Егвийн неохотно отслаби силата на сплита — така можеше изобщо нищо да не чуе, но по-добре, отколкото да привлече вниманието на разни заплеси. Бездруго твърде много минувачи я поглеждаха — айилка, притиснала се до стената, въпреки че само забавяха крачка и отминаваха. Никой не искаше да си взима белята с айилци. Тя заопипва със сплита прозорец по прозорец. Беше се изпотила. Само една Айез Седай да й мернеше потоците, дори да не разбереше какво са точно, щеше да узнае, че някоя прелива към тях. Щяха да се досетят за целта. Егвийн се сви още назад.
Тишина. Тишина. Някакво шумолене. Някой се движеше. Пантофи по килима? Нито думичка обаче. Тишина. Мъжко мърморене — явно някой изпразваше нощни гърнета и никак не беше доволен от работата си; със зачервени от напрежение уши тя продължи напред. Тишина. Тишина. Тишина.
— Наистина ли вярваш, че се налага? — Макар да шепнеше, женският глас прозвуча ясно и уверено.
— Трябва да сме подготвени за всяка възможност, Койрен — отвърна друга жена с глас като желязна палка. — Чух поразителен слух… — Някаква врата се затвори плътно и прекъсна останалото.
Дощя й се да закрещи от отчаяние. Сивата сестра, начело на пратеничеството, а другата трябваше да е Айез Седай, иначе нямаше да си позволи да й говори така. Тъкмо да кажат това, което искаше да чуе, и решиха да си излязат. Що за поразителен слух? Каква възможност? Как смятаха да се подготвят? Преливането в благородническия дом отново се промени, като този път се усили. Какво се канеха да правят? Тя си пое дълбоко дъх и започна отново, съвсем крадешком.
Успя да чуе какви ли не слугински клюки и дърдорене. Някоя си Кери щяла пак да ражда бебе, Айез Седай щели да получат вино от Ариндрим — кой знае къде беше пък това. Най-интересната вест се оказа, че всъщност в каляската била Арилин: тръгнала да се срещне със съпруга си в имението им извън града. Голяма полза. Цял предобед си бе загубила!
После портата се отвори широко и навън се изсипа тълпа от кланящи се слуги в ливреи. От портата излезе Несюне Биара, следвана от висок млад мъж, изсечен сякаш от камък.
Егвийн припряно отпусна сплита, освободи сайдар и вдиша дълбоко, за да се успокои — моментът не беше подходящ за паника. Несюне и Стражникът й си казаха нещо и тъмнокосата Кафява сестра огледа улицата, най-напред в едната посока, после в другата. Явно търсеше нещо.
Егвийн реши, че в края на краищата моментът е доста подходящ за паника. Бавно се отдръпна от стената, да не би да привлече острото око на Несюне, извърна се веднага щом се оказа извън полезрението й и побягна през навалицата. И пробяга едва три крачки, защото се блъсна в някаква каменна стена, отхвърча назад и се друсна насред улицата така здраво, че подскочи още веднъж върху нагорещената каменна настилка.
Зашеметена, тя вдигна очи и само след миг се зашемети още повече. Каменната стена се оказа Гавин — гледаше я, не по-малко слисан от самата нея. Очите му бяха най-сияйно сини. И тези меденозлатисти къдрици… Дощя й се отново да зарови пръсти в тях. Усети, че лицето й става пурпурночервено. „Никога не си го правила — каза си твърдо тя. — Онова беше само сън!“
— Удари ли се? — каза той притеснено и понечи да коленичи до нея.
Тя се изправи и припряно заизтупва полите си; ако можеше да си поиска да й се изпълни едно желание тутакси, щеше да е да не се изчервява повече. Вече бяха привлекли цял кръг от зяпачи. Хвана го под мишницата и го повлече по улицата, накъдето беше тръгнала. Един поглед през рамо не й показа нищо друго освен гъстата тълпа. Дори Несюне да беше стигнала до същия ъгъл, нямаше да види нещо повече. Въпреки това Егвийн не забави крачка и тълпата започна да отваря път пред една айилка и един мъж, който беше достатъчно висок, за да мине за айилец, макар да носеше меч. Походката му обаче показваше, че знае как да го използва — походка на Стражник.
След десетина крачки тя с неохота издърпа ръката си от неговата. Той обаче пак я хвана и тя го остави да я задържи.
— Не би трябвало да обръщам внимание на факта, че си облечена като айилка, нали? — каза той. — Последното, което чух за теб, бе, че си в Иллиан. И не би трябвало да питам и защо бягаш от един палат, в който са отседнали шест Айез Седай. Странно поведение за една Посветена.
— Никога не съм била в Иллиан — отвърна тя, като се огледа трескаво да не би някой айилец наблизо да я чуе. Неколцина погледнаха към нея, но никой не беше достатъчно близо. Изведнъж това, което той й каза, стигна до съзнанието й. Тя погледна зелената му камизола, същата като на войниците на стража пред къщата. — Ама ти си с тях! С Айез Седай от Кулата. — Светлина, пълна глупачка беше, че не го разбра още когато го видя.
Лицето му за миг се вкочани, после омекна.
— Командвам почетната стража, която Айез Седай доведоха да придружи Преродения Дракон до Тар Валон. — Гласът му представляваше странна смесица от ирония, гняв и отегчение. — Стига да реши да дойде, разбира се. И ако е тук. Доколкото разбирам, той… се появява и изчезва. Койрен е разколебана.
Сърцето на Егвийн подскочи.
— Аз… Трябва да те помоля за една услуга, Гавин.
— Всичко друго освен две неща — отвърна той простичко. — Няма да навредя на Елейн или на Андор и няма да стана Заклет в Дракона. Всичко друго, което ми е по силите.
Към тях се извърнаха няколко глави. Всяко споменаване на Заклетите в Дракона привличаше ушите.
— Трябва да поговоря с теб насаме — каза тя. „Ако някоя е обвързала Гавин за Стражник, ще я…“ Странно, но мисълта не я развълнува особено.
Без повече приказки, той я отведе в един близък хан, „Дългучът“, където подхвърлената на дебеличката ханджийка златна крона им спечели почти благоговеен реверанс и малка частна гостна — облицована с тъмна ламперия, с тежка полирана маса, столове и синя ваза със сухи цветя на камината. Гавин затвори вратата и когато двамата застанаха един срещу друг, в стаичката изведнъж се възцари някаква неловкост. Светлина, ама и него си го биваше — великолепен досущ като Галад, и с тази коса, закъдрена покрай ушите му…
— Тази жега от ден на ден става все по-непоносима — изсумтя Гавин, измъкна носна кърпа и изтри лицето си, след което й я подаде. Изведнъж се сети, че е използвана, и отново се окашля. — Чакай, мисля, че имам още една.
Тя измъкна своята, докато той ровеше по джобовете си.
— Гавин, как е възможно да служиш на Елайда след онова, което направи тя?
— Младоците служат на Кулата — отвърна той, но примигна неспокойно. — Правим го, след като… Сюан Санче… — Очите му станаха леденостудени. — Егвийн, майка ми казваше: „Дори една кралица трябва да се подчинява на законите, които създава, иначе законът няма да е закон“. — Той поклати глава. — Не трябваше да се изненадвам, че те намирам тук. Трябваше да се сетя, че ще си там, където е ал-Тор.
— Защо го мразиш? — Това в гласа му или беше омраза, или изобщо не беше го чула. — Гавин, той наистина е Преродения Дракон. Трябва да си чул какво се случи в Тийр. Той…
— Не ме интересува дори Създателят да се е въплътил в него! — изрева той. — Ал-Тор уби майка ми!
Очите на Егвийн едва не изскочиха от орбитите си.
— Гавин, не! Не, не го е направил той!
— Можеш ли да се закълнеш в това? Била ли си там, когато е умряла? Всички го казват. Че Преродения Дракон е завзел Кемлин и е убил Мургейз. Сигурно и Елейн е убил. За нея една думичка не мога да чуя. — Внезапно гневът му се стопи, той се отпусна, сведе глава и прошепна: — Нищичко не мога да разбера.
— Елейн е жива и здрава — каза Егвийн и с изненада усети, че е застанала плътно до него. Пресегна се и отново се изненада, щом прокара пръсти по косата му. Почувства го точно така, както си го спомняше. Пръстите й се дръпнаха като опарени. Сигурно беше, че ще се изчерви толкова, че бузите й ще пламнат, освен ако… По бузите на Гавин избиха червени петънца. Разбира се. И той си го спомняше, макар и като свой сън. — Елейн е в пълна безопасност, Гавин. Виж, за това мога да ти се закълна.
— Къде е тя? — попита той сподавено. — Къде е била досега? Мястото й сега е в Кемлин. Е, не в Кемлин — поне докато ал-Тор може да е там, — но в Андор. Къде е тя, Егвийн?
— Аз… не мога да ти кажа. Не мога, Гавин.
Той я изгледа, после въздъхна.
