заедно отпуската си и една сутрин, като закусихме рано, решихме да направим грандиозна разходка. Още предния ден си бяхме поръчали за вечеря патица. „Купете по-голяма — казахме на хазайката, — ще се върнем страшно изгладнели.“ Като излизахме, тя дойде при нас и с доволен вид ни съобщи: „Ето джентълмени, намерих ви такава патица, каквато искахте. Ако се справите с нея, ще бъдете истински герои.“ И ни показа една доста солидна птица. Радостно усмихнати, ние я уверихме, че ще се опитаме да се справим. Казахме й това със стеснителната гордост на мъже, уверени в своите сили, и потеглихме.
Разбира се, сбъркахме пътя. Аз винаги обърквам пътищата в селски местности и това ме вбесява, защото е съвършено безсмислено да очакваш разяснение за посоката от тези, които срещаш. Да се надяваш, че срещнатото селско момче знае пътя за съседното село, е все едно да искаш от прислугата в мебелираните стаи да ти обясни как да си оправиш леглото. Най-малко три пъти трябва да зададеш гръмогласно въпроса си, за да стигне гласът ти до съзнанието му. След третия път той бавно повдига глава и тъпо се втренчва в теб. Отчаяно му задаваш въпроса за четвърти път и той го повтаря след теб дума по дума. После мисли толкова дълго, че можеш няколко пъти да преброиш до сто, след което със скорост от три думи в минута изказва предположението, че „на теб сигурно ти трябва…“. Тук обаче той забелязва още един местен глупак, който върви по пътя, и започва на висок глас да му обяснява затруднението ти и да му иска съвет. В продължение на три четвърти час или повече те спорят помежду си и накрая стигат до извода, че „най-добре ще е да тръгнеш по пътя направо, после да завиеш надясно, да пресечеш при третия прелез, да тръгнеш наляво покрай краварника на стария Джими Милчър, сетне да пресечеш седемакровото поле и да излезеш през вратата точно до купите сено на скуайера Гръбин, след което да хванеш по конската пътека, докато не стигнеш срещу хълма, на който някога се е намирала вятърната мелница — но сега вече я няма, — а след това да завиеш надясно по такъв начин, че имотът на Стигинс да ти остане зад гърба…“. Тук вече го прекъсваш с едно „благодаря“ и се отдалечаваш с мъчително главоболие и без никаква представа накъде трябва да вървиш. Единственото нещо, което е останало в главата ти от всичко това е, че някъде има прелез, през който трябва да се мине. На следващия завой обаче виждам пред себе си четири прелеза, от които продължават четири пътя, водещи в различни посоки.
На два или три пъти и нас ни връхлетяха подобни изпитания. Пресичахме поля, преминавахме през ручеи, прескачахме плетове и стени. Започнахме да спорим по чия вина сме се заблудили. Станахме свадливи, краката ни се подбиха и се изтощихме, но през цялото време ни крепеше мисълта за патицата. Като приказно видение тя се носеше пред уморените ни очи и ни мамеше напред. Мисълта за нея беше като звук от тръба за оня, който губи съзнание. Ние си припомняхме един на друг за патицата и се ободрявахме от мечтите за нея. „Да вървим по-бързо — приканвахме се взаимно ние, — иначе патицата ще се изсуши.“
Бяхме подложени на силна съблазън, когато минавахме край една селска кръчма и ни обхвана неудържимото желание да се отбием вътре и да закусим с хляб и сирене, но успяхме героично да се овладеем; нали колкото поогладнеехме, толкова по-голямо удоволствие щяхме да получим от нашата патица.
Когато най-сетне стигнахме до града, стори ни се, че вече долавяме мириса на патицата и изминахме последната четвърт миля за три минути. Като се добрахме до къщата, ние се втурнахме нагоре, измихме се, преоблякохме се, изтичахме долу в трапезарията, бързо придърпахме столове до масата и седнахме, потривайки ръце, докато хазайката вдигаше капака от съда. Едва я дочаках да направи това, грабнах вилица и нож и се заех да разрязвам патицата.
За да се разреже тази патица, очевидно бяха нужни големи усилия. Сражавах се с нея цели пет минути, без да й нанеса никаква повреда, а Джо, който в това време лакомо поглъщаше картофите, злъчно ме попита дали не е по-добре да оставя тази работа на някой, който знае как да я свърши. Не обърнах внимание на глупавата му забележка и отново се нахвърлих върху патицата. Този път натискът ми беше толкова енергичен, че тя избяга от съда и се скри зад решетката на камината.
Измъкнахме я бързо оттам и аз вече се готвех за трета атака, но Джо започна да се държи направо неприятно. Ако бил знаял, каза той, че вместо да вечеряме, ще играем хокей, щял да се подкрепи преди това с хляб и сирене в кръчмата.
Бях твърде изтощен, за да споря с него, затова оставих с достойнство ножа и вилицата на масата и седнах настрана, а Джо се зае с проклетата птица. Известно време той работи мълчаливо, после промърмори: „Дявол да я вземе тая патица“ и си свали сакото.
В последна сметка успяхме да разсечем патицата с едно длето, но беше невъзможно да я ядем и се заловихме с гарнитурата и ябълковата пита. Опитахме и от патешкото, разбира се, но със същия успех бихме могли да сдъвчем и парче каучук.
Заколването на тази патица е било злодейска постъпка. Но какво да се прави — в нашата страна липсва необходимото уважение към старостта …
Всъщност аз започнах този разказ с намерение да пиша за яденето и пиенето, но дотук се ограничавах само с първата част на въпроса. Причината е в това, че пиенето е едно от тези занимания, за които не е препоръчително да показваш много голяма осведоменост. Минаха времената, когато се считаше за мъжествено всяка почер да си лягаш пиян. Днес трезвата глава и твърдата ръка не се разглеждат вече като белези на женственост. Напротив, в нашия западащ век алкохолният дъх, подпухналото лице, несигурната походка и дрезгавият глас се смятат за отличителни черти на нехранимайкото, а не на джентълмена.
И все пак дори в наши дни човешката жажда е наистина нещо свръхестествено. Ние пием непрекъснато по един или друг повод. Човек изобщо не се чувствува спокоен, ако пред него не стои чаша. Ние пием преди ядене, по време на ядене и след ядене. Пием, когато се срещнем с приятел и когато се разделяме с приятел. Пием, когато говорим, когато четем, когато мислим. Пием за здравето на другите и рушим собственото си здраве. Пием за кралицата, за армията, за дамите и за всичко, за което може да се пие. И ако случайно изчерпим всички тези поводи, сигурно бихме пили дори за здравето на тъщите си.
Тук му е мястото да кажа, че ние никога и нищо не ядем за нечие здраве — само пием. А защо някой път да не изядем например една пита с плодове за успеха на някого?
Признавам, че за мен е съвсем непонятна постоянната нужда да се пийне, която изпитват повечето хора. Бих могъл все пак да разбера ония, които пият, за да прогонят грижите си или за да забравят мрачните си мисли. Мога да разбера също и влечението на примитивните хора към виното. О, да, разбира се, нас пиянството ни шокира! Ние, които живеем в уютни домове и се ползуваме от всички удобства и радости на живота, се възмущаваме от обитателите на влажни мазета и студени тавани, които бягат от жалките си дупки и се стремят към светлината и топлината на кръчмата, където могат, макар и за кратко, да отплуват по течението на джина — това подобие на Лета — по-далеч от своя неугледен свят.
Но преди да ахнете от ужас по повод техния безобразен живот, помислете какъв е в действителност „животът“ на тези нещастници. Представете си мизерното, скотското съществуване, което водят година след година в тесните вонещи дупки, където те, наблъскани като сардели, вегетират, боледуват и спят; където пищят и се бият мърляви деца, където раздърпани и кресливи жени се карат, ругаят и натякват; където улиците ехтят от псувни, а в къщите царят хаос, зловоние и скандали.
Помислете, че за тези лишени от духовен живот хора, прекрасният цвят на живота изглежда само изсъхнал и безплоден стрък. Конят в конюшнята вдъхва аромата на прясното сено и с удоволствие дъвче зрелия овес. Дворното куче, което дреме на слънце пред колибката си, сънува прекрасен сън — хубав лов, по време на който то тича през росното поле — и се събужда с радостен лай, за да близне ръката, която го милва. А в тъмния живот на тези хора не прониква нито един слънчев лъч. От минутата, в която се измъкнат сутрин от неудобните си легла, до момента, когато отново се отпуснат в тях, те не изживяват нито миг истински живот. Почивката, развлечението, общуването с други хора са им неизвестни. Радостта, тъгата, смехът, сълзите, любовта, приятелството са празни думи за тях. От деня, когато детският им поглед за първи път обхване мрачния свят, който ги заобикаля, до деня, когато с проклятие затворят очи завинаги и заровят останките им някъде в земята, те никога не усещат човешка топлота и ласка. Не ги вълнува никаква мисъл или чувство, не ги крепи никаква надежда. И защо в името на милосърдния бог да не давят с вино тъжната си участ, за да усещат поне за един кратък миг, че живеят?
Да, може да разсъждаваме колкото си искаме за чувствата, но изворът на истинското щастие си остава стомахът. Кухнята е главният храм, в който ние се молим. Разпаленото огнище е олтарът, в който гори неугасимият огън на весталките, а готвачът е нашият върховен жрец. Той е всемогъщ и добър вълшебник. Той лекува всички мъки и грижи. Той премахва всяка вражда и омраза и краси любовта. Велик е нашият бог
