човечеството в плен на собствените му измишльотини. Не, когато настъпеше Тармон Гай-дон, щеше да е като в Тролокските войни преди две хиляди и повече години: орди от тролоци и други Твари на Сянката щяха да се изсипят от Великата Погибел и той не смяташе да остави човечеството да посрещне всичко това разделено и неподготвено.
Вълна от поклони на белоплащи Чеда го съпроводи през коридорите на Крепостта на Светлината чак до залата за частните му аудиенции. В преддверието личният му секретар Балвер скочи на крака и придирчиво заизрежда дълъг списък документи, очакващи подписа на лорд-капитана, но вниманието на Ниал бе привлечено от високия мъж, който се надигна лениво от един от столовете до стената. Зад златното слънце на плаща бе избродирана пурпурна овчарска гега, три златни пискюла под герба показваха ранга му.
Джайчим Карридин, Инквизиторът на Ръката на Светлината, изглеждаше корав както винаги, но в тъмните му хлътнали очи се долавяше тревога, и това не беше чудно. Последните две задачи, които му бяха възложени, бяха завършили с пълен провал — съвсем неблагоприятно за човек, който се надяваше един ден да стане Велик инквизитор и може би дори лорд-капитан командир.
Ниал подхвърли плаща си на Балвер, махна на Карридин да го последва и щом влязоха, го попита:
— Сещаш ли се защо те повиках, Карридин? — След равнината на Алмот и Фалме, след Танчико, мъжът не можеше да бъде винен, ако бе повярвал, че ще го арестуват. Но и да подозираше такава възможност, лицето му с нищо не го издаде.
— Заради онези Айез Седай в Алтара, милорд капитан-командире. Добра възможност да пометем половината от тарвалонските вещици. — Преувеличение; една трета може би бяха в Салидар, но не повече.
— А разсъждавал ли си за това пред свои приятели? — Ниал се съмняваше, че Карридин има такива, но имаше мъже, с които пиеше. С които се напиваше напоследък.
— Не, милорд капитан-командире. За толкова умът ми стига.
— Добре — каза Ниал. — Защото вие изобщо няма да се приближавате до Салидар.
— Но те просто чакат да ги ударим. Това си е чисто доказателство, че слуховете, че Кулата е разцепена, са верни. Можем да унищожим тази паплач и Кулата ще бъде достатъчно отслабена, за да падне.
— Така ли мислиш? — отвърна сухо Ниал. — Дори Кулата едва ли може да се обяви открито в подкрепа на този Лъжедракон ал-Тор. Ами ако той се обърне срещу тях, както Логаин? Но една група бунтовнички? Виж, те могат да го подкрепят, и тогава фустите на Бялата кула ще останат чистички, каквото и да излезе накрая. — Сигурен беше, че става дума точно за това. Ако не, можеше да се използва всяко истинско разцепление, за да се отслабят още повече позициите на Кулата, но той беше убеден, че е прав. — Във всеки случай важно е какво светът вижда. Няма да позволя да видят просто една борба между Чедата и Кулата. — Не преди светът да види в Кулата това, която тя наистина беше — котило на Мраколюбци, забъркани със сили, до които човечеството не биваше изобщо да се докосва, силите, които бяха причинили Разрушението на света. — Тази борба е между света и Лъжедракона ал-Тор.
— Тогава, щом няма да ходя в Алтара, милорд капитан-командире, какво ми възлагате?
Ниал въздъхна. Изведнъж се почувства уморен.
— О, ти ще отидеш в Алтара, Карридин.
Името и ликът на този Ранд ал-Тор му бяха станали известни скоро след онова презморско „нашествие“ при Фалме — поредният заговор на Айез Седай, отнел на Чедата хиляда мъже. Беше предизвикало появата и разпространението на Заклетите в Дракона и хаос в Тарабон и Арад Доман. Разбрал беше какво е ал-Тор и вярваше, че може да го използва като остен, с който да принуди държавите да се обединят. Веднъж обвързани, под негово предводителство, можеха да се отърват от ал-Тор и да са готови за Тролокските орди. Беше разпратил емисари до всеки владетел, във всяка страна, за да им изтъкнат опасността. Решил беше да остави побеснелия лъв да вилнее по улиците достатъчно дълго, за да изплаши всички, но лъвът се бе оказал гигант, движещ се със скоростта на мълния.
Но той вече предприемаше ответни мерки срещу нарастващата мощ на ал-Тор. Освен емисарите при владетелите беше разпратил свои хора в Тарабон и Арад Доман. Неколцина мъже, които трябваше да намерят подходящи уши и да подшушнат, че всичките им беди могат да се припишат единствено на Заклетите в Дракона, онези глупци и Мраколюбци, които се бяха обявили в подкрепа на ал-Тор. И на Бялата кула. Десетки слухове вече изтичаха от Тарабон за Айез Седай, замесени в битките, слухове, които щяха да подготвят хорските уши за истината. Сега бе моментът да започне следващата част от плана си. Време. Време не му достигаше. Въпреки това не можа да сдържи усмивката си. Имаше едни, вече мъртви, които казваха: „Когато Ниал се усмихва, значи се готви да те стисне за гърлото“.
— Алтара и Муранди — каза той на Карридин — трябва да бъдат опустошени от Заклетите в Дракона.
Залата наподобяваше на дворцова гостна, макар да се намираше далеч от какъвто и да било палат. Всъщност тя се намираше далеч от където и да е и от каквото и да е, понятно за простосмъртен ум. Месаана обикаляше около мраморната масичка с инкрустирани скъпоценни камъни и се забавляваше, подреждайки блокчетата домино от слонова кост в сложна кула, с всеки следващ етаж по-широк от долния. Гордееше се, че го постига единствено с познанията си за натиск и наклон, без капка от Силата. Вече бе вдигнала кулата до деветия етаж.
Всъщност не толкова се забавляваше, колкото отбягваше разговора със Семирага, която седеше над ръкоделието си. Винаги я беше изненадвало, че Семирага обича да се занимава с нещо толкова… обикновено. Пък и тази вечна черна рокля… Но дори Демандред не си позволяваше да подхвърли в лицето на Семирага, че носи черно само защото Ланфеар обича бялото.
За хиляден път Месаана се мъчеше да анализира защо се чувства толкова неудобно в компанията на тази жена. Месаана знаеше много добре собствените си предимства и уязвими места, както с Единствената сила, така и във всичко друго. В повечето неща тя не отстъпваше на Семирага, а в тези, в които й отстъпваше, разполагаше с други сили, които можеше да противопостави на слабостите на Семирага. Не беше това. Семирага изпитваше удоволствие от жестокостта, чиста наслада в това да изтезава и да причинява болка, но със сигурност и това не беше проблемът. Месаана можеше да бъде достатъчно жестока, когато потрябва, и не я интересуваше какво причинява Семирага на другите. Трябваше да има някаква причина, но тя не можеше да я напипа.
Раздразнена, тя постави поредното домино и кулата се срина. Тя цъкна с език, извърна се от масата и попита:
— Къде се бави Демандред? Седемнайсет дни, откакто отиде в Шайол Гул! — През това време тя на два пъти беше ходила до Ямата на ориста и бе изтърпяла онова късащо нервите преминаване през каменните зъби, отъркващи се в косата й. За да не намери нищо освен един странно висок мърдраал, който не желаеше да проговори. Въртелът си беше там, разбира се, но Великият властелин не се беше отзовал. И двата пъти тя не се беше задържала дълго. Смяташе за себе си, че е неподвластна на страха, поне на този, който можеше да предизвика погледът на един Получовек, но и двата пъти мълчаливият безок взор на мърдраала я беше отпратил назад с бързи стъпки, които не се бяха обърнали на бяг само благодарение на здравия й самоконтрол. Ако на онова място преливането не беше най-сигурният начин да загинеш, щеше да унищожи Получовека или да Отпътува от самата Яма. — Къде е той?
Семирага вдигна немигащите си черни очи и каза спокойно:
— Ще дойде.
— Ще дойде, но кога?!
Предупреждение естествено липсваше. Когато прелееше мъж, такова никога нямаше. Във въздуха се появи тънка вертикална линия, после се разшири и Демандред пристъпи през Портала, удостоявайки ги със сдържан поклон. Днес беше избрал да се облече изцяло в тъмносиво, с малка бяла дантела по врата. Много лесно се приспособяваше към модата и тъканите на този Век.
Ястребовият му профил бе доста обаятелен, макар и не дотолкова, че да накара сърцето на всяка жена да затупти по-бързо. В известен смисъл определенията „не съвсем“ и „почти“ бяха най-добрата характеристика за битието на Демандред. Той беше имал нещастието да се роди един ден след Луз Терин Теламон, обречен да стане Дракона, докато Барид Бел Медар, който се явяваше той тогава, бе преживял повечето си години в догонване постиженията на Луз Терин и не съвсем успявайки да се изравни с неговата слава. Ако не беше Луз Терин, той щеше да е най-прославеният мъж на своя Век. Ако беше предопределен
