Истинското име на жената не беше Мариган, а Могедиен. Една от Отстъпниците, впримчена в клопката на собствената си непреодолима гордост и държана в плен сред Айез Седай. Само пет жени на света знаеха това и нито една от тях не беше Айез Седай, но пазенето на тайната на Могедиен си беше чиста необходимост. Престъпленията на Отстъпницата правеха екзекуцията й толкова сигурна, колкото слънчевия изгрев. Срещу всяка Айез Седай, която би решила да се изчака, ако изобщо се намереше такава, десет щяха да настоят веднага да й се въздаде дължимото. И в някой небелязан гроб с нея щеше да се зарови и цялото й познание от Приказния век, когато с помощта на Силата са се вършели неща, несънувани в днешно време. Нинив не беше сигурна дали вярва и на половината от това, което й беше разказала жената за този Век. И със сигурност разбираше много по-малко от половината.
Да се изкопчи информация от Могедиен никак не беше лесно, още повече че тя никога не беше се интересувала от неща, от които не би могла да се възползва лично, и по правило знанията, които разкриваше, звучаха повърхностно. Жената явно не беше склонна да разкрие истината, но Нинив подозираше, че е била някаква измамничка или нещо такова преди да обрече душата си на Тъмния. Понякога тя и Елейн просто не знаеха какви въпроси да задават. Могедиен рядко издаваше нещо доброволно, това беше ясно. Въпреки това вече бяха научили доста и бяха предали на Айез Седай повечето научени неща. Като резултат от своите изследвания и занимания като Посветени естествено. Бяха си спечелили голямо доверие.
Двете с Елейн биха запазили тайната за нейната самоличност, стига да можеха, но Биргит беше разбрала от самото начало, а на Сюан и Леане просто трябваше да се каже. Сюан вече знаеше предостатъчно за обстоятелствата, при които беше пленена Могедиен, за да изисква подробни обяснения, и разполагаше с необходимия лост, за да ги получи. Нинив и Елейн знаеха част от тайните на Сюан и Леане, а пък те двете, изглежда, знаеха всички техни освен истината за Биргит. Всичко това създаваше крехко равновесие помежду им, с лек превес за Сюан и Леане. Освен това част от разкритията за Могедиен бяха свързани с предполагаеми заговори на Мраколюбци и с кроежите на другите Отстъпници. Единственият начин да прокарат тези сведения беше да ги представят като дошли от агентките на Сюан и Леане.
Гузност и отврата пронизаха Нинив, и не за първи път. Можеше ли каквото и да е познание да оправдае криенето на Отстъпницата от ръката на правосъдието? Предаването й означаваше наказание, при това вероятно ужасно, и то не само за нея, но и за Елейн, Сюан и Леане. Предаването й означаваше да се разкрие и тайната на Биргит. И цялото това познание щеше да се изгуби. Могедиен можеше и да не разбира нищо от Церителството, но й беше изказала десетки намеци за онова, което беше възможно, а в главата й сигурно имаше още. Какво ли още можеше да открие?
— Да поговорим за времето — каза тя горчиво.
— Вие знаете повече за контролирането на времето от мен. — Могедиен го каза отегчено и ехото на това отегчение се долови през гривната. Много пъти я бяха разпитвали за това. — Единственото, което знам за климата, е, че каквото става с него, е дело на Великия… на Тъмния. Никой простосмъртен не може да е толкова силен, че да го промени.
Нинив едва се сдържа да не скръцне със зъби. Елейн твърдеше същото. Пък и всеки освен някой кръгъл идиот щеше да се досети за това при този зной. Вече бе време да завали сняг, а не капваше и капка дъжд и реките и потоците почти пресъхваха.
— Тогава ще поговорим за използването на различни сплитове за церене на различни болести. — Могедиен й бе казала, че цялата мощ за това идвала от Силата, а не от страдащия и от преливащата жена. И че мъжете всъщност били по-добри в някои видове Церителство, но Нинив не беше склонна да повярва на това. — Трябва да си го виждала да се прави поне веднъж.
И тя се примири да се зарови надълбоко в издирването на късчета ценен метал сред купчините сгурия. Някои от знанията, които щеше да изрови, можеше да си струват.
Навън Елейн махна на Биргит, която си играеше с две момченца, без да спира да следи тясната задънена уличка. Лъкът й бе опрян на близката ограда. Или по-скоро се опитваше да си играе с тях. Джарил и Сийв само гледаха втренчено жената със странните торбести жълти панталони. Не се отпускаха и не говореха. Уж бяха децата на „Мариган“. Биргит бе щастлива да си играе с тях, но и малко тъжна — винаги бе обичала да си играе с деца, особено с момченца, и винаги бе изпитвала това, когато го правеше. Елейн го знаеше точно толкова добре, колкото знаеше собствените си чувства.
Ако си беше помислила дори, че Могедиен можеше да има нещо общо със състоянието им… Но тя твърдеше, че ги била намерила такива, когато ги била взела за свое прикритие в Геалдан, някакви сирачета на улицата, и някои от Жълтите сестри казваха, че те просто били видели твърде много по време на метежите в Самара. Елейн беше склонна да повярва, заради това, на което сама се беше натъкнала там. Жълтите сестри твърдяха, че времето и грижите щели да им помогнат. Елейн се надяваше да е така. Надяваше се и че виновната няма да се отърве от възмездието.
Сега обаче не й се мислеше за Могедиен. Нито за майка й. Мин. И Ранд. Трябваше да има някакъв начин да се оправи с това. Махна пак на Биргит и се забърза по улиците на Салидар.
Дълги години Салидар беше стоял обезлюден, но сега къщите бяха покрити с прясна слама и бяха потегнати, най-вече трите по-големи каменни постройки, някогашни селски ханове. Едната, най-голямата, някои я наричаха „Малката Кула“, бе най-потегната — в нея заседаваше Съветът. Само най-необходимото беше поправено, разбира се; повечето прозорци бяха с изпочупени стъкла, някои зееха съвсем празни. На дневен ред стояха много по-важни дела от ремонта и варосването. Улиците гъмжаха от хора. Не само Айез Седай, разбира се, но също и Посветени, щъкащи бързо-бързо новачки, Стражници, крачещи със смъртната грациозност на леопарди, слуги, които бяха последвали Айез Седай в бягството им от Кулата, дори няколко деца. И войници.
Тукашният Съвет се подготвяше да наложи претенциите си срещу Елайда, ако трябваше — с въоръжена сила, веднага щом изберяха истинската Амирлински трон. Далечният екот на чукове откъм ковачниците в покрайнините на селото говореше за подковаване на коне и коване на оръжия. Едър мъж с квадратно лице, със силно посивяла коса, крачеше тежко по улицата и оглеждаше групите мъже с дълги копия или лъкове. Гарет Брин се беше съгласил да попълни и поведе армията на Съвета на Салидар, макар че Елейн съжаляваше, че не знае напълно как и по какви причини го беше приел. Имаше нещо общо със Сюан и Леане, но какво точно, тя не можеше да прецени, тъй като той скъсваше двете жени от гонка, особено Сюан, в изпълнението на някаква клетва, за която Елейн нищо не бе успяла да измъкне и от двете. Само това, че Сюан сипеше горчиви оплаквания, че трябвало да поддържа чисти стаята и дрехите му, отгоре на всичките си други задължения. Оплакваше се, но го вършеше; сигурно беше много силна тази тяхна клетва.
Очите на Брин се плъзнаха покрай Елейн. Държеше се с нея хладно учтиво, откакто бе пристигнала в Салидар, макар тя да го познаваше още от люлката. Само допреди по-малко от година той беше капитан- генералът на гвардейците на кралицата на Андор. Някога Елейн си беше мислила, че той и майка й ще се оженят. Не, за майка си нямаше да мисли! Мин. Трябваше да намери Мин и да поговорят.
Малко по-нататък срещна две Айез Седай и нямаше никакъв избор освен да спре и да ги поздрави.
— Добър ден, Аная Седай, Джаня Седай.
— Добър ден, чедо. Имаш ли днес някакви нови открития за нас? — Както винаги, Джаня Френде говореше бързо. — Такъв забележителен напредък постигате двете с Нинив, особено за Посветени. Все още не разбирам как успява Нинив, след като среща толкова трудности със Силата, но съм длъжна да призная, че съм много доволна. — За разлика от повечето Кафяви сестри, често твърде немарливи и разсеяни, Джаня Седай беше много спретната и всяко кичурче на късата й тъмна коса беше прилежно вчесано около лишеното от възраст лице, издаващо Айез Седай, дълго време боравила със Силата. Но външният вид на слабичката жена все пак намекваше за Аджата й. Роклята й беше чисто сива, без никаква украса, при това от грубо тъкана вълна — Кафявите не гледаха на дрехите като на нещо повече от благоприлично средство за покриване на тялото, — а лицето й беше винаги леко намръщено, като че ли непрекъснато си мислеше за нещо важно. Щеше да мине за симпатична, ако я нямаше тази навъсеност. — Онова ваше загръщане в светлина, за да станете невидими. Забележително. Сигурна съм, че някоя ще изнамери начин как да спре вълничките, за да можете и да се придвижвате с него. А Каренна направо е възхитена от онази малка хитринка с подслушването, изнамерена от Нинив. Гадничко от нейна страна, като си помислиш, но полезно. Каренна смята, че се досеща как да се приспособи, за да можеш да говориш с някого от разстояние.
