Войната за Силата. Спомените му бяха откъслечни — твърде много беше изгубено в дългия сън и в последвалия го по-кратък, — но това го помнеше. Популярността на дуела беше продължила кратко, тъй като почти неизбежно загиваха и двамата противници — остриетата бяха намазани с бавнодействаща отрова.
Нещо в огледалото се размърда и той се обърна, не много бързо. Не биваше да забравя кой е и трябваше да се погрижи и другите да не забравят. Врата все така нямаше, но насред стаята стоеше един мърдраал. Нищо тук не можеше да изглежда странно, но този мърдраал наистина беше странен — беше много по-висок от всички, които Осан-гар бе виждал.
— Защо са ми направили това? — изсъска Аран-гар. — Защо съм поставена в това тяло? Защо? — Последното не беше съскане, а почти крясък.
За миг Осан-гар си помисли, че безкръвните устни на мърдраала се извиват в усмивка, само че това не беше възможно, нито тук, нито никъде. Дори тролоците имаха чувство за хумор, макар зъл и жесток, но не и мърдраалите.
— На двамата ви се даде най-доброто, което можеше да се вземе в Граничните земи. — Гласът му бе като на змия, шумоляща в суха трева. — Чудесни тела, силни и здрави. И много по-добри от алтернативата.
И двете неща бяха верни. Тялото на жената беше чудесно, подходящо за танцьорка на дайен в добрите стари времена, гладко и похотливо, с овално лице със зелени очи, обкръжено от лъскава черна коса. И далеч по-добро от алтернативата.
Навярно обаче Аран-гар не виждаше нещата по този начин. Ярост сбърчи красивото й лице. Щеше да направи нещо безразсъдно, Осан-гар го знаеше — в това отношение винаги бе съществувал проблем. В сравнение с нея Ланфеар изглеждаше предпазлива. Той посегна към сайдин. Преливането тук можеше да е опасно, но по-малко, отколкото да й позволи да извърши нещо глупаво. Пресегна се към сайдин… и не намери нищо. Да беше заслонен — не беше: щеше да го почувства и да разбере как да заобиколи щита или да го счупи, ако разполагаше с време. А това сега… Все едно че беше отрязан. Шокът го вкамени на място.
Не и Аран-гар. Сигурно и тя бе направила същото откритие, но на нея и подейства другояче. С врясък като на подивяла котка тя се хвърли срещу мърдраала.
Безполезно, разбира се. Мърдраалът небрежно я стисна за гърлото и я вдигна с изпъната ръка, докато стъпалата й не се отделиха от пода. Врясъкът премина в къркорене и тя се вкопчи в китката на Получовека. Докато се мяташе в шепата му, чудовищната твар извърна безокия си взор към Осан-гар.
— Не сте отрязани, но не ще преливате, докато не ви се каже, че можете. И няма да се опълчвате срещу мен. Аз съм Шайдар Харан.
Осан-гар се опита да преглътне. Разбира се, съществото не можеше да има нищо общо с това, което му бе причинено. Мърдраалите притежаваха известна власт, но не чак такава. Никога не беше харесвал Получовеците. Участвал бе в създаването на тролоците, смесвайки човешка и животинска порода — гордял се бе с това, с умението, което се изискваше, с трудността — но случайните им изродени издънки го караха да се чувства в най-добрия случай притеснено.
Вниманието на Шайдар Харан отново се насочи към жената, гърчеща се в юмрука му. Лицето й бе започнало да почервенява, краката й биеха все по-немощно.
— Ще се приспособите. Тялото се прегъва пред душата, но умът — пред тялото. Вие вече се приспособявате. Скоро ще е все едно, че никога не сте имали друго. Или можете да откажете. Тогава друг ще заеме мястото ви, а вие ще бъдете дадени на… моите братя, както сте блокирани. — Тънките устни като че ли отново се извиха. — На тях им липсват малките радости в Граничните земи.
— Тя не може да говори — каза Осан-гар. — Ще я убиеш така! Не знаеш ли кои сме ние? Пусни я, получовеко! Подчини ми се! — Съществото беше длъжно да се подчини на един Избраник.
Но мърдраалът изгледа равнодушно посиняващото лице на Аран-гар в продължение на още един дълъг, мъчителен миг, преди да остави нозете й отново да докоснат пода и да освободи хватката си.
— Подчинявам се на Великия властелин. На никой друг. — Тя увисна на ръката му и се закашля. Ако се пуснеше, щеше да падне. — Ще се покорите ли пред волята на Великия властелин? — Липсваше настойчивост. Само небрежен въпрос в шумолящия като сухи листа глас.
— Аз… д-да — изхриптя тя и Шайдар Харан я пусна.
— Не изпитвате ли благодарност? — каза мърдраалът. — Мъртви бяхте и сте живи. Помислете за Рахвин, чиято душа е отвъд всяко спасение, отвъд времето. Имате възможност да служите отново на Великия властелин и да оправдаете грешките си.
Осан-гар побърза да го увери, че е страшно благодарен и че не желае нищо друго освен да заслужи опрощение. Рахвин мъртъв? Какво се беше случило? Все едно — един по-малко от Избраните означаваше един шанс повече за истинска власт, когато Великият властелин излезеше на свобода. Човъркаше го, че се налага да се унижава пред същество, което можеше да се нарече толкова негово лично творение, колкото и тролоците, но смъртта я помнеше съвсем ясно. И пред червей беше готов да запълзи, само да я избегне. Аран-гар се оказа не по-малко бърза от него, както забеляза, въпреки яростта в очите й. И тя очевидно си я спомняше.
— Тогава е време още веднъж да влезете в света, за да служите на Великия властелин — каза Шайдар Харан. — Никой освен мен и Великия властелин не знае, че сте живи. Ако успеете, ще живеете вечно и ще бъдете издигнати над всички. Ако се провалите… Но вие няма да се провалите, нали?
И Получовекът наистина се усмихна. Като самата смърт.
Глава 1
Лъв на хълма
Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои и Век отдавна отминал, сред посърналите кафяви горички по хълмовете на Кайриен се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.
На запад задуха вятърът, над изоставени села и ферми, над опустошения Кайриен, и там където градчето Мероне гледаше към Арингил на другия бряг на река Еринин, се прехвърли в Андор. И двата града се печаха под неистовия зной и макар повече молитви за дъжд да се въздигаха в Арингил, където бежанците от Кайриен гъмжаха сред стените на крепостта като риба в кошница, дори войниците, скупчени в Мероне, отправяха молитви към Създателя, кога с пресипнали от пиянство гласове, кога в трескава надежда. Зимата отдавна трябваше да е дошла, но пекът и задухата не свършваха.
На запад задуха вятърът. В Андор опожарени руини нямаше, но селяните с тревога се взираха към жежкото издуто слънце и отбягваха да гледат безплодните си ниви. На запад, докато не се прехвърли в Кемлин, за да надигне две знамена над кралския палат, в сърцевината на съградения от огиери Вътрешен град. Едното знаме се развя червено като кръв, а на него — диск, разделен от извита линия, наполовина в бяло, наполовина в черно. Другият пряпорец заплющя снежнобял през небето. Фигурата на него — странна златогрива и четирикрака змия, слънцеока и с пурпурни и златни люспи — сякаш яхна вятъра. Загадка бе кое от двете знамена будеше повече страх. Понякога същата гръд, таяща страх, таеше и надежда. Надежда за спасение и страх от разруха, а изворът и на двете беше един.
Мнозина мълвяха, че Кемлин е вторият по хубост град в света, и не само андорци бяха тия, които често го поставяха на първо място, дори над самия Тар Валон. Градът се катереше по хълмове към своя център, древния Вътрешен град, обкръжен от блестяща бяла стена и гледащ надолу към Новия град, сам той на над две хиляди години.
Тъй както Вътрешният град беше сърцето на Кемлин и нещо много повече от неговия център, така и Кралският дворец беше сърцето на Вътрешния град — сърце, сега биещо в сянката на двете знамена.
Гол до кръста, в момента Ранд не обръщаше внимание на струпалите се във вътрешния двор на палата зяпачи. Потта бе прилепила косата му към черепа и се стичаше на вади по гърдите му. Полуизцерената рана на хълбока го болеше ужасно, но той отказваше да го признае. Фигури като тази на бялото знаме над главата му се виеха по ръцете му до лактите и блестяха металически в червено и златно. Усещаше и чаплите, жигосани в двете му длани, стиснали дългата дръжка на дървения учебен меч.
