Усмиряването не можеше да се Изцери, както и смъртта.
В това поне вярваха всички, но според Нинив Единствената сила трябваше да може да Изцери всичко освен смъртта.
— Ако имаш да добавиш нещо полезно, Мариган — каза тя рязко, — кажи го. Ако не, си мълчи.
Мариган се сви до стената и очите й блеснаха. Страх и ненавист потекоха през гривната, но те винаги си бяха налице в една или друга степен. Пленниците никога не обичат своя похитител, дори когато — а може би особено когато — знаят, че са си заслужили пленничеството, ако не и нещо по-лошо. Проблемът беше в това, че Мариган също твърдеше, че пресичането — усмиряването — не може да се Цери. О, в Приказния век всичко можело да се Цери, всичко освен смъртта и това, което в днешно време Жълтата Аджа наричали Церителство, било само най-грубата и припряна първа помощ на полесражението. Но опиташе ли се човек да научи нещо повече, всичко свършваше. Мариган разбираше от Церителството толкова, колкото Нинив от налбантството, което за нея се свеждаше до това, че нагряват желязото в жарта и после го бият с чук. Съвсем недостатъчно, за да направиш дори подкова. Или да изцериш нещо повече от една подутина.
Нинив изгледа замислено Сюан и Леане. Толкова дни усърден труд, а досега не беше научила нищо. Изведнъж си даде сметка, че неволно върти гривната на китката си. Каквато и да беше ползата, мразеше да е свързана с тази жена. От близостта й с нея кожата й настръхваше. „Поне мога да науча нещо — каза си тя. — А и няма да стане по-лошо.“
Тя внимателно отвори гривната — защипката се намираше трудно, освен ако човек не знаеше точно къде е — и я връчи на Сюан.
— Я си я сложи.
— Защо? — попита Сюан. — Ти ми каза, че това действа само при…
— Просто я сложи, Сюан.
Сюан я изгледа с упорство — Светлина, ама и тази жена ако не беше опърничава! — след което закопча гривната на китката си. На лицето й моментално се изписа изненада, а после очите й се присвиха срещу Мариган.
— Че ни мрази, мрази ни, но това и преди го знаех. Има и страх, и… смайване. Личицето й не трепва, но е съвсем слисана. Не мисля, че и тя е вярвала, че мога да използвам това.
Мариган се помръдна неловко. Дотук само две от тези, които знаеха за нея, можеха да използват гривната. При четири щяха да имат повече възможност да й задават въпроси. Външно даваше вид, че е готова да им съдейства напълно, но колко ли криеше? Колкото можеше — Нинив изобщо не се съмняваше в това.
Сюан поклати глава и въздъхна.
— Не мога. Би трябвало да мога да докосвам Извора през нея, нали? Е, не мога. По-скоро моруна ще се покачи на дърво. Аз съм усмирена и толкова. Как го махаш това? — Тя опипа гривната. — Как го махаш това проклето нещо?
Нинив постави леко ръка върху ръката на Сюан с гривната.
— Не разбираш ли? Гривната няма да подейства на жена, която не може да прелива, повече, отколкото би й подействал нашийникът. Ако я сложа на някоя от готвачките, за нея няма да е нищо повече от най- обикновен накит.
— Не мога да преливам — отвърна безизразно Сюан. — Усмирена съм.
— Но има нещо, което трябва да се Изцери — настоя Нинив. — Иначе нищо нямаше да усетиш през гривната.
— Свали я! — сърдито каза Сюан.
Нинив поклати глава и се подчини. Понякога Сюан се опъваше глупаво като мъж!
Когато протегна гривната на Леане, доманката вдигна китката си нетърпеливо. Леане се правеше, че приема леко усмиряването си — също както се преструваше и Сюан, — но не винаги успяваше. Предполагаше се, че единственият начин да се преживее за дълго след усмиряването, е като жената намери нещо друго, което да запълни живота й, да запълни дупката, оставена в душата след загубата на Единствената сила. За Сюан и Леане това нещо бе поддържането на мрежата им от агентки и по-важно — усилието им да убедят Айез Седай в Салидар да окажат поддръжка на Ранд ал-Тор, без при това някоя Айез Седай да се досети какво правят. Въпросът бе в това дали е достатъчно. Горчивината на лицето на Сюан и поривът, с който Леане прие да й щракнат гривната, подсказваха, че като че ли нищо не може да остане достатъчен мотив завинаги.
— О, да. — Леане говореше живо и отсечено. Освен когато си приказваше с мъже. Тя, в края на краищата, си беше доманка и напоследък гледаше да навакса времето, изгубено в Тар Валон. — Да, тя наистина е смаяна, нали? Сега обаче започва да го потиска. — За миг тя замълча и изгледа жената на столчето. Мариган също я изгледа настръхнала. Накрая Леане сви рамене. — Да, и аз не мога да докосна Извора. И се опитах да я накарам да усети, че я е ухапала бълха по глезена. Ако беше подействало, щеше да се издаде с нещо. — Това беше другата хитрина с гривната: че можеш да накараш жената с нашийника да изпита физически усещания. Само усещането — каквото и да направиш, следа не оставаше, нито жертвата можеше да пострада — но усещането за някое и друго здраво шибване с пръчка беше достатъчно, за да убеди Мариган, че пълното съдействие е най-добрият избор за нея. Както и възможната алтернатива — бърз съд, последван от екзекуция.
Въпреки провала си Леане изгледа внимателно как Нинив сваля гривната и я наглася на ръката си. Изглежда, тя поне не беше се предала напълно и се надяваше един ден да прелее отново.
Възвръщането на Силата беше чудесно. Не толкова, колкото ако сама извличаш сайдар, да се изпълниш хубаво с него, но дори докосването на Извора през друга жена беше като удвояване на живота, течащ в жилите й. Да удържаш сайдар беше като да ти се доще да се разсмееш и да затанцуваш, изпълнена с чиста радост. Допускаше, че един ден ще привикне с това: като пълна Айез Седай, трябваше да привикне. Поставена на везните, връзката й с Мариган беше ниска цена.
— Не че знаем, че има шанс — каза тя, — но мисля, че…
Вратата се отвори с трясък и Нинив скочи преди да се усети. Щеше да изпищи, ако гърлото й не беше се стегнало толкова. Сюан и Леане също скочиха. Страхът, сриващ се през гривната, бе като огледален на нейния.
Младата жена, затръшвала грубата дървена врата след себе си, изобщо не забеляза суматохата, която бе създала с нахлуването си. Висока и стройна, в бяла дреха с цветни ивици на Посветена, със слънцезлати къдрици, стелещи се по раменете й, тя изглеждаше побесняла. Но въпреки стегнатото си от гняв лице съумяваше все пак да изглежда красива — Елейн винаги намираше начин да си остане красива.
— Ти знаеш ли какво правят? Плащат посланичество в… в Кемлин! И отказват да ми разрешат да отида! Шериам, представи си, ми забрани да й го споменавам повече. Забраня ми дори да говоря за това!
— Теб никога ли не са те учили да чукаш, Елейн? — Нинив вдигна съборения си стол и седна. — Помислих те за Шериам. — Само при мисълта, че можеха да я разкрият, все едно че й изтръгнаха вътрешностите.
За нейно успокоение, Елейн се изчерви и веднага се извини. Но развали доброто впечатление, като добави:
— Не разбирам защо се държите като гъски. Биргит е отвън и ти знаеш, че ще те предупреди, ако се приближи някоя друга. Нинив, те трябва да ми разрешат да отида.
— Напротив, не трябва — намеси се грубо Сюан.
— Но…
— Ти допускаш ли изобщо, че Шериам или която и да е друга ще позволи щерката-наследница да се озове в ръцете на Преродения Дракон? След като майка ти е мъртва…
— Не вярвам в това! — сряза я Елейн.
— И аз не вярвам, че Ранд я е убил — продължи неумолимо Сюан, — но това е съвсем друго. Но ако Мургейз беше жива, тя щеше да излезе и да го признае за Преродения Дракон. Или ако вярваше, че той е Лъжедракон, би организирала съпротива. Моите очи и уши не са чули да се шепне за нещо такова. Не само в Андор, но и тук в Алтара, както и в Муранди.
— Но на запад се вдига бунт — натърти Елейн.
— Срещу Мургейз. Не в нейна подкрепа. Стига и това да не е само слух. — Гласът на Сюан беше съвсем спокоен. — Майка ти е мъртва, момиче. По-добре е да го приемеш, да се наплачеш и всичко да свърши.
