— Мога и сам да го взема.
Тя не отговори и стъпи с един крак на тротоара. Хвърлих поглед към жената, която стоеше неподвижно на прага.
— Добре. Извинявай за притеснението.
И незабавно се присъединих към момчето и майка му и ги въведох в къщата, без дори да се озърна назад.
М.-С. се намести пред пианото така, сякаш сядаше на кормилото на комбайн.
— Ммм… Бъди малко по-деликатен! — посъветвах го аз, докато майка му попълваше чека. — Ако не го уважаваш, то също няма да те уважава.
Беше десетина годишен. Давах му уроци едва от няколко месеца, но и двамата знаехме, че от това нищо няма да излезе. Не бях скрил от майка му, че я очаква сериозно разочарование, ако възлага прекалено големи надежди на отрочето си. Въпреки това тя бе настояла да продължим уроците, бидейки твърдо убедена, че ще се случи чудо и от наличното недоразумение изведнъж ще се пръкне нейният истински син. Но до момента нищо такова не се бе случило. Според мен нещата дори отиваха на по- зле.
— Да чуя разсвирването — подканих го аз.
И докато хлапето изпълняваше тази задача, видях, че Елен Фоле влиза в градината и подпира колелото на живия плет. Махнах й с ръка. После майката на М.-С. ми подаде чека с подчертано сконфузено изражение, тъй като дори глух би запушил ушите си. Изпратих я до вратата.
Сетне се върнах при невръстния си приятел.
— Изправи се — въздъхнах. — И не клати глава като магаре.
Седнах до него. Наблюдавах ръцете му, докато търчаха нагоре-надолу по гамата, и си мислех, че никога досега не съм виждал нещо по-отчайващо.
Просто не знаех какво да го правя. Накарах го да изсвири едно парче на Сати1, върху което се предполагаше, че е работил — нещо съвсем просто и не изискващо кой знае какво чувство. Станах още на първия такт. Тупнах го по гърба, за да се изправи, дръпнах лактите му назад и се отдалечих с измъчена гримаса. И отново забелязах Елен Фоле. Седеше насред моравата и се занимаваше с гумата ми. Помислих, че халюцинирам.
— По дяволите, какво правиш? — изсъсках през полуотворения прозорец.
— Какво? А, почти приключих!… Искаш ли да видиш от какво се е спукала?
Бях потресен. Зад гърба ми М.-С. усърдно тормозеше пианото. Възползвайки се от това, че продължавах да стоя вцепенен и онемял, тя се приближи и ми подаде нещото, което бе измъкнала от гумата.
— Знам, че не си ме молил… Но ми беше приятно.
Усмивката й ме обезоръжи.
— Извини ме. Имам работа — избъбрих.
Притворих прозореца. М.-С. беше спрял да свири и с пъхнати между краката ръце гледаше право пред себе си, зяпнал като риба на сухо.
— Е, и какво? Доволен ли си от себе си? Поне чу ли се какви ги накъдри?
Седнах до него и му изсвирих парчето. Опитах се да му обясня кое е най-важното. После сложих ръцете си върху неговите и го изсвирихме заедно.
— А сега опитай сам. И, за бога, постарай се поне малко да се вслушваш в това, което свириш!
В същия момент видях Елен Фоле да пресича градината, яхнала колелото ми. Затворих очи и се ощипах по носа.
— Започвай! Какво чакаш? — изсъсках.
Отворих очи на петия такт. Тя отново профуча край прозореца и ми махна с ръка. М.-С. продължаваше изпълнението си в стила на пиян дървосекач.
Приведох се над него, сграбчих партитурата и я запокитих в другия край на стаята.
— Посерко нещастен! — изръмжах. — Хайде, марш! Изчезвай оттук, не искам повече да те виждам!
Той светкавично събра нещата си. Посочих му вратата. После отново застанах на прозореца.
— Ама ти още ли си тук? — креснах по адрес на Елен, която правеше обратен завой в края на алеята и като че ли изпитваше искрено удоволствие от препускането из градината.
Тя спря пред прозореца със сияещо лице.
— Нямах намерение да те притеснявам.
— Да де, но не се получи. Виж, не искам да ти прозвучи грубо, но в момента не ми е до смях.
В крайна сметка отидох да й отворя. Но не задоволих любопитството й, оставяйки я да тръгне вдясно или вляво, а я поведох направо към банята. Все пак успя да зърне една от картините на стената в хола.
— Знаеш ли, че Брам Ван де Велде2 е вдъхновил Бекет за написването на „В очакване на Годо“?
Отговорих утвърдително, но това не й попречи да ми разкаже цялата история, докато търкаше пръстите си един по един, а аз стоях на вратата и я наблюдавах, опасявайки се да не се измъкне и да хукне да обикаля къщата. Не я слушах. Беше ми нервно. За сметка на това тя очевидно се чувстваше великолепно, като ни най-малко не бързаше и продължаваше да се шегува, озъртайки се с любопитство наоколо. Не проумявах какво прави тук и ужасно се дразнех от факта, че се чувствах като навлек в собствената си баня — точно такова усещане имах.
Носеше една от жарсените си поли, която покрай доскорошните й изпълнения на колелото се бе повдигнала с няколко сантиметра и която явно и през ум не й минаваше да придърпа надолу. Носеше и лека памучна блуза с шпиц деколте, чиито ръкави бе запретнала, като освен това я бе разкопчала наполовина, тъй че върху снежнобелия й сутиен забелязах някаква извезана цветна измишльотина — роза? шипка?
Обстановката ми беше до болка позната и просто нямаше какво друго да гледам освен нея. Не проронвах нито дума — и това несъмнено бе грешка, защото иначе може би щях да се измъкна от ситуацията, подхващайки разговор за литографията и за проблемите на изобразителното изкуство. По някое време реших, че ръцете й едва ли биха могли да станат по-чисти. И точно в този момент трябваше да се раздвижа и да поема обратно към изхода, ала аз не помръднах, все така облегнат на рамката на вратата, сякаш краката ми се бяха сраснали с пода.
Тя се приведе към огледалото, внимателно се огледа и заяви, че градината ми й напомняла дома на баща й, с когото за съжаление не поддържала никакви отношения вече близо десет години, бедничкият… И продължи да каканиже спокойно, докато най-безцеремонно смъкваше полата си, след което я прекрачи, огледа я на светлината на лампата и пъхна единия й край под крана —
Отбелязах, че сандалите й са покрити с прах.
— О, естествено! — възкликна тя.
Взе една книжна салфетка и се наведе.
Внимателно прецених ситуацията. После пристъпих напред, подпъхнах пръст под ластика на слиповете й и Елен се разкрачи, опирайки се с ръце на бидето.
— Ах, сънувах го! — прошепна тя.
Аз също, но сигурно е било кошмар.
Всъщност кошмарът щеше да настъпи по-късно.
Когато на вратата почука следващият ми ученик, аз вече го чаках. Елен си бе отишла. Междувременно бях взел душ, подредил банята, измил пода, на който се бяхме трудили, и отворил прозорците.
Момчето бе изключително талантливо. Занимавах се с него от четири години. Щом докосна клавишите, на устните ми заигра усмивка, тъй като изпитах усещането, че всичко си отива на мястото. Но след като поразмислих, усмивката ми се стори крайно неуместна и набързо я преглътнах. Нямаше защо да се превъзнасям. Малко сдържаност не беше излишна.
