Навън към себе си

Като преподавател не бях нищо особено. И макар че подбирах грижливо темите на лекциите си, резултатите бяха нулеви. Последната ми лекция за Лист се оказа пълно фиаско — учениците ми от мъжки пол изобщо не се интересуваха от някакъв си тип, запратил копието си в безкрайните пространства на бъдещето, нито от класическата музика като цяло, особено в комбинация със споменатия по-горе мизерен коефициент. Колкото до момичетата, те само се преструваха, че ме слушат. Класът ми приличаше на потънал град, населен с призраци и останки на кораби, щръкнали насред леденото течение.

Обикновено повечето от колегите ми минаваха по коридорите, ескортирани от група ученици, които искаха да узнаят нещо повече, докато моите, звъннеше ли звънецът, тутакси се втурваха към вратата, блъскайки се в масите. Техните лица ми бяха почти непознати. Защото, макар да знаеха много добре къде да ме намерят, когато нещата опираха до преговори с Хайсенбютел, те бързаха да ме забравят в мига, в който исканията им бъдеха удовлетворени. Най-много да ми отправят смутена усмивчица, когато погледите ни се срещнат. И най-голямата жертва, която си позволяваха да направят в замяна на вярната ми служба, бе да присъстват храбро на лекциите ми с риск да се споминат от скука.

Поне не ти се качват на главата! — въздишаше Елен Фоле, История на модерното изкуство.

Елен идваше редовно в кабинета ми, за да изпуши една-две цигари, докато четях вестника, и я чувах да диша, да кръстосва, после да отпуска крака, прострелвайки стаята с дълги струи отровен синкав дим. Раздразнението й се дължеше неизменно на вездесъщите „малки мръсници“ и „недорасли пачаври“, които тя обвиняваше във всички смъртни грехове. Когато лекциите й се проваляха, тя никога не изливаше яда си върху момчетата: Господи! Та те са толкова тъпи, че не можеш дори да им се сърдиш! На няколко пъти се бе опитала да ми обясни какво е да ти се усмихне някоя от онези малки чуми или пък да те погледне по особения, присъщ единствено на тях начин, като същевременно ме уверяваше, че не мога да го разбера и че само една жена е в състояние да схване нюансите. Не й противоречах, задоволявайки се да наблюдавам розовите петна, които избиваха по шията й под въздействието на гнева.

Налагаше се да полагам доста усилия, за да си представя атмосферата, която цареше по време на лекциите й. Понякога дори сериозно размишлявах върху това, докато се разхождах между масите като пастир сред стадо крави, дремещи на лунна светлина. Така де, на моите лекции най-много някой да размърда крака, за да се намести по-удобно, или да се изкашля в безметежното безвремие, като повечето буквално спяха с широко отворени очи. Но дадяха ли същия този клас на Елен Фоле, тозчас над прерията се издигаше облак прах и небето се обагряше в червено. Не знам как, по дяволите, го постигаше. Но и не исках да знам.

Не търсех компанията й, ала не можех да я избегна. И двамата бяхме дамгосани с един и същ коефициент и фактът, че споделяхме този позор, ни даваше, поне що се отнася до нея, известни права един над друг. Бях повече от наясно докъде може да стигне съучастничеството ни, в което тя искрено се вживяваше, когато бяхме заедно. Възползвайки се от това, че бе нова в „Сен Венсан“, тя постоянно ме молеше за нещо — за съвет, за мнение, за уточнение относно Този, Онзи и за Бог знае още какво или идваше просто да одимява кабинета ми и се въртеше на стола дотогава, докато не оставех вестника. Не беше красива, но понякога присъствието й ме смущаваше до такава степен, че предпочитах да изляза. Нямах намерение да се забърквам в истории. Тъй че попиташе ли ме какво ме прихваща, просто й отговарях, че е прекалено любопитна.

До този момент старателно бях избягвал някои приятелски жестове, които по мое мнение можеха да станат причина за излишни недоразумения. Помня, че един път май й стиснах ръката, още в самото начало, но оттогава спазвах дистанция. От своя страна тя се държеше така, сякаш бяхме дружки от детинство. Точно в този момент например закопчаваше жартиерите на единия си чорап, леко приведена и наполовина обърната към стената, предоставяйки на вниманието ми опакования си в жарсе с кайсиев цвят задник, който дявол знае защо се бавеше да прикрие. Затова мигновено налапах телефона.

Рамона не се чувстваше по-добре. Въпреки че беше почти напълно безчувствена към мъките на човечеството, майка ми снизходи да сподели, че състоянието й я безпокои, което бе предостатъчно, за да ме изправи на нокти — разтревожеше ли се майка ми, значи положението беше катастрофално. „Не мога да се свържа със Спаак — уведоми ме тя, — но не губя надежда.“ Усмихнах се пряко сили, защото, макар и често неадекватна, вярата обезоръжава и заслепява неверника като есенно слънце, далечно и ласкаво. Продължих да настоявам. Заявих, че смятам всяко отлагане за неразумно. А тя ми отговори, че Рамона я е накарала да се закълне, че ще изчака до вечерта, преди да извика някои от онези неопитни младоци, които нямат представа от абсолютно нищо. Накрая я уведомих, че и двете са луди и че в конкретния случай това важи и за мен.

— Коя е Рамона? — попита Елен в момента, в който звънецът обяви продължаването на занятията.

Събрах нещата си и мълчаливо излязох. Признавам, че имаше дни, когато ме развеселяваше, че понякога приказките й искрено ме забавляваха, но никога не отварях дума за личния си живот. Загърбех ли „Сен Венсан“, тя преставаше да съществува за мен. Всъщност цялото училище се заличаваше от съзнанието ми с изключение на Хайсенбютел и жена му, които фигурираха сред познатите на Едит.

Имах усещането, че Елен си дава сметка за това. Все още продължаваше да се прави на обидена, когато отказвах да я осветлявам по един или друг прекалено близо засягащ ме въпрос, но не настояваше. Отначало заявяваше, че не съм готин, докато не разбра, че не искам да я виждам извън стените на „Сен Венсан“, че не желая да пийнем по чашка, нито дори да си тръгваме заедно. Сега вече не казваше нищо. Очевидно компанията ми напълно я задоволяваше. Което не й пречеше (питам се дали им се случва да им писне от подобни изпълнения) с най-невинно изражение да ми демонстрира задника си или (и ви уверявам, че ни най-малко не пресилвам нещата) направо да създаде у мен впечатлението, че присъствам на стриптийз.

Не се опитвах да си търся оправдание. Изобщо не ме интересуваше как би постъпил друг на мое място. Знаех, че ако си го поставя за задача, мога да удържа фронта.

* * *

Както всеки петък, лекциите ми приключваха в един часа. Нямах време да обядвам, тъй като четвърт час по-късно имах урок по пиано. Успявах само да прескоча до вкъщи и да яхна колелото, за да стигна по- бързо.

Не колелото беше причината за онова, което се случи, но няколко дни пазих металното парченце, което бе спукало гумата ми. Премятах го в ръце, без да успея да го идентифицирам, и дълго време го разглеждах най-внимателно, докато в деня, в който Едит се завърна от Япония, не се реших да го хвърля.

Накратко, когато напусках „Сен Венсан“ в петък, винаги бързах. При това не само бързах, но изпадах и в отвратително настроение. То ни най-малко не се дължеше на факта, че пропускам обяда, а по-скоро на мисълта, че ме чакаше някой си Марк-Седрик — успявах да произнеса това име с цената на наистина мъчителни усилия и го използвах единствено в присъствието на майка му.

Освен това бях притеснен от сутрешния ми разговор с моята майка, ядосвах се, че не е успяла да открие Спаак и се тревожех, че губим ценно време. А инак денят бе наистина чудесен — лазурен, топъл и искрящ с първите юнски лъчи.

Бях изминал не повече от стотина метра, когато установих, че задната ми гума е спукана. Не казах нищо, просто се вторачих в нея с мисълта, че ме изоставя в най-неподходящия момент. После вдигнах глава и забелязах Елен Фоле, която изчакваше зелен светофар, спуснала до долу прозореца на колата си. Мина ми през ум, че може всеки момент да потегли. И без да се замисля, я повиках.

Сетне, докато ме откарваше вкъщи, мозъкът ми отново включи, но беше прекалено късно за съжаления.

Марк-Седрик и майка му бяха вече пред вратата. Благодарих на Елен за помощта и припряно се измъкнах от колата. Усмихнах се на майката над живия плет. Понечих да прибера колелото си, но багажникът беше заключен.

— Ей сега ще го извадя — каза Елен.