Беше се слял с меча и се носеше плавно от една стойка в друга, а ботушите му тихо скърцаха по белите плочи. „Лъв на хълма“ преля в „Лунна дъга“, после в „Кула призори“. Без да мисли. Петима запотени гологърди мъже кръжаха около него, пристъпваха предпазливо от поза в поза и налитаха, размахвайки учебните мечове. Бяха единственото, което виждаше. С корави лица и самоуверени, те бяха най-доброто, което бе намерил досега. Най-доброто след Лан. Без да мисли, както го беше учил Лан. Беше едно цяло с меча, едно цяло с петимата мъже.
Внезапно той се затича напред и мъжете го последваха светкавично, за да го задържат в средата. Точно в мига, в който това равновесие се люшна колебливо, той изведнъж се извъртя към първите двама, подхвана отдолу единия от учебните мечове със собственото си оръжие и ритна с десния си крак. Ударен малко над корема, противникът му изпъшка и се сгъна на две. Ранд натисна с меча и докато се завъртаха, отново го изрита. Противникът му — прошарен мъж — рухна на плочите. Вторият, мъж със счупен нос, отстъпи крачка назад, за да замахне с меча си, но това само позволи мечът на Ранд да се завърти в спирала около неговия — „Лозов сплит“, — да го удари здраво в гърдите и да го събори.
Само миг бе минал, но останалите трима вече връхлитаха. Първият, пъргав набит дребен мъж, изгуби равновесие и с рев прескочи падащия мъжага със счупения нос. Учебният меч на Ранд го перна в пищяла и после през гърба, с което го събори върху каменните плочи.
С това останаха двама, но това бяха двамата най-добри — тънък подвижен мъж, чийто меч се виеше като змийски език, и един едър тип с бръсната глава, при който нямаше грешка. Те моментално се разделиха, за да нападнат Ранд от двете страни, но той не изчака, а бързо влезе в близък бой с мършавия преди другият да заобиколи падналите.
Мършавият беше много добър и много бърз; на най-добрите Ранд предлагаше злато и те идваха. За андорец беше висок, въпреки че Ранд стърчеше с една педя над него, но умелото въртене на меча не зависеше много от ръста. Ранд му излезе с фронтална атака. Лицето на мъжа се изопна и той не отстъпи. „Глиганският устрем“ проби през „Разсичането на коприната“, скърши „Тризъбата мълния“ и вързаните в сноп пръчки шибнаха силно мъжа отстрани по врата. Той падна с приглушен вик.
Ранд моментално се хвърли долу и вдясно, скочи и замахна с „Реката, подкопаваща брега“. Мъжът с бръснатата глава не беше от най-бързите, но го беше усетил. Още докато мечът на Ранд изплющяваше през широкия му кръст, мечът на другия изтрещя в главата на Ранд.
За миг Ранд се олюля и пред замъгления му поглед заиграха черни снежинки. Той разтърси глава, подпря се на меча и се изправи. Мъжът с бръснатата глава пъхтеше и го гледаше предпазливо.
— Платете му — каза Ранд и тревогата на лицето на мъжа се стопи.
Неуместна тревога. Като че ли Ранд не беше обещал по една жълтица отгоре за този, който успее да го удари. И тройно повече за този, който успее да го надвие в бой един срещу един. Това му гарантираше, че никой няма да отстъпи нарочно, за да се подмаже на Преродения Дракон. Никога не питаше за имената им и ако го взимаха за пренебрежение, толкова по-добре, ако това ги правеше по-твърди. Искаше противниците му да го подлагат на изпитание, не да му стават приятели. Приятелите, които си имаше, един ден щяха да проклинат часа, в който са го срещнали, ако не го правеха вече. Останалите вече се размърдваха; „убитият“ трябваше да си остане на място, докато не свърши всичко, като препятствие, каквото можеше да бъде един истински труп, но трътлестият трябваше да помогне на мъжа с прошарената коса да се изправи, макар и на самия него да не му беше лесно да се задържи на крака. Пъргавият слабак въртеше глава и присвиваше очи от болка. Днес щеше да има още тренировки.
— Платете на всички.
Откъм зрителите се надигна вълна на ръкопляскания и възгласи. Ранд хвърли меча с гримаса. Тази пасмина до един бяха блюдолизците на лорд Гебрил, но той имаше нужда от тях. Засега. „Пипнеш ли къпинака, ще се убодеш.“ Надяваше се поне, че мисълта си е негова.
Сюлин, жилавата белокоса водачка на ескорта на Ранд от айилски Деви на копието, водачката на Девите от тази страна на Гръбнака на света, извади от кесията си златна тарвалонска марка и я подхвърли на мъжа с бръснатата глава с гримаса, която изопна грозния белег на едната й буза. Девите не харесваха това, че Ранд се занимава с меч, дори с учебен. Не понасяха никакви мечове. Никой айилец не ги понасяше.
Сюлин продължи да подхвърля презрително жълтици — на Ранд му беше забавно, че използва тарвалонски монети — още една за мъжа с бръснатия череп, по една за всеки от останалите. Неприязънта на айилците към влагоземците беше не по-слаба, отколкото към мечовете, а влагоземец бе всеки, който не се е родил и отраснал в Айил. За повечето айилци това щеше да важи и за Ранд, въпреки айилската му кръв, ако не бяха драконите по ръцете му. Един щеше да го бележи като вожд на клан; двата означаваха Кар-а-карн — вожд на вождовете, Оня, що иде със Зората. А Девите си имаха и други причини да го одобрят и последват.
Петимата мъже с поклони се заизмъкваха от двора.
— До утре — извика им Ранд. — Утре рано. — Приеха разпореждането му с още по-дълбоки поклони.
Преди още гологърдите мъже да са напуснали каменния двор, андорските благородници се втурнаха откъм колонадите като копринена дъга и обкръжиха плътно Ранд. Видът им само усили жлъчта в душата на Ранд. „Или ще използваш това, което трябва, или ще оставиш Сянката да покрие земята.“ Това му го беше казала Моарейн. Пред тази сган почти бе склонен да предпочете честната съпротива на кайриенската и тайренската знат. Това, че в ума си нарече ония „честни“, почти го разсмя.
— Бяхте великолепен — рече задъхано Аримилла. — Толкова бърз, толкова силен. — Големите й кафяви очи изглеждаха пълни с повече нега от обичайното. Явно беше достатъчно глупава, за да го смята за податлив на изкушения: ефирната й зелена рокля, обшита със сребърни лози, беше с твърде дълбоко деколте за андорската мода. Беше хубава, но достатъчно възрастна, за да му бъде майка. Никой от тези мъже и жени около него не беше по-млад, а някои — и много по-възрастни, но се надпреварваха да му лижат ботушите.
— Беше направо величествено, милорд Дракон. — Еления почти избута Аримилла с лакът. Усмивката изглеждаше не на място върху лисичето й лице; тя имаше слава на много свадливо същество. Не и в присъствието на Ранд, разбира се. — В цялата история на Андор не е имало майстор на меча като вас. Дори Сураи Маравейл, най-великият пълководец в армията на Артур Ястребовото крило и съпругът на самата Ишара, първата, седнала на Лъвския трон — дори той е загинал в схватка с едва четирима мечоносци. Наемни убийци, през двадесет и третата година на Стогодишната война. Въпреки че преди да издъхне е убил и четиримата. — Еления не пропускаше и най-дребния повод да изтъкне познанията си по андорска история, особено в слабо известни области, като войната, разкъсала империята на Ястребовото крило след смъртта му. Добре поне че днес се въздържа да добави и основанията за претенциите си към Лъвския трон.
— Само малко лош късмет накрая — вметна весело мъжът на Еления, Джарид. Беше тантурест мъж, доста мургав за андорец. Бродирани спирални шевици и златни глигани, герб на Дома Саранд, красяха маншетите и дългата яка на червеното му палто, а по дългите ръкави и високия прорез на също тъй червената рокля на Еления се кипреха Бели лъвчета на Андор. Ранд се зачуди дали тя смята, че той няма да се досети за какво намекват тези лъвчета. Джарид заемаше Върховното седалище на своя Дом, но всички подтици и амбиции произтичаха от нея.
— Забележително се справихте, милорд Дракон — намеси се Каринд. Блестящосивата й рокля, скроена строго, като физиономията й, но отрупана със сребърен ширит по ръкавите, почти се съчетаваше с белите косми, прошарили тъмната й коса. — Вие несъмнено сте най-изкусният майстор на меча на света. — Въпреки ласкателните й думи погледът й удряше като чук. Ако имаше толкова ум, колкото непоклатима беше твърдостта й, можеше да се окаже опасна.
Наен беше стройна бледолика и красива жена с големи сини очи и спускаща се на щедри вълни блестяща черна коса, но презрението, с което отпрати петимата отдръпващи се мъже, беше убийствено.
— Подозирам, че са го замислили предварително, така че един от тях да може да ви удари. Сега ще си разделят допълнителната монета. — За разлика от Еления, облечената в синьо жена с трите ключа — знака на Дома Араун — по дългите ръкави никога не споменаваше за свои претенции към трона, поне пред Ранд. Преструваше се, че е удовлетворена от Върховното седалище на древната си фамилия, като лъвица, преструваща се на доволна в ролята си на домашна котка.
