Мат изчака песента да свърши и заби пети в хълбоците на Пипе. Нямаше нужда да се занимава с фургоните на обоза в тила и с колоната резервни коне. Конете или щяха да окуцеят оттук до Тийр, или да измрат от неща, за които налбантите нищо не можеха да направят, а един конник без кон не струваше много. Няколко малки кораба поеха надолу по реката, изпънали триъгълни платна. Всеки от тях бе вдигнал малък флаг с Червената ръка.
Когато се изравни с челото на колоната, слънцето вече надничаше над хоризонта. Той придърпа ниско шапката си да се предпази от яростния му сребрист блясък. Нейлсийн се прозяваше, а Дерид се беше отпуснал на седлото, сякаш всеки момент щеше да заспи. Само Талманес яздеше с изправен гръб, широко отворени очи и нащрек.
— Днес искам да покрием тридесет и пет мили — каза им Мат. — Като се уверим, че можем да минаваме по тридесет и пет мили дневно, ще видим колко още можем да дръпнем. — Те, разбира се, го зяпнаха. Конете не можеха да издържат дълго на такава скорост, а всички освен айилците смятаха двадесет и пет мили за много добър дневен преход на пехота. Но трябваше да го изиграе така, както беше замислено. — Комадрин е писал: „Атакувай на такъв терен, където противникът ти вярва, че не можеш да се появиш, от неочаквана посока и в неочакван момент. Отбранявай се там, където противникът ти ще е убеден, че няма да го направиш, и когато е убеден, че ще побегнеш. Изненадата е ключът към победата, а скоростта е ключът към изненадата. За войника изненадата е живот.“
— Кой е този Комадрин? — попита Талманес.
— Един пълководец. Починал преди много време. Чел съм книгата му. — Тъй или иначе, имаше спомени, че я е чел, и то неведнъж; съмняваше се да е останало някое копие от нея. Между другото, спомняше си и че се е срещал с Комадрин, след като бе загубил от него една битка, около шестстотин години преди Артур Ястребовото крило. Добре поне, че не бе цитирал Комадрин на Древния език.
Неговата част от играта беше започнала точно според плана. Бързо потегляне без предупреждение, все едно че се опитваше да се измъкне на юг, но достатъчно показно, за да е сигурен, че ще се забележи. Сигурно щяха да го помислят за глупак, и това също беше за добро. Да научи Бандата да се движи бързо беше добра идея. Той огледа небето. Гарвани нямаше, нито врани, но това не означаваше много. То и гълъби нямаше, въпреки че ако поне един не беше отлетял тази заран от Мероне, Мат беше готов да си изяде седлото.
Най-много след няколко дни Самаил щеше да научи, че Бандата иде, и то бързо, а слухът, пуснат от Ранд в Тийр, щеше да даде да се разбере, че пристигането на Мат е сигнал за скорошно нахлуване в Иллиан. При най-големи усилия Бандата можеше да стигне в Тийр едва за месец. При малко късмет, Самаил щяха да го премажат като гнида между два камъка, преди Мат да се е доближил и на стотина мили от него. Самаил щеше да види, че всичко идва към него — почти всичко, — но щеше да е по-различен танц от този, който е очаквал. Различен от всичко, което всеки друг освен Ранд, Мат и Башийр можеше да очаква. Това беше истинският план. Мат се улови, че дори си подсвирква. Веднъж поне всичко вървеше така, както той очакваше.
Глава 6
Нишки на Сянката
Самаил пристъпи предпазливо по цветните копринени килими. Бе оставил портала отворен, в случай че му се наложи да се оттегли, и се държеше здраво за сайдин. Обикновено отказваше срещи освен на неутрален терен или на свой, но тук идваше за втори път. Въпрос на необходимост. Никога не беше бил доверчив, а напоследък още по-малко — нали бе чул част от разговора между Демандред и трите жени, а и Грендал му беше казала достатъчно. Той също си кроеше планове, за които другите Отстъпници не знаеха нищо. Не-блис щеше да стане само един, а това бе награда, неотстъпваща дори на безсмъртието.
Самаил стоеше върху нещо като мраморен подиум над огромна, богато украсена зала, в която имаше дълги плитки басейни с шадравани, които хвърляха пръски вода почти до високия сводест таван. В басейните се плискаха мъже и жени, покрити с парчета прозрачна коприна, докато други, не повече облечени, изнасяха номерата си отстрани — акробати и акробатки, жонгльори, танцьори в различни пози и музиканти, свирещи на всякакви инструменти. Бяха с всякакъв ръст и цвят на кожата, косите и очите, всяка човешка фигура изглеждаше по-съвършена от другите. Всичко това беше предназначено да забавлява този, който седеше на подиума. Идиотизъм. Загуба на време и сили. Типично за Грендал.
Подиумът беше празен, но както се беше изпълнил със сайдин, Самаил скоро подуши сладникавия парфюм на Грендал, като аромат от розова градина, и чу пантофките й по килимите много преди да заговори зад гърба му.
— Не намираш ли котенцата ми за красиви?
Тя пристъпи до него и огледа с широка усмивка картината под нозете им. Тънката й синя доманска рокля се впиваше в плътта й предизвикателно. Както обикновено, носеше пръстени с различни камъни, по четири-пет гривни на всяка китка и широко колие с огромни сапфири. Той не разбираше много от тези неща, но подозираше, че е похабила часове в нагласяването на златистите си като слънце къдрици, нежно докосващи шията й, и на лунните камъчета, привидно пръснати без ред из тях; в това безредие се долавяше някакъв намек за съвършенство.
Самаил понякога й се чудеше. Не беше я срещал преди да избере да изостави една губеща кауза и да последва Великия властелин, но всеки, който я беше познавал, я описваше като известна и радваща се на почит всеотдайна и крайно сдържана аскетка, грижеща се за хора с поразен ум, които Церителството не можеше да оправи. При първата им среща, когато тя бе положила първите си клетви пред Великия властелин, всяка следа на безкористна благодетелност бе изчезнала от нея, сякаш тя съзнателно се бе превърнала в пълната противоположност на всичко, което беше била. На повърхността като че ли я занимаваха единствено удоволствията, с което почти прикриваше страстното си желание да унищожава всеки, който притежава поне малко власт. А това на свой ред почти прикриваше собствената й жажда за власт, проявявана открито твърде рядко. Грендал винаги беше била много добра в прикриването на очевидни неща. Той смяташе, че я познава по-добре от всеки друг от Отстъпниците, но дори и той не знаеше всичките й пластове. А в нея имаше толкова отсенки, колкото люспи има по един джегал, и тя се плъзгаше от една към друга бързо като мълния. По това време тя беше неговата надзорница, а той послушникът, въпреки всичките му постижения като пълководец. Но положението се беше променило.
С появата й всички долу се раздвижиха по-енергично и по-грациозно, доколкото това беше възможно, стараейки се да се представят колкото може по-добре. Съществуваха само за да й доставят удоволствие. Грендал се беше погрижила за това.
Тя посочи една група от четирима акробати — тъмнокос мъж, поддържащ във въздуха три стройни жени с лъскави от намазаните с благовония тела.
— Тези, струва ми се, са ми фаворитите. Рамзид е братът на доманския крал. Жената, стъпила на раменете му, е съпругата му. Другите две са най-младата сестра и най-голямата дъщеря на краля. Не мислиш ли, че е забележително колко могат да се научат хората, когато ги окуражиш малко? Като си помисли човек колко таланти се похабяват… — Това беше един от любимите й възгледи: място за всеки и всеки на мястото си, избрано според личните дарби и нуждите на обществото. Нужди, които, изглежда, винаги се свеждаха до собствените й прищевки. Грендал посочи един много тъмнокож мъж и една жена с къдрави коси, и двамата много красиви. Стройната двойка свиреше на странно издължени арфи със звънчета, отекващи на дърпането на струните с кристално ехо.
— Най-новата ми придобивка, чак от земите отвъд Айилската пустош. Би трябвало да са ми благодарни, че ги спасих. Чиапе беше Ш’боан, нещо като императрица, наскоро овдовяла, а Шаофан трябваше да се ожени за нея и да стане Ш’ботай. Седем години тя щеше да царува с абсолютна власт, след което да умре.
