Междувременно бих искал да съм сигурен, че сте в безопасност. Ейлрон е толкова улисан в собствените си грижи, че не се знае кой може да се промъкне с намерение да ви нарани. Позволих си волността да поставя стража от няколко Чеда на Светлината. Със съгласието на Ейлрон.
Мургейз беше чувала, че реалната власт в Амадиция се държи от Белите плащове, и току-що се увери, че е получила доказателство.
На излизане Ниал прояви малко повече официалност, отколкото при появата си, като я удостои с поклон, подходящ за равни по ранг особи. Така или иначе, беше й дал да разбере, че няма никакъв избор.
Едва след като той напусна, Мургейз се изправи, но Бреане я изпревари и пъргаво изтича към вратата. Но преди която и да е от жените да е направила и три крачки, вратата се отвори с трясък и Таланвор и другите двама се изсипаха в стаята.
— Мургейз! — изпъшка Таланвор. — Уплаших се, че…
— Уплашил? — отвърна тя с презрение. Това беше прекалено. — Така ли ме защитавате? Едно момченце може да се уплаши! Но какво пък, ти си си момченце.
Тлеещата жар на очите му се задържа на нея още миг, а после той се обърна, гневно избута с лакти Бейзъл и Ламгвин и излезе.
Ханджията закърши виновно ръце.
— Бяха поне трийсет, моя кралице. Таланвор искаше да се бие, опита се да извика, за да ви предупреди, но го удариха по главата. Старият каза, че не искали да ви направят нищо лошо, но бяха дошли точно за вас и ако се наложеше да ни убият… — Очите му се отместиха към Лини и Бреане, която оглеждаше Ламгвин от глава до пети, за да се увери, че не е пострадал. Мъжът изглеждаше също толкова разтревожен за нея. — Моя кралице, ако бях помислил, че можем да направим нещо… Съжалявам. Измених ви.
— Доброто лекарство винаги горчи — промърмори тихо Лини. — Най-вече когато едно дете се нацупи и избухне. — Добре че веднъж поне не го каза така, че да я чуе цялата стая.
Права беше. Мургейз го знаеше. Освен за избухването, разбира се. Бейзъл изглеждаше толкова отчаян, че и главата да заповядаше да му отрежат, щеше да го приеме с благодарност.
— Не сте ми изменили, господин Джил. Може и да ви приканя един ден да умрете за мен, но само ако от това ще произлезе нещо много по-добро. Ниал искаше само да поговорим. — Бейзъл тутакси живна, но Мургейз усети погледа на Лини. Много горчив. — Бихте ли помолили Таланвор да дойде при мен? Аз… Искам да му се извиня за необмислените си думи.
— Най-добрият начин да се извиниш на един мъж — каза Бреане — е да го заведеш в някое скрито местенце в градината.
Нещо вътре в Мургейз прищрака. Преди да се усети, тя запокити бокала по Бреане и изкрещя:
— Марш навън! Всички навън! Можете да предадете извиненията ми на Таланвор, господин Джил.
Бреане най-спокойно изтупа пунша от роклята си, после, без да бърза, пристъпи до Ламгвин и го хвана под мишница. Бейзъл едва не заподскача, мъчейки се да ги подкара пред себе си.
За изненада на Мургейз, Лини също тръгна. Това съвсем не беше в стила й — от Лини по-скоро можеше да се очаква да си остане кротко на стола и да й изнесе поредната си нравоучителна лекция като на десетгодишно момиченце. Мургейз не разбираше защо продължава да търпи това. И все пак едва се сдържа да не каже на Лини да остане. А после всички излязоха, вратата се затръшна… а тя си имаше много по- големи грижи от тази да се притеснява дали е накърнила чувствата на Лини.
Закрачи енергично по килима, мъчейки се да се съсредоточи. Ейлрон щеше да настоява за търговски отстъпки — и вероятно за „жертвата“, за която й подхвърли Ниал — срещу помощ. Тя беше готова да му даде търговските отстъпки, но се боеше, че Ниал може да се окаже прав за броя на войниците, които Ейлрон можеше да отдели за нея. В известен смисъл исканията на Ниал изглеждаха по-лесни за приемане. Най-вероятно свободен достъп до Андор за толкова Бели плащове, колкото той пожелае. И да им се позволи да изкоренят Мраколюбците, които ще търсят във всяко мазе и таван, да вдигат тълпите срещу жени, които щяха да обвинят, че са Айез Седай, както и за избиването на истински такива. Ниал можеше и да поиска закон срещу преливане, срещу жени, които отиват в Бялата кула…
Щеше да е възможно — но трудно и кръвопролитно — да изтласка Белите плащове, след като се окопаеха във владенията й, но нужно ли беше изобщо да ги допуска? Ранд ал-Тор беше Преродения Дракон — тя бе сигурна в това, каквото и да разправяше Ниал; почти сигурна беше — но все пак, доколкото знаеше, в Пророчествата за Дракона не се споменаваше за властване над държави. Прероден Дракон или Лъжедракон, той нямаше право да управлява Андор. Но пък откъде да знае?
Плахо драскане по вратата я сепна.
— Влез — каза тя рязко.
Вратата бавно се отвори и влезе един широко ухилен младеж с жълто-червена ливрея. Носеше кана изстудено вино. Тя почти очакваше, че ще се окаже Таланвор. Доколкото можеше да види, вратата се пазеше от Ламгвин, който се беше облегнал на стената като кръчмарски бияч. Тя махна на младежа да остави подноса и сърдито — Таланвор трябваше да дойде; просто трябваше да дойде! — продължи да крачи из стаята. Бейзъл и Ламгвин можеше и да са чули някои слухове в близкото село, но сигурно щяха да се окажат само слухове, вероятно пуснати от Ниал. Същото сигурно важеше и за слугите в двореца.
— Моя кралице. Може ли да говоря, моя кралице?
Мургейз се извърна удивена. Думите бяха изречени с андорски акцент. Младежът беше коленичил и на лицето му играеше усмивка — ту несигурна, ту наперена като на петле, и пак колеблива. Можеше да мине за хубавец, ако носът му не беше счупен и лошо зараснал, но не чак като на Ламгвин.
— Кой си ти? — запита тя. — Как дойде тук?
— Казвам се Петер Конъл, моя кралице. От Шерански пазар. В Андор — добави той, сякаш тя можеше и да не се сети за това. Тя нетърпеливо му даде знак да продължи. — Дойдох в Амадор с чичо ми Джен. Той е търговец от Четиримата крале и смяташе, че ще може да намери малко тарабонски бои. Те сега са скъпи, заради неприятностите в Амадор, но той реши, че може би ще ги намери по-евтино… — Тя сви устни и той продължи забързано: — Чухме за вас, моя кралице, че сте тук в двореца, и като знаем какъв е законът в Амадиция и това, че сте се учили в Бялата кула и прочие, решихме, че бихме могли да ви помогнем… — Той преглътна и довърши тихо: — Да ви помогнем да избягате.
— И сте се подготвили да ми помогнете… да избягам? — Едва ли беше най-доброто решение, но винаги можеше да препусне на север към Геалдан. Колко ли щеше да злорадства Таланвор. Не, нямаше да злорадства, и това щеше да е още по-лошо.
Но Петер поклати глава отчаяно.
— Чичо Джен имаше план, но сега целият палат гъмжи от Бели плащове. Не знаех какво друго да направя освен да дойда при вас, както той ми каза. Той ще измисли нещо, моя кралице. Умен е.
— Вярвам — промърмори тя. — Кога сте напуснали Андор? Преди месец? Два? — Той кимна. — Тогава не знаете какво става в Кемлин — въздъхна тя.
Младежът облиза устни.
— Аз… Отседнали сме при един човек в Амадор, който има гълъби. Търговец. Получава съобщения отвсякъде. От Кемлин също. Но вестите, които чувам, са все лоши, моя кралице. Може да отнеме ден-два, но чичо все ще измисли някой друг начин. Просто исках да знаете, че помощта е наблизо.
Само някакво „може би“. Надпревара между Педрон Ниал и чичото на този Петер, Джен.
— Между другото можете да ми кажете колко лоши наистина са нещата в Кемлин.
— Моя кралице, аз трябваше само да ви уведомя за помощта. Чичо ще се ядоса, ако остана да…
— Аз съм твоята кралица, Петер — каза твърдо Мургейз, — както и на твоя чичо Джен. Той няма да възрази, ако отговориш на въпросите ми. — Петер изглеждаше готов всеки момент да хукне, но тя се разположи в един от столовете и започна да измъква от устата му истината.
Педрон Ниал се чувстваше превъзходно. Мургейз му беше подръка и не му се налагаше да лъже. Да лъже той не обичаше. Всичко, което й беше казал, бе личното му тълкуване на събитията, но той беше сигурен в него. Ранд ал-Тор беше Лъжедракон и само инструмент в ръцете на Кулата. Светът беше пълен с глупци, които не можеха да мислят с главите си. Последната битка щяла да настъпи като някаква титанична борба между Тъмния и Преродения Дракон, един жалък простосмъртен. Създателят отдавна беше оставил
