Сърцето й подскочи. Беше се самоубеждавала, че тази опасност си е отишла с двете Айез Седай. Глупаво. Беше се омъжила за тавирен, обречен да огъва живота на другите около себе си във форма, каквато Шарката изискваше, за мъж, отраснал с други двама тавирен, единият от които — самият Прероден Дракон. Тази част от него трябваше да дели с други. И едно косъмче да дели не й се искаше, но какво да се прави.
— Какво смяташ да правиш?
— Да ида при него. — Погледът му в миг се отмести и тя го проследи с очи. На стената бяха подпрени тежък ковашки чук и бойна секира с извито като лунен сърп острие. — Не можех да… — Гласът му се сниши почти до шепот. — Не можех да измисля как да ти го кажа. Ще тръгна още тази нощ, когато всички заспят. Не мисля, че остава много време, а пътят ще е дълъг. Господин ал-Тор и господин Каутон ще ти помогнат да се оправиш с кметовете, ако се наложи, вече говорих с тях. — Опита се да придаде лекота в гласа си, но усилието му беше напразно. — С Премъдрите не би трябвало да имаш трудности. Странно, когато бях момченце, Премъдрите ми се струваха страшни, но се оказва, че са много лесни, когато си твърд.
Файле стисна устни. Значи беше говорил с Трам ал-Тор и с Абел Каутон, но не и с нея, така ли? И Премъдрите! Да можеше да го накара да влезе в нейната кожа за един ден само, че да види колко лесни са Премъдрите.
— Не можем да тръгнем толкова бързо. Ще трябва малко време да си подготвим подходяща свита.
Перин присви очи.
— Да тръгнем? Ти никъде няма да ходиш! Това ще бъде… — Той се окашля и продължи с малко по- кротък тон: — Най-добре ще е, ако някой от нас остане тук. Ако господарят замине, господарката трябва да остане, за да се грижи за нещата. Така е разумно. Всеки ден прииждат бежанци. Всички тези спорове, които трябва да се решават. Ако и ти тръгнеш, тук ще стане по-лошо, отколкото с тролоците.
Как можеше да си помисли, че няма да забележи това негово тромаво измъкване? Канеше се да каже, че ще бъде опасно. Как все ставаше така, че желанието му да я предпази от опасността винаги я караше да изпитва топлина отвътре и в същото време толкова я ядосваше?
— Ще направим това, което решиш, че е най-добре — отвърна тя кротко, а той примигна недоверчиво, почеса се по брадата и кимна.
Сега оставаше само да го накара да разбере кое наистина е най-доброто. Поне не беше заявил направо, че тя не може да тръгне. Заинатеше ли се веднъж, щеше да й е по-лесно да помръдне някой хамбар, отколкото него, но с малко предпазливост това можеше да се избегне. Обикновено.
Тя го прегърна и зарови лице в широката му гръд. Силните му длани нежно загалиха косата й; сигурно си мислеше, че е притеснена от заминаването му. Е, така си беше, донякъде. Само че той нямаше да тръгне без нея. Още не беше разбрал какво значи да си женен за салдейка. Толкова добре си я караха досега, далече от Ранд ал-Тор. За какво му беше дотрябвал на Преродения Дракон Перин точно сега, и то толкова силно, че Перин да го усети през стотиците левги, проснали се между двамата? За какво толкова не стигаше времето? Защо?
С едната ръка на дръжката на меча, Гавин Траканд обикаляше позициите на своите хора около гористия склон. Сух и горещ вятър, понесъл прахоляк през хълмистата кафява степ, развяваше зеления плащ на гърба му. Нищо не можеше да се види наоколо освен съсухрена трева, малки горички с пожълтели листа и повехнали храсталаци. Твърде широк беше фронтът, който трябваше да покрие с хората си, ако се стигнеше тук до битка. Беше ги групирал на малки чети от по пет спешени мечоносеца със стрелците с лъкове, разположени на петдесет крачки назад по склона. Петдесетина конници чакаха команда в лагера на билото, за да бъдат пратени там, където се наложеше. Надяваше се днес да не се наложи.
В самото начало Младоците бяха малко на брой, но се бяха прочули и това привлече нов набор. Новите бройки щяха да са от полза. Но никой новобранец не можеше да напусне Тар Валон преди да е покрил воинските стандарти. Не че Гавин очакваше днес битка повече от друг път, но се беше научил, че тя често настъпва, когато най-малко очакваш. Само Айез Седай можеха да чакат до последния момент преди да кажат на човек нещо — като например какво ще се случи днес.
— Всичко наред ли е? — попита той, като спря до едно от отделенията на мечоносците. Въпреки жегата някои от тях носеха зелените си плащове така, че да си вижда нападащият бял глиган на Гавин, бродиран на гърдите им.
Джисао Хамора беше най-младият, все още с момчешка усмивка, но също така беше единственият от петимата с малката сребърна кула на яката, отличаваща го като ветеран от битката в Бялата кула. Той отговори:
— Всичко е наред, милорд.
Младоците заслужаваха името си. Самият Гавин, малко над двадесетте, беше от най-старите. По правило не приемаха в редовете си никой, който е служил в друга войска или е носил оръжие в служба на някой лорд или лейди, или дори е работил като търговски охранник. Първите Младоци бяха отишли в Кулата като момчета и младежи, за да се обучат за Стражници — най-добрите майстори на меча, най-добрите бойци в света, и те поддържаха част от тази традиция, макар вече да не ги обучаваха Стражници. Младостта им не беше недостатък. Само преди седмица си бяха направили малка церемония в чест на Бенджи Далфор, който си беше обръснал първите косми по лицето, а същият имаше белег на бузата си от битката в Кулата. Айез Седай бяха твърде заети с Церенето на тежко пострадалите, след като на Сюан Санче бе отнета титлата Амирлин. Тя все още можеше да е Амирлин, ако Младоците не бяха застанали срещу мнозина от своите доскорошни учители и не ги бяха надвили из коридорите на Кулата.
— Има ли смисъл от всичко това, милорд? — попита Хал Мойр. Той беше с две години по-голям от Джисао и подобно на мнозина други, които не носеха сребърната куличка, съжаляваше, че не е бил там. Щеше да се научи. — И помен няма от айилци.
— Мислиш ли? — Гавин замахна с все сила и хвърли камъчето, което държеше, към най-близкия храст — с почти окапали оклюмали листа. Единственият звук, който последва, бе шумоленето на листата, но храстът се разтърси малко по-дълго от нормалното, сякаш някой скрит зад него човек беше ударен на по-деликатно място. Сред новаците се надигнаха възклицания. — Един айилец, Хал, може да се скрие в някоя гънка по земята, в която ти не би могъл дори да се спънеш. — Не че самият Гавин знаеше за айилците повече, отколкото беше чел по книгите, но беше изчел всички книги, които можеха да се намерят за тях в библиотеката на Бялата кула. Нали трябваше да се подготви за бъдещето, а по всичко личеше, че бъдещето на света е война. — Но ако такава е волята на Светлината, днес битка няма да има.
— Милорд! — отекна вик откъм хълма. Наблюдателят бе забелязал това, което самият той току-що бе зърнал. Три жени, излизащи от малката горичка на неколкостотин крачки западно. Идваха към хълма. Западно. Изненада. Но айилците обичаха изненадите.
Той беше чел за айилки, сражаващи се редом с мъжете, но тези жени не можеха въобще да се сражават в своите бухнали поли и бели блузи. Носеха шалове, загърнали раменете им. От друга страна, как бяха стигнали до тази горичка незабелязани?
Жените пристъпваха тържествено, сякаш изобщо не ги притесняваше, че се приближават до въоръжени мъже. Бяха с дълги коси, чак до кръста — беше чел, че айилките ходят късо подстригани — прибрани назад със сгънати кърпи. Носеха по себе си толкова много гривни и дълги гердани от злато, сребро и слонова кост, че само блясъкът им би трябвало да ги издаде от цяла миля.
С изправени снаги и горди лица трите жени минаха покрай мечоносците, като ги изгледаха съвсем бегло, и без да спират, се заизкачваха по хълма. Водачката им беше златокоса жена, чиято бухнала блуза не беше завързана и почти откривайте гърдите й. Другите две бяха побелели, със сбръчкани лица.
— Не бих имал нищо против да поканя тази на един танц — каза възхитен един от Младоците, след като жените ги подминаха. Беше поне с десетина години по-млад от златокосата.
— На твое място не бих, Арвин — отвърна сухо Гавин. — Може да те разбере погрешно. — Беше чел, че айилците наричат битката „танцът“. — Освен това тази ще ти схруска черния дроб за вечеря. — Беше засякъл бледозелените й очи; по-твърд поглед не беше виждал.
Той изгледа Мъдрите, докато не се изкачиха на билото, където ги чакаха половин дузина Айез Седай със своите Стражници. Когато жените се скриха в една от високите бели шатри и Стражниците я заобиколиха да пазят, Гавин продължи обиколката си.
Младоците бяха вдигнати по тревога едва когато се пръсна мълвата за пристигането на айилците, нещо,
