копая и да изхвърлям пръстта, при това без да губя инструментите си, без много да се клатушкам, без да обръщам внимание на въжето, което режеше бедрата ми и заплашваше всеки момент да ме изостави — по- точно аз рискувах да му се изплъзна, — и без да ми пука от изгарящото гърба ми слънце и от прахоляка, който поглъщах.
Въпреки всичко приемах работата си насериозно, Фин многократно бе подчертавал — за всеки случай, да не би случайно да не съм го разбрал, — че от нея зависи всичко останало. Колкото по-дълбок бил изкопът, толкова по-дълбоко сме щели да заложим основите, призвани да поддържат цялата конструкция, а така и самата стълба щяла да бъде по-солидна. „Може би след време ще се наложи да подменим някои стъпала, но ще има на какво да се опрем.“ Бях му отговорил, че не е толкова лесно. Ала ето че не само блъсках като грешен дявол, но го правех и много усърдно.
Привечер, след като набучихме гредите в дупките, забъркахме две торби цимент и кофа след кофа изляхме разтвора в основата им на дълбочина най-малко шейсет сантиметра. Наподобяваха оплескани с мазут тотеми и докато прибирахме инструментите, всеки от тях се уреди на върха с по една неподвижно застинала чайка.
Една сутрин, когато бях сам, съдията Колинс дойде да види какво майсторя. Тъкмо рендосвах дъски, слушайки радио. Искаше и да ме покани на приема, който даваше същата вечер, и макар че нямах особено желание, не можах да му откажа. Честваше петдесетата годишнина на брака си.
— Моите поздравления! — казах.
Преди да си тръгне, ми поднесе табакерата си за пури и докато вземах една и я оглеждах с усмивка, приближи глава до моята — в случай че екип на ЦРУ се е спотаил в треволяците — и поверително изчурулика в ухото ми:
— Какво да се прави, драги! Кубинските си остават най-хубавите!
Фин се върна с торба болтове и гайки, две големи диетични коли, пици, сандвичи с пилешко, енчиладас и пакет чипс. За десерт беше купил ябълков сладкиш, но за да стигне до ябълките, мераклията би трябвало да води истинска битка с канелата. Не знам дали се дължеше на проблемите ми или на морския въздух, ала откакто бях тук, апетитът ми значително бе намалял.
Работата по стълбата ни спореше. До завръщането на Оли оставаха най-малко десет дни, което бе предостатъчно. Държах си езика зад зъбите. По телефона му разказвах за прочетените книги, за разходките ми, за моето пиано и за шейсетте и шест телевизионни канала, които не ми оставяха време да скучая. „Тъй и не можах да мина дори веднъж моравата с косачката…“ Една вечер подхвърлих, че не е толкова лесно да започнеш нов живот, и признах, че я карам малко наслуки. Но че може би ще свикна, тъй като всъщност нямах желание за нищо. „Виждаш ли, с течение на годините въпросите стават все по-прости, а отговорите — все по-сложни.“ Този път разговарях с Елеонор. Гласът й малко ме натъжи, но й казах, че все пак не съм умрял и че човек невинаги може да избира. Изглежда, Евелин й направи знак, че ме целува.
Фин прекратяваше работа по залез-слънце. Сетне слизахме на плажа и оглеждахме онова, което бяхме свършили през деня. Нямах представа какво мисли по въпроса, но бях изумен, когато виждах на какво са способни ръцете му, и това ме изпълваше с почти детинска радост. Успявах да доловя дори невидимите подробности, усещах напрежението на болтовете, здравината на бетонираните в склона стълбове, абсолютната непоклатимост на цялата конструкция и мекотата на полираното дърво, виждах жилките му, леко искрящата под слънчевите лъчи тел, съвършено нивелирания парапет на площадката, който засенчваше всички останали линии, местата, където ни се беше вземало здравето, и всички гримаси, усмивки на удовлетворение, викове, смях и ругатни, които бяхме оставили завинаги тук. Дори и след заминаването на Фин ми се случваше да се върна и да се настаня отново на плажа, понякога с половин пура и чаша леден бърбън, за да се наслаждавам на гледката до сетния дневен светлик. За мен това бе истински паметник. Никога не бях създавал нещо подобно. Дотогава единствените ми подвизи в живота бяха окачването на някоя етажерка или настройката на пианото, докато тази работа тук — отначало дори не съзнавах с какво се заемам — бе нещо съвършено различно. Дори не можех да я обгърна с един поглед. Седях пред нея, сякаш изпаднал в екстаз, мигах на парцали, а веднъж едва не заспах в подножието й.
Жлебовете бяха готови. Оставаше само да втъкнем в тях стъпалата — седемдесет и седем стъпала, които щяха да водят нагоре, до самия връх, с цялото си величие. Дундурках ги буквално като бебенца, лъсках ги едно по едно — ренде, шкурка и ленено масло, а ако се наложеше, бях готов да използвам слюнката си, сълзите си, кръвта си. Е, и Фин също ме подкокоросваше, уверяваше ме, че това не му е първата стълба, но че, Бога ми, тази тук…!
Обадих се в града и поръчах да отнесат цветя у Колинсови, после отидох да си почина в очакване на вечерта. След като най-малко сто пъти попадах на
Нощта беше топла, ясна и сякаш се вслушваше в бухането на един бухал. Съдията живееше малко по- надолу, леко встрани, на не повече от десет минути пеша и имението му се простираше от океана до шосето, а пътят, който водеше към дома му, бе осветен и пресичаше гората като река от стопен метал. Чуваше се музика. Паркингът изглеждаше пълен, но продължаваха да пристигат коли, които спираха в страничните алеи.
Тръгнах по пътеката, която се виеше по ръба на склона и се спускаше постепенно към огромната къща на Колинсови. Заобиколих басейна, чиято яркосиня вода вонеше на белина и привличаше по-младите, пробих си път през бъбривата тълпа, превзела извисяващата се над плажа градина, после през другата, която се блъскаше в салоните, отказах няколко чаши шампанско и размених мимолетни ръкостискания, гарнирани с подобаващи за случая ослепителни усмивки, след което най-сетне се добрах до бара. Там неволно попаднах на разговор, в който ставаше дума за фойерверки и за яхтата на някого си — не чух добре името, защото бе произнесено шепнешком и придружено с многозначително блещене, — когото очаквали всеки момент и който щял да хвърли котва в открито море, за да присъства на зрелището.
Взех си бърбън. На излизане някакъв тип, с когото се бях срещал веднъж преди петнайсетина години, ме повика по име и ме сграбчи в обятията си. Отидох да изпуша една цигара близо до брега. Океанът беше спокоен и тъмен. На около два кабелта навътре маневрираше нещо като гемия, ескортирана от катер, който от време на време осветяваше водата с мощен прожектор и на чийто борд се суетяха неясни силуети. Нямах представа дали съдията си е поставил за цел да изпонапие гостите си, но факт бе, че цяла армия от прислужници в ливреи връхлиташе моментално върху всяка празна чаша — за бърбъна беше сформиран специален отряд. Постепенно разговорите ставаха по-оживени, хората се отпускаха, започваха да въртят глава, да се озъртат по-охотно и да си правят знаци. Общо взето, доста снобарско. Смокинги, тафта, бижута на фона на Леонкавало и кристални чаши, виждах някои да си търкат венците, обърнали гръб на басейна, а имаше и по-възбудени — онези, които бяха пристигнали с открити коли и се обличаха в Италия. Във Франция ги имахме същите — и родители, и деца, както и подобни соарета, с тази малка разлика, че у нас не поднасяха сиренето като ордьовър.
Тъй както стоях, унесен в мисли, в ръката ми най-неочаквано се вкопчи Мери, голямата дъщеря на съдията. Не я бях виждал от години и с времето грозното девойче, за което бях запазил спомен, далеч не се бе разхубавило. Разменихме няколко думи, после тя ме отведе при баща си. Старецът ме посрещна с отворени обятия. Жена му ме целуна и ми прошепна, че съм лошо момче. Не разбрах защо ми го казва и се задоволих да се усмихна. Съдията се зае да ме представя и аз послушно започнах да стискам ръце, докато той се шегуваше с моите, изисквайки от гостите да се отнасят с тях изключително предпазливо.
— А, Джак! — изкикоти се той и размаха пръст. (Въпросният Джак бе висок някъде около два метра.) —
