Нечистота

Пъхна ръце в джобовете си и засъзерцава сградата. После ядно се изсмя и отметна глава.

— Какво нелепо нещо, какво грозно нещо! За да ме дразниш ли правиш това?

— Позна. Винаги си бил проницателен.

— Още малко, още малко и тази къща ще стане наистина чудовищна. Предполагам, че си горд със себе си?

— Но какво искаш ти, какво искаш? Да умреш на петдесет години? Или? Трябва да спортуваш! Не те моля да ми благодариш. Знам, че ме ненавиждаш.

— Какво? Какво?

— Би трябвало да донеса огледало. Да се видиш как глупаво изглеждащ.

Лор започна да хленчи. Беше се закачила за един храст.

Измъкнаха я оттам. Андре се възползва от случая, за да потвърди, че никога не е имал намерение да говори за фатален жест от страна на Еви и още по-малко за удавяне на момче, което плува като риба.

После намигна на Ришар.

Като подкрепяха Лор от двете страни — не й стигаше, че се беше издраскала, ами и си бе навехнала глезена, та подскачаше на куц крак, — двамата я заведоха вътре.

Ришар спря в подножието на стълбището.

— Какво ще кажеш да отидеш да си полегнеш? Едва стоиш на краката си.

Все едно, че бе натиснал бутона и включил машината.

— Не се опитвай да се отървеш от мен! — изкрещя тя. — Не ме изпращай в леглото само защото съм жена!

— Хайде, Лор, бъдете разумна.

— О, вие там, затваряйте си устата!

— Чакай, моля ти се, не се опитвам да се отърва от теб. Що за идея!

— Смяташ, че не съм в състояние да потърся сина си? Където и да се намира? Смяташ, че ще стоя тук и ще си въртя палците? Аз, майка му?

— Но това е налудничаво. Как можеш да си помислиш подобно нещо? Че те изпращам в леглото, защото си жена. Лошо ми става, като слушам такива глупости.

— Тогава ми кажи истината. Кажи ми какво става.

— Нищо. Нищо не става. Андре има предчувствие и това е всичко. Нали виждаш? Предчувствие, и толкова.

— Предчувствие ли? Какво предчувствие?

Тя се обърна към Андре и го загледа с подозрение. После западаха първите капки дъжд. Огромни капки, които затракаха по стъклата на прозорците като кастанети.

За Коледа Аксел Мендер от „Медиа Макс“ бе убедил Лор да изскочи по бикини от огромна торта. Беше глупава идея и Ришар побесня, но му обясниха, че след толкова дълъг застой в кариерата жена му трябва да направи поне в началото някои малки отстъпки, да изпълни някои дребни задължения, за които дори не си заслужава да се говори.

Тъй или инак, бе великолепно утро, искрящо от сняг, тихо, сияйно и невероятно светло под ярко синьото небе. Самобръсначката бръмчеше — със звук на трион на дъното на гориста долина — по бузите на Ришар, който невъзмутимо оглеждаше околностите, водните повърхности, които проблясваха в далечината, там, където полята бяха наводнени. Изумителна гледка. Ужасяващо красива. Опипа корема си, за да провери състоянието на мускулите си. Все пак нивото на водата доста се бе снижило. Още малко и Дани Кларанс щеше да може да се качи на тавана си, помисли той.

Беше десет часът сутринта. Цареше абсолютно спокойствие. Само няколко сойки кръжаха около кедъра и се премятаха на слънцето.

Сега, когато знаеше, че никога вече няма да е писател, се чувстваше по-добре — можеше да прекара цял ден с разсеяна усмивка на уста, лениво да дописва някакъв сценарий или да търси гегове за някоя реклама, докато Лор дойдеше при него да изпие няколко чаши, ако не се прибереше много късно. В известен смисъл бе мъртъв, ако можеше да вярва на собствените си литературни теории, беше окончателно мъртъв и много неща му изглеждаха по-лесни. Сякаш вече нищо важно не можеше да му се случи. Сякаш да си мъртъв беше по-добре, отколкото да си жив.

Да се бръсне в банята беше лесно. Да гледа света беше лесно. Да живее в този дом беше лесно.

Долу заговори телефонният секретар.

— Ало, пак ли не вдигаш? Аз съм, баща ти. Никой ли не иска да вдигне? Там ли сте? Разбира се, че сте там. Но какво ви става? Да не сте болни? Ама наистина, с майка ти сме напълно разстроени. Роз вече дори не може да стане от леглото, представи си. Това ли искаше? Да не започнем новата година заедно? Това ли искаше? Да ни държиш настрана? Да ни погребеш живи? Е, благодарим ти за вниманието, което ни оказваш. Шапка ти свалям, Ришар! Шапка ти свалям! Добре го изигра, синко! Радвам се, че ръката ти не трепери!

Ришар натисна бутона за изтриване, после излезе по халат на терасата, за да види деня малко по- отблизо, докато си пие кафето. Студен въздух обхващаше прасците му, пара излизаше от устата му. Градината бе изчезнала под снега и цялата блестеше.

В крайна сметка не беше сигурен, че оценява номера на Лор. Бе се присъединил към общото мнение, но честно казано, нямаше кой знае какво желание да я види да изскача от гигантска торта. Топка сняг падна от един клон и се разсипа в златиста прах. Щеше да поговори с нея. Отново да зачекне тази тема. После внезапно примигна. Забеляза нещо странно на пътя и заслони очи с ръка.

— Хей, ало, приятели! — извика той. — Спрете. Чакайте малко!

Виждаше в контражур субаруто на Анаис, което гордо пренасяше обърната лодка на покрива си. Много впечатляващо. Ришар обу гумени ботуши, за да отиде да види какво става.

— Да, виждам, че нивото е спаднало — призна той, — но това не ме успокоява особено.

Искаше да узнае подробности за разстоянието, целта, продължителността на излета им и да изтръгне от тях обещания, свързани с безопасността им. Него самия всичката тази вода го потискаше и…

— Хайде стига — изръмжа Еви, без да поглежда баща си.

Ришар се изправи и ги остави да тръгнат. Това бяха първите думи, които чуваше от сина си от месец насам, откакто се бе върнал вкъщи — и на два пъти Лор бе снизходила да легне с него без особена страст, ето докъде бе стигнал, — но оценяваше явното подобрение на отношенията им, което прозираше през тези грубички думи.

Лор го поздрави за напредъка. Трябвало да постоянства. Той поклати глава. Обаче денят се очертаваше толкова натоварен, че тя нямаше време за спорове. Стана от леглото точно когато той се готвеше да седне на него и се укри в банята.

Той бе размислил. Заяви, че е размислил относно онова излагане на показ и че след зрял размисъл се връща на първата си реакция по повод на това излагане на показ, което не одобряваше.

— Значи, ако правилно те разбирам, идеята не ти харесва — каза тя.

— Мога да обясня на Мендер, че хората не са маймуни.

— Че с какво право? Да не би ти да се отнасяш с мен по друг начин? Мислиш ли, че след като двайсет години съм ти била жена, все още мога да се боя да не стана смешна?

Той се изправи — не намираше какво да отговори.

Въртя педалите като луд, вдига гири, разтяга пружини в продължение на цял час. После се появиха някакви типове и започнаха да разместват мебелите в дневната, да навиват килимите, да пълнят кашони с чинии, бельо, гирлянди, тенджери…

Лор го изпрати до града да вземе дрехите от химическото чистене и там съвсем случайно попадна на доктор Стринг, който бе дошъл да си прибере вечерния костюм и който го попита как е Еви.

— Пращи от здраве — отвърна Ришар.

Изчакаха реда си на тротоара, защото, по някаква тайнствена причина, центърът за проверка на кредитните карти не работеше и това предизвикваше задръстване на касата.

Доктор Стринг примигваше с очи на слънцето.

— Често си мисля за Еви — каза той. — Ще го поздравите ли от мен?