единият с два кръга, сред новодошлите. Понякога древните спомени му вършеха работа: слънчобранът с двата кръга отличаваше Надзорница на вълните, а другият — нейния Мечоносец.
— Намерих лодка, Мат — докладва Естеан до рамото му. — И няколко гребци.
Мат завъртя далекогледа към кораба. Ако се съдеше по оживлението, на палубата вече вдигаха котва. Да, и матросите по такелажа опъваха платната.
— Изглежда, няма да ми потрябва — промърмори Мат.
На другия бряг на реката пратеничеството на Ата-ан Миере напусна кея, придружено от ескорт гвардейци. Във всичко това нямаше никакъв смисъл. Морски народ на деветстотин мили навътре от морето. Само Надзорницата на корабите превишаваше по ранг Надзорницата на вълните; само Господарят на оръжията надвишаваше един Мечоносец. Никакъв смисъл, доколкото можеше да се осланя на онези спомени. Но те бяха стари, а и за Ата-ан Миере се знаеше по-малко, отколкото за всеки друг народ освен айилците. За айилците Мат знаеше повече от собствения си опит, отколкото от онези спомени, и все пак твърде малко. Навярно някой, който познаваше добре Морския народ, можете да му помогне да разбере какво става.
Платната на кораба вече се бяха издули. Каквото и да ги беше подкарало да се разбързат толкова, явно нямаше да ги отведе обратно към морето. С бавно нарастваща скорост съдът се плъзна нагоре по реката към заблатеното устие на Алгуеня на няколко мили северно от Мероне.
Е, него не го засягаше. Мат хвърли последен съжалителен поглед към кораба — това нещо щеше да превози толкова, колкото всички малки съдове, които беше наел — след което напъха далекогледа в джоба си и обърна гръб на реката.
— Кажи на гребците, че могат да си вървят, Естеан — въздъхна Мат.
Покрай водата се виждаше повече тиня, отколкото последния път, когато бе идвал тук. Тясна лепкава ивица, по-малко от педя широка, опираща в напуканата тиня откъм брега, но доказателство, че дори такава река като Еринин бавно пресъхва. Не го засягаше. Пък и да го засягаше, нищо не можеше да направи по въпроса. Той се обърна и се запъти да довърши обиколката си по кръчмите и гостилниците; важно беше нищо да не изглежда необичайно в този ден.
Когато слънцето залезе, Мат вече се беше върнал в „Златния елен“ и танцуваше с Бетси, а пък музикантите свиреха с все сила. Масите бяха издърпани край стените, за да отворят място.
Изненадващо, но жените приемаха танците като отдих от разнасянето на таблите и всяка от тях се усмихваше, щом й дойдеше ред да си свали престилката за един танц. Навярно госпожа Делвин им беше определила някакъв график. Но и да беше, Бетси правеше изключение. Тънката млада жена носеше вино само на Мат, не танцуваше с никой друг, освен с Мат, и ханджийката ги гледаше със сияещ поглед, от което Мат се чувстваше доста неловко. Всъщност Бетси танцува с него, докато стъпалата му не се набиха и прасците не го заболяха, но не спираше да се усмихва, с очи, грейнали от искрено доволство. Освен когато спираха да си поемат дъх, разбира се. По-точно — той да си поеме дъх: тя определено не даваше вид, че има нужда от почивка. Щом краката им спираха, езикът й се втурваше на галоп. Впрочем правеше го всеки път, когато Мат понечеше да я целуне, като главата й винаги се завърташе нанякъде и тя възкликваше за едно или друго, така че той успяваше да целуне или ухо, или косата й. И при това винаги изглеждаше изненадана. Мат така и не можеше да разбере дали е пълна смотла, или е много умна.
Часовникът на камината вече показваше, че е близо два след полунощ, когато той най-сетне й каза, че за тази нощ му е предостатъчно. На личицето й се изписа разочарование и устничките й се нацупиха. Изглеждаше готова да танцува чак до зори. Не беше единствената — една от по-възрастните прислужнички се беше облегнала на стената и разтриваше с една ръка крака си, но повечето останали бяха с блеснали очи и навирени опашки като Бетси. По-голямата част от мъжете изглеждаха вече уморени, някои се оставяха с мъченически усмивки да ги повлекат от пейките, а мнозина отпъждаха жените с вяло махане на ръце. Това Мат не го разбираше. Сигурно се дължеше на това, че в танцуването мъжете вършеха по-тежката работа, реши той — всичките вдигания и обръщания. А жените, виж, бяха леки — подскачането им просто изискваше по-малко сили. Но примигна, като видя една здрава слугиня, която буквално въртеше Естеан, вместо обратното — а той можеше да танцува, направо имаше талант — след което плесна една жълтица в шепата на Бетси и й каза да си купи с нея нещо хубаво.
Тя погледна монетата за миг, а после се изправи на пръсти и леко го целуна по устата, като погалване с перце.
— Аз никога не бих те обесила, каквото и да си направил. Ще танцуваш ли с мен утре? — Преди да успее да й отвърне, тя се изкикоти и побягна да повлече Едорион към дансинга. Госпожа Делвин обаче раздели двойката, хвърли една престилка в ръцете на Бетси и й посочи пътя към кухнята.
Мат закуцука към масата до задната стена, около която се бяха оклюмали Талманес, Дерид и Нейлсийн. Талманес се взираше в дъното на чашата си, сякаш се надяваше да навлече оттам някакви умни отговори. Ухилен, Дерид гледаше как Нейлсийн се мъчи да отпъди една дебеличка слугиня със сиви очи и светлоруса коса, без да желае да признае, че на краката му излезли пришки. Мат опря юмруци на масата.
— Бандата тръгва на юг призори. Хващайте се да подготвяте хората.
Тримата го зяпнаха.
— Ами че то остават само няколко часа — възрази Талманес, а Нейлсийн каза:
— За толкова време няма да можем да ги изкараме от пивниците.
Дерид се навъси и поклати глава.
— Никой от нас няма да може да поспи тази нощ.
— Аз ще поспя — отвърна Мат. — Един от вас да ме събуди след два часа. На разсъмване тръгваме.
В сивкавия предутринен здрач Мат седеше на гърба на Пипе и гледаше как Бандата на Червената ръка напуска Мероне. Всичките шест хиляди. Половината конници, половината пешаци, и всички вдигащи толкова шум, че и мъртъвци можеха да разбудят. Въпреки ранния час по улиците се беше подредил шпалир от хора, други бяха надвиснали от прозорците на горните етажи.
Червеният стяг на Бандата бе най-отпред — бяло поле в червена рамка, с червена ръка и бродирано отдолу в алено мотото на Бандата. „Довйе-анди се товя сагайн.“ — Време е да хвърлим зара. Със стяга яздеха Нейлсийн, Дерид и Талманес, зад тях — десет конници с пурпурни платнища на конете блъскаха медни барабани и още толкова тромпетисти подсилваха звука. Следваха конниците на Нейлсийн, смесица от тайренски рицари и Бранители на Камъка, кайриенски лордчета с техните цон на гърбовете и следващи ги спешени слуги, и шепа андорци, всеки ескадрон и отделение със своя собствен дълъг пряпорец с Червената ръка и номер. Мат ги беше накарал да хвърлят жребий кой какъв номер да получи.
Смесването им беше предизвикало известно ръмжене; не малко, казано честно. В началото всички кайриенци следваха Талманес, а тайренците — Нейлсийн. Пехотата беше сбиротък от самото начало. Имаше известно мърморене и при настояването му всяка част да е с еднакъв брой войници, както и за номерата на вимпелите им. Лордовете и капитаните винаги бяха събирали със себе си толкова души, колкото ги последват, известни като мъжете на Едорион или на Нейлсийн, или на Аландрин. Отчасти и досега все още го правеха — например петстотинте на Едорион се наричаха „Чуковете на Едорион“, а не Първи ескадрон — но Мат беше набил в главите им, че всеки от тях принадлежи на Бандата, без значение в коя точно страна се е родил, и че всеки, който не желае да служи така, както той е определил, е свободен да се маха. Удивителното беше, че никой не бе напуснал.
А защо оставаха, беше трудно да се разбере. След като той ги водеше, определено побеждаваха, но някои загиваха. Трудно му беше да ги изхранва и да им осигурява заплатите сравнително редовно, а можеха преспокойно да забравят за богатството, което толкова се хвалеха, че ще плячкосат. Досега никой не беше видял и един петак от това „богатство“ и Мат не виждаше възможност изобщо да го получат някога. Беше си чиста лудост.
Първи ескадрон надигна възглас, бързо подет от Четвърти и Пети. „Леопардите на Карломин“ и „Орлите на Реймон“, така се наричаха.
— С лорд Матрим към победа! С лорд Матрим към победа!
Ако Мат имаше някой камък подръка, щеше да го хвърли по тях.
Последва пехотата — като гънеща се змия. Двадесет отряда с високо вдигнати пики, следвани от още пет с лъкове или арбалети. И всички бойци пееха:
