дебнещи. Нещо много повече от покварата бе останало тук. Цяла тролокска рат беше загинала тук, след като бе останала на стан, оставила след себе си само кървави послания по стените, молещи Тъмния да ги спаси. Нощта не беше подходящ час да се озовеш в Шадар Логот.
„Плаши ме това място — промърмори Луз Терин — Теб не те ли плаши?“
Ранд затаи дъх. Нима гласът наистина говореше на него? „Да, плаши ме.“
„Мрак се крие тук. Черно, по-черно от черното. Ако Тъмния реши да заживее сред хората, сигурно ще си избере да е тук.“
„Да. Така е.“
„Трябва да убия Демандред.“
Ранд примигна.
„Нима Демандред има някаква връзка с Шадар Логот. С тук?“
„Най-сетне си спомням убийството на Ишамаел. — В гласа се долови нотка на възхита, като от току-що направено откритие. — Той заслужаваше да умре. Ланфеар също заслужаваше да умре, но се радвам, че не я убих аз.“
Случайност ли беше, че гласът сякаш говореше на него? Дали Луз Терин слушаше и отговаряше? „Как убих… как ти уби Ишамаел? Кажи ми как.“
„Смърт. Искам остатъка от смъртта. Само не тук. Не искам да умра тук.“
Ранд въздъхна. Той също не искаше да умре тук.
— Води — обърна се той към Хаман. А на айилците каза: — Помнете какво ви казах. Нищо не пипайте, нищо не взимайте и стойте близо един до друг.
— Не мислех, че ще е чак толкова лошо — промърмори Хаман. — Това почти отмива Портала. — Ерит изстена, а Коврил като че ли всеки миг щеше да направи същото, ако не държеше толкова на достойнството си. Огиерите бяха твърде чувствителни към настроението, излъчвано от дадено място. Хаман посочи. Потта по лицето му нямаше нищо общо с жегата.
— Натам.
И ги поведе по кръстовища и улици, покрай една група руини към следващата, но в посоката беше сигурен. Обкръжилите ги айилци стъпваха на пръсти. Очите им святкаха над черните була и те вече нямаха вид на воини, очакващи атака, а на бойци, влезли в битката.
Невидимите дебнещи и срутените сгради засъбуждаха спомени, които Ранд предпочиташе да избегне. Тук Мат бе поел по един път, който го бе отвел до Рога на Валийр и който едва не го бе убил, навярно пътят, който и него отведе до Руйдийн и тер-ангреала, за който не искаше да говори. Тук Перин беше изчезнал без следа в нощта, в която всички трябваше да побягнат, и когато Ранд най-сетне го видя отново, той вече имаше златни очи, тъжен поглед и тайни, които Моарейн така и не пожела да сподели с Ранд.
Сам той не беше се спасил недосегнат, въпреки че самият Шадар Логот не го засегна пряко. Падан Фейн ги беше преследвал чак дотук, него, както и Мат и Перин, Моарейн и Лан, Нинив и Егвийн. Падан Фейн, амбулант и чест посетител на Две реки. Падан Фейн, Мраколюбец. Вече нещо много повече от Мраколюбец, както твърдеше Моарейн. Фейн ги беше преследвал чак дотук и оттук насетне, но това, което бе останало от него, бе много повече от Фейн. Или по-малко. Фейн, колкото и да си беше останал Фейн, искаше смъртта на Ранд. Заплашвал беше всеки, когото Ранд обичаше, ако Ранд откаже да отиде при него. А Ранд не беше отишъл. Перин се беше справил с това, опазил беше Две реки, но, о, Светлина, как го болеше от всичко това! Какво общо беше имал Фейн с Белите плащове? Възможно ли беше Педрон Ниал да е Мраколюбец? Щом и Айез Седай можеха, то значи можеше и лорд-капитан командирът на Чедата на Светлината да е такъв.
— Ето го — каза Хаман и Ранд се сепна. Шадар Логот беше последното място на света, където човек можеше да си позволи да се разсее.
Стареят сочеше ограда от някакъв блестящ метал, висока един огиерски бой и недокосната от ръжда. Оградата затваряше нещо като висок издължен камък с врязани в него лози и листа, така изкусно изваяни, че на човек можеше да му се стори, че усеща полъха на ветреца, който ги е раздвижил, и оставаше изненадан, че не са зелени, а сиви.
— Изсекли са дъбравата веднага щом огиерите са си отишли в своя стеддинг — измърмори сърдито Хаман и лицето му посърна.
Ранд опипа оградата с поток на Въздух, чудейки се как ще я преодолее, и примигна, когато тя се разкъса на повече от двайсет места и рухна така оглушително, че огиерите подскочиха.
Коврил положи ръка на рамото му.
— Бих те помолила да не го отваряш. Несъмнено Лоиал ти е показал как — той винаги е проявявал прекален интерес към подобни неща, — но Пътищата са опасни.
— Знам как да го заключа — промълви Хаман, — тъй че да не може повече да бъде отворен без
