сключи длани около тях, а след това загледа как човечето завъртя някаква манивела в единия край на кутията.
Електрически заряд пробяга по тръбичките, впивайки зъби в дланите му. Той подскочи стреснато и ги изпусна. Баща му вече се превиваше от смях, приятелите му също. Колкото до чичо му Томи, здравенякът налагаше с юмрук масата и се давеше, докато преглъщаше бирата.
— Добре, добре, сега е мой ред! — Баща му се успокои, подаде друга еднодоларова банкнота, за да получи и той правото да улови тръбичките, чиито жици звънливо се преплетоха с бутилките, когато ги стисна. — Давай, мъжки, плюй си на ръцете!
С нарастваща бързина джуджето завъртя манивелата в края на кутията. При първото електрическо изпразване баща му потрепера, но после стисна тръбичките още по-здраво, с още по-голямо настървение. Ставите на ръцете му побеляха, устните се разчекнаха, разкривайки стиснатите зъби. Движението на манивелата сега бе толкова бързо, че тя почти не се забелязваше — очертанията й се бяха размазали в едно-единствено мъгляво петно. И когато най-сетне баща му изпусна тръбичките, те, като че ли бяха изстреляни, изплющяха по масата, като прекатуриха една бутилка. Разпенилата се бира потече и закапа по пода от единия край на плота.
— Дявол да го вземе! Бива си го мъжкарчето, нищо че едвам се подава над земята!
Баща му доволно разтърка длани. Висяха на китките му така, като че ли бяха изкълчени. Съседът му се пресегна и бащата с усмивка триумфално го плясна по ръката. От радост човечето се разтропа, зацвили неистово, разкривайки прогнилите и златните си зъби, после забучи във въздуха палец, чийто нокът бе пълен с нечистотии. Приклекна, прегъвайки и без това късите си крака, после опипа вътрешната част на бедрото си, ръката му изглеждаше напречно и неестествено извита, като че ли на това място бе окачено гюлле. Отново избухна в смях, посочвайки последния си клиент, прие още една банкнота от един долар и се запъти към следващата маса, отнасяйки със себе си кутията и тръбичките.
Той видя как баща му напъхва обратно пачката в джоба. Дланите му още пареха. За да се облекчи, обхвана с тях студеното шише бира, която му бяха сервирали.
— Хей, пичове, какви мъже сте ми вие, подобна лудория май ви кара да изтрезнеете? — и баща му извика бармана. — След това, което ме накара да изтърпя оня малък мръсник, изпитвам въпиюща нужда да напълня отново резервоара.
До сепарето им обаче не се приближи барманът. Повдигайки очи, той видя, че това бе един от приятелите на баща му, който се връщаше при компанията, след като бе отсъствал през цялото време, докато бе траело забавлението с джуджето.
— Искам и аз! И аз искам да отида там! Път, път! — Чичо му Томи го блъскаше, за да мине. — Дръпни се, мойто момче, струва ми се, че вече е мой ред!
Той не разбираше за какво говори чичо му, но се изправи и му позволи да излезе от сепарето. Другият мъж, току-що изникнал отнякъде, отново зае мястото си сред компанията, търсейки сред бутилките своята, едва-що начената.
Преди да се намести обратно в края на седалката, той се загледа в чичо си Томи, който прекосяваше бара с гордо вдигната глава, едва-едва докосвайки облегалките на столовете, разположени край масите. В единия от ъглите на заведението имаше врата, над която бяха поставили табела със стилизирана рисунка. Това бе мъжката тоалетна. Томи обаче не се беше насочил натам. Чичо му дръпна една тежка завеса, скриваща някакъв потаен вход, с отривист жест я отметна и изчезна зад нея. Най-сетне той се опомни. Седна на мястото си, без да изпуска от поглед завесата. Продължаваше да отпива на малки глътки от бирата, станала вече почти хладка.
Известно време по-късно, ала беше загубил вече всякаква вярна представа за времетраене, чичо му Томи се върна. Забеляза го неочаквано, изправен до него пред сепарето. Видът му го стресна.
В другия край на масата баща му на няколко пъти бе вдигал палеца си във въздуха.
— Хайде, момче, стани, че да може чичо ти да се върне при нас!
От чичо му се носеше някаква особена, различна миризма.
Специфична.
Миришеше на пот, но и на още нещо.
Той стана от скамейката, дръпна се назад, за да го пропусне да влезе. Миризмата го лъхна в ноздрите: сякаш край него премина животно.
Пак седна на мястото си. Лицето на чичо му Томи беше прорязано от широка усмивка, но някак си разкривена. „Озъбена гримаса“ — кой знае защо си помисли той. Забеляза други двама здравеняци край масата да му намигат, преди да довършат на един дъх бирите си.
Томи се втренчи в него. Гледаше го, но явно не го виждаше. Нещо бе станало. После чичо му се надвеси над масата и най-неочаквано избълва давещата го глътка кръв. Онова, което повърна, се разстла върху плота, обливайки дъното на бутилките.
В следващия момент той вече не беше при тях. Беше изскочил далече извън сепарето, както се изскача през вратата на автомобил, малко преди фаталния миг на катастрофата. Олюля се една-две крачки назад и за малко не се стовари на съседната маса. На метър и половина от него мъжете ритмично бяха задумкали с юмруци в плота и за пореден път се превиваха от смях, деряха се още по-гърлено, отколкото в момента, в който го бе пронизал електрическият заряд.
— Томи, май че си остави серкмето там, където не трябва, говедо безподобно такова! Виж какво направи! — Баща му бе аленочервен и се задъхваше.
Лицето на чичо му бе цялото в кръв, тънки струйки пъплеха от ъгълчетата на устните по брадичката. Съвсем същите, но някак си уголемени, се стичаха от единия край на масата, отцеждайки се в тънка нишка към пода. По всичко личеше, че Томи е вече доста пиян — благоговейно се беше ухилил, мъчейки се да концентрира погледа си и да фиксира останалите от сепарето. Изглеждаше очарован от майтапа. И в този миг се обърна към него. На устните му се изписа още по-настоятелна усмивка, разлигавена и крива, която разкри докрай зъбите му, омазани в червено.
Всеобщият смях постепенно затихна. Мъжете заклатиха глави, отъркаха сълзите, появили се в очите им. Засърбаха шумно бирите. Точно в този момент той установи, че за него нямаше повече място в сепарето. Един по един те се бяха разширили малко по малко и сега заемаха всичкото свободно пространство. Чичо му бе седнал в края на скамейката, тъкмо на мястото, което малко преди това той беше заемал.
Те нищо не казваха, но той всичко разбра.
Обърна се към дръпнатата завеса в дъното на заведението. Знаеше, че най-сетне и неговият ред беше дошъл.
С длан жената нежно милва врата му.
— Идваш тук за първи път, нали?
Усмихва му се. С истинска, искрена усмивка, без никаква ирония.
С кимване той се съгласява. „Да…“ Изведнъж е изпаднал в треска, с настръхнала кожа, допирът на нейните пръсти за него е вледеняващ. Забива показалец зад рамото си:
— Тук съм с баща ми и негови приятели…
Тя престава да го гледа втренчено в очите, погледът й се насочва към къдравите му коси, които разрошва с дългите си пръсти.
— Да, да — изрича тихо, почти сластно. —
Става от леглото. Той я наблюдава как се запътва към малка етажерка, окачена на стената. Подпряно на етажерката, има едно провесено огледало, до него сапун и хавлиена кърпа. Наблюдавайки отражението си, тя сваля обиците — позлатени халки, — които оставя пред огледалото.
— Не трябва да се безпокоиш — говори на отражението си, но е за него. — Винаги има първи път. Всеки някога трябва да започне… После вече е лесно.
Тя търка ъгълчето на окото си, за да изтрие някакво петънце, видно само за нея.
— Не се притеснявай! Ще видиш, че е така!
След като беше издърпал завесата, той беше потънал в тъмното — обърнал гръб на светлините и шумотевицата от бара, — без дори да се огледа къде се намира, до момента, в който почувства как непознатата го хвана за ръка и го поведе още по-нататък по някакъв коридор, в който една-единствена висяща от тавана лампа мъждиво осветяваше симетрично разположените врати на множество стаички. И
