възразяваха, когато вместо лорд Перин ги изслушваше лейди Файле. Или поне благоразумно прикриваха възраженията си.
— И сте дошли за това пред мен? — каза тя хладно. Двете жени, потящи се пред стола й, помръднаха неловко крака и забиха очи в прясно рендосаните дъски на пода.
Закръглените гънки по тялото на Шармад Дзефар бяха покрити, макар и далеч не скрити, от висока до шията полупрозрачна доманска рокля, чиято фина бледозлатиста копринена тъкан беше похабена по ръбовете и маншетите и зацапана от дълго пътуване. Патрулите из Мъгливите планини намираха много малко оцелели чудовищни тролоци — и никакви мърдраали, слава на Светлината — но се натъкваха на бежанци почти всеки ден, десетина тук, двадесетина там, петима някъде другаде. Повечето прииждаха откъм равнината на Алмот, но мнозина бягаха от Тарабон и подобно на Шармад — от Арад Доман. Всички те бяха напуснали земи, опустошени от анархия и граждански междуособици. Файле не искаше и да си помисли колцина от тях бяха изгинали по планините. Планините не бяха лесно проходими дори в най-добри времена, а сегашните далеч не бяха най-добрите.
Реа Авин не беше бежанка, при все че носеше подобие на тарабонска рокля от фино тъкана вълна, падаща на сиви гънки, които се увиваха и подчертаваха почти толкова от тялото й, колкото и по-тънкото облекло на Шармад. Тези, които оцеляваха след дългото преброждане на планините, носеха не само тревожни слухове, но и умения, непознавани досега в Две реки, и работна ръка, която да разработва фермите, обезлюдени от тролоците. Реа беше симпатична жена, родена само на около две мили от мястото, където сега се намираше господарското имение. Беше с тъмна коса, сплетена на дебела плитка до кръста й. В Две реки момичетата не сплитаха косата си преди Женският кръг да им каже, че вече са пораснали достатъчно за женене, независимо дали бяха на петнадесет, или на тридесет години, въпреки че малко от тях трябваше да чакат повече от двадесет. Всъщност Реа беше с цели пет години по-голяма от Файле и носеше косата си сплетена от четири години, макар че в момента имаше вид на девойче, което все още си я носи спусната свободно на раменете и което току-що е осъзнало, че нещо, което в един момент е смятало за великолепна идея, всъщност е най-глупавата постъпка в живота й. Колкото до последното, Шармад изглеждаше не по-малко засрамена, макар да беше с една-две години по-голяма и от Реа; сигурно беше много унизително за една доманка да се окаже в това положение. На Файле й се искаше да цапне и на двете по един шамар… само че една лейди не можеше да си го позволи.
— Един мъж — рече тя колкото можа по-спокойно — не е нито кон, нито нива. Никоя от вас двете няма право на собственост над мъж, нито да ме моли да реша чии са правата над него… — Тя вдиша дълбоко. — Ако преценях, че Уил ал-Сийн води и двете ви за носа, може би щях да се произнеса по въпроса. — Уил се заглеждаше по жените, както и те по него — прасците му бяха много добре оформени, — но никога не обещаваше. Шармад изглеждаше готова да потъне вдън земи: в края на краищата, за доманките се носеше слава, че умеят да въртят мъжете на пръстите си, а не обратното. — И така, отсъждам следното. Вие двете ще се явите при Премъдрата и ще й обясните нещата, без да скривате нищо. Тя ще се оправи с това. Очаквам да разбера, че сте отишли при нея преди да се мръкне.
Двете трепнаха. Деиз Конгар, Премъдрата на Емондово поле, нямаше да търпи такива дивотии. Не само че нямаше да ги търпи, ами и нещо повече. Но въпреки всичко двете приклекнаха и измънкаха отчаяно: „Да, милейди“. Ако вече не съжаляваха, скоро щяха горчиво да съжалят, че са изгубили времето на Деиз.
„И моето“ — помисли си твърдо Файле. Всички знаеха, че Перин рядко се задържа за изслушвания, иначе никога нямаше да се явят с глупавия си „проблем“. Ако той си беше сега на мястото, щяха да се изнижат набързо и нямаше изобщо да се осмелят да го изрекат пред него. Файле се надяваше, че е наострила достатъчно Деиз. Колко жалко, че не можеше да я помоли да вкара и Перин в пътя.
Кен Буйе зае мястото на жените преди още да са се измъкнали. Макар да се подпираше тежко на тоягата си, почти толкова чвореста, колкото самия него, старецът направи нисък поклон и веднага развали впечатлението, като прокара кокалестите си пръсти през оредялата си коса. Както обикновено, грубото му кафяво палто имаше вид сякаш беше спал в него.
— Светлината дано ви освети, милейди Файле, вас и почитаемия ви съпруг лорд Перин. Позволете да добавя и личните ми пожелания за дълъг и щастлив живот към тези на Съвета. Вашият ум и красота, както и справедливите ви присъди, правят живота ни по-светъл.
Файле неволно забарабани с пръсти по стола. Цветисти хвалебствия наместо обичайното кисело ръмжене. Напомняне, че той оглавява Селския съвет на Емондово поле и следователно е човек с влияние, заслужаващ почит. И търсещ съчувствие с тази тояжка в ръката — покривчията всъщност беше жилав и пъргав като всеки мъж на половината на годините му.
— Какво ми носите днес, господин Буйе?
Кен изправи гръб, като забрави да се подпре на тоягата си. И да скрие хапливите нотки в гласа си също.
— Дойдох заради тия чуждоземци, които се изливат тук и носят какви ли не неща, дето не ги щем. — Изглежда, беше забравил, че той самият е изселник. Повечето хора в Две реки бяха такива. — Чужди нрави, милейди. Неприлични дрехи. Ако още не сте чули какво си приказват жените за облеклото на тия домански никаквици, скоро ще чуете. — Чула го беше тя вече от някои жени, въпреки че моментният блясък в очите на Кен подсказваше, че похотливото старче би съжалило, ако тя се поддаде на недоволството им. — Чужденци, които отмъкват залъка от устата ни, занаятите ни отнемат. Оня тарабонец например, с глупавите му керемиди. Отнема работна ръка, която ще е по-полезна за нещо друго. Хич не го е грижа за добрите хорица на Две реки. Ами че то…
Тя престана да го слуша, като в същото време си придаде вид, че следи всяка думичка; беше умение, на което я беше научил баща й, доста полезно за случаи като този. Естествено. Керемидчийството на майстор Хорнвал подяждаше занаята на Кен с оправянето на сламените покриви.
Не всички споделяха неприязънта на Кен към преселниците. Харал Люхан, ковачът на Емондово поле, беше влязъл в съдружие с един домански ножар и един майстор на сребърни изделия от равнината на Алмот, а майстор Айдер беше наел трима мъже и две жени, които разбираха от правене на мебели и дърворезба, както и от позлата, макар че наоколо не се намираше злато за такава работа. Нейният стол и този на Перин бяха тяхна изработка и бяха не по-лошо изработени от най-фините изделия, които бе виждала. Впрочем самият Кен беше наел половин дузина помагачи и далеч не всички от тях бяха тукашни. Твърде много покриви бяха изгорели при набезите на тролоците, а и навсякъде се вдигаха нови къщи. Перин нямаше никакво право да я оставя да слуша тези глупости сама.
Въпреки че народът на Две реки го беше провъзгласил за свой владетел — и как иначе, след като ги беше предвождал в победата им срещу тролоците — и въпреки че той започваше да разбира, че не може да промени това — къде ще ходи, след като всички му се кланяха и го наричаха лорд Перин, колкото и да им казваше да не го правят — но въпреки всичко това той упорито се инатеше на всички задължения, съпътстващи ролята му на владетел, всички неща, които хората очакваха от своите господари и господарки. Още по-лошото бе, че упорито отказваше да изпълнява задълженията си на лорд. Докато Файле познаваше всички тези неща до най-малката подробност, като последното живо дете на Даврам т-Чалин Башийр, лорд на Башийр, Тур и Сидона, Пазител на границата с Погибелта, Бранител на вътрешните земи и маршал- генерал на кралица Тенобия Салдейска. Наистина, тя бе избягала от дома си, за да стане Ловкиня на Рога — и след това се беше отказала от това, за да се омъжи, нещо, което понякога я смайваше — но все още помнеше всичко. Перин слушаше обясненията й и дори кимаше на подходящите места, но да се опиташ да го накараш да изпълни някое от тези задължения беше все едно да накараш кон да затанцува са-сара.
Кен най-сетне довърши тирадата си и едва успя да преглътне ругатните, напиращи зад зъбите му.
— Двамата с Перин предпочетохме сламен покрив — каза спокойно Файле и докато Кен кимаше доволно, добави: — Все още не си го довършил. — Той се сепна. — Изглежда, си поел един покрив повече, отколкото ти е по силите, майстор Буйе. Ако нашият не се довърши скоро, боя се, че ще се наложи да поканим майстор Хорнвал с неговите керемиди. — Кен я зяпна: ако тя сложеше керемиден покрив на имението, и други щяха да я последват. — Изслушах изложението ти с удоволствие, но гледай по-скоро да довършиш покрива ми, вместо да се занимаваш с празни приказки, колкото и да са приятни.
Кен изсумтя под нос и се поклони едва-едва. Изломоти нещо неразбрано, от което се чу само задавеното „милейди“, и накрая се изниза. С какви неща само й губеха времето някои хора. Перин трябваше най-после да си поеме дела от това, та дори да се наложеше да го върже тук.
Останалото не беше чак толкова предизвикателно. Една доскоро дебела, но заслабнала от несгоди
