повод!
— За Бога, какво се е случило?!
— Изслушай ме, ако обичаш, вместо да се правиш на глупак!
— По дяволите! Ще ми кажеш ли най-сетне какво става?
— Едит иска развод, това става!
— А… Та ти не знаеше ли? Явно си бил единственият…
— Разбира се, че бях единственият. Но защо според теб го скриха от мен?
— Жорж, никой нищо не е крил от теб. Достатъчно е просто от време на време да си отваряш очите и ушите.
— Скриха го така, както се крие сифилис или нещо още по-срамно! Така де, как я виждаш да дойде да ми се хвали е това! Ще ми се развежда! Ах, Анри-Джон, та нима смята, че човек толкова лесно може да се отрече от клетвите, изречени пред Бога?
— Не знам. Питай нея.
— Повярвай ми, по-скоро бих предпочел да я видя на смъртно легло, отколкото в подобно положение!
— И това никак не ме учудва, особено щом идва от теб. Знаеш ли, вече много отдавна не си ми забавен.
— С гнева Божи шега не бива и вие много скоро ще го разберете! Надявам се, че наистина не те забавлявам. Даваш ли си поне сметка, че светът върви към гибел? Единствено душите ни имат все още шанс за спасение!
— Да, но не знаеш как да им го дадеш. Всъщност, както и всички типове от твоята порода, ти не си на ниво, за да се захванеш с тази работа.
— Времето напредва, Анри-Джон. В момента не става дума за мен.
— Какво искаш да направя? Не мога да й попреча да се разведе.
— Напротив! Разбира се, че можеш! Достатъчно е да откажеш!
— Чуй ме, Жорж… Ако наистина го желае, тя е способна да хвърли срещу мен цяла армия адвокати, което само ще усложни още повече нещата. И двамата знаем много добре, че ще го получи, тъй че не се прави на идиот.
— Но можеш да печелиш време!
— Току-що ми каза, че напредвало…
— За Бога, говоря за твоето решение! Тя трябва да премисли жеста ти, трябва да й се даде време да осъзнае какво ще загуби завинаги, ако извърши това светотатство! Мисля, че си в състояние да го сториш, или може би бъркам, а? Излишно е да ти напомням кой стои в основата на тази катастрофа, нали? Ах, но какво те е прихванало, нещастнико?
— Стига, Жорж… Говориш на човек, който те е познавал и на младини. Да не би на всичко отгоре и паметта ти да е започнала да ти изневерява?
— Знам какъв бях. И повярвай ми, няма да ми остане достатъчно време, за да изкупя греховете си. Но запомни, Анри-Джон, никога не е късно!
— Чудесно. Много мило, че се обади.
— Умолявам те, момчето ми! Ето… чуй как пукат костите ми… коленича пред теб…
— Жорж, стани, ако обичаш.
— Не, на колене съм и на колене ще остана! Анри-Джон, ако някога си изпитвал поне малко обич към мен, ако имаш капка милост към един старец, който пълзи в нозете ти и се задъхва от вълнение, заклевам те…
— Но КАКВО ИСКАШ, по дяволите!
— Нищо не подписвай! Не давай съгласието си! Да ми отрежат езика, ако те помоля повече за още нещо в този живот! Вие сте мои деца… Не се превръщайте в мой позор, нещастие и мъка. Познаваш я, момчето ми, тя е магарешки инат! О, Анри-Джон!… Ти си последната ми надежда!
— Добре, сега ти ме чуй. Не искай от мен невъзможното. Но ако това може да те успокои, знай, че откакто съм тук, нямам никакви новини от Едит и че преди заминаването си не съм подписвал нищо. Ако смяташ, че се нуждае само от време, ще го има. Човек не се развежда за един ден. Но не си прави илюзии, Жорж. Не мисля, че ще промени мнението си.
— Млъкни! Ах, защо не умрях през зимата? Всемогъщи Боже, защо ме подлагаш на такова изпитание? Анри-Джон, заклевам те във Всевишния, помисли добре, преди да извършиш непоправимото!
Когато затворих, бурята продължаваше. Вятърът се беше усукал във вихрушка и бараката скърцаше от покрива до мазето, Фин климаше над чашата.
— Хм, ето че разреших някои проблеми — заявих аз и оставих телефона на мястото му.
Спогледахме се и добавих:
— Беше тъстът ми.
Взех чашата си, изправих се и застанах пред остъклената врата. Вятърът запращаше дъжда към земята, но валеше по-слабо и океанът и небето леко просветляваха.
— Католиците гледат с лошо око на развода и Жорж е ужасно раздразнителен на тази тема. Виждаш ли, той е много религиозен. Навремето започна да слуша литургията на латински, но това не му стигна. В началото беше просто малко странен…
— Да, и тук имаме такива случаи.
— Допреди няколко години, когато ми пишеше, той добавяше до подписа си „Мир на земята“ или „Хвала на Бога за всичката му благодат“. Днес вече не го пише, но предполагам, че ако го правеше, щеше да бъде нещо от рода на: „Смърт на еретиците“ или „Да ги избием всичките и Господ ще познае агнеците си.“ Хм, изглежда го изисква времето… „И тя роди Син, мъжка рожба, и Той е Онзи, който трябва да подкара с железен посох всичките езически народи.“ Такъв е духът на епохата и това се чува по всички краища на света. „Прерязвайте си взаимно гърлото!“ Къде изчезнаха добрите люде?
В разговора, който проведохме с Фин, докато чакахме бурята да утихне, се въздържах да засягам личните си проблеми. Но двамата установихме, че няма да ни заболи, ако си поговорим. Накъде отива светът и процъфтяването на човешкото безумие не бяха особено мъчителни теми, така че постигането на взаимно съгласие не ни затрудни. От само себе си се разбираше, че фанатиците от всички религии се бяха развилнели и се опиваха от обливащата ги кръв. Че се засищаха с нея и я размазваха по лицата си. Че с всеки изминал ден крясъците им ехтяха все по-силно и се множаха, изпълвайки въздуха с непоносима смрад. Че нещастието на народите беше тяхно ложе. Че чаршафи им бяха глупостта, страхът, невежеството, но също и омразата, с която на драго сърце се самонадъхваха различните раси. Че техен меч бе религията, с която спекулираха както им скимне. Че силата им идваше от некадърните, подлите, тъпите, корумпираните, циничните и достойни за презрение политици, които ги довеждаха до отчаяние. Че в съглашение с тях си бяха разпасали колана най-обикновени убийци, бандити, хулигани, мошеници, луди за връзване, негодници, индустриалци, банкери, ченгета, адвокати, съдии и трафиканти на оръжие, които въртяха колелото и доволно потриваха ръце. И накрая, че ще оставим земята толкова мръсна, колкото сме я намерили.
За първи път ни се случваше да разменим няколко банални приказки на чашка просто така, седнали един срещу друг, без да правим нещо конкретно, освен да наблюдаваме изливащия се навън порой с крайчеца на окото и да похапваме маслини. И мога да кажа, че се справихме доста добре. Понякога в стаята се възцаряваше мълчание, но в него нямаше напрежение. Фин бе загадъчна и странна личност. Така, както ми довери, че не четял много, малко по-късно, засягайки периода на президентството на Никсън и Рейгън, най-неочаквано ми препоръча последната книга на Томас Пинчън20 „Земя на виното“.
— Копай по-смело, не бой се! — подвикна той от горния край на склона.
Не се боях да копая, боях се да не се пребия. Висях във въздуха на края на едно въже и трябваше да
