Джеръм К. Джеръм
За яденето и пиенето
Винаги, още от детството си, съм обичал да ям и да пия — а в ония ранни години особено ми харесваше да ям. Пък и апетит имах тогава, трябва да ви кажа, и от храносмилането си също не можех да се оплача. Спомням си един джентълмен с потъмнели очи и синкавочервен цвят на лицето, който веднъж беше у нас на вечеря. В продължение на пет минути той гледаше като омагьосан как засищам глада си, после се обърна към баща ми и го попита:
— Вашето момче никога ли не страда от диспепсия?
— Никога не съм го чувал да се оплаква от подобно нещо — отговори баща ми. — Ти, търбухчо, страдал ли си някога от диспепсия? (Наричаха ме търбухчо, макар че това съвсем не беше истинското ми име.)
— Не, татко — казах аз и после добавих: — А какво е това диспепсия, татко?
Моят червенолик приятел ме погледна с учудване и завист. След това с някаква безкрайна жалост към мене изрече бавно:
— Ще дойде ден, когато то научиш.
Бедната ми скьпа майка често казваше, че обича да гледа как ям. Оттогава през целия ми живот не ме напуска приятното чувство, че в това отношение очевидно съм й създал доста радост. Здравият, нормално развиващ се юноша, който се занимава с различни видове спорт и освен това проявява подчертано въздържание в учението, обикновено е в състояние да оправдае и най-смелите очаквания по отношение на възможностите на неговия стомах.
Любопитно е да наблюдаваш момчета, които се хранят, разбира се, когато не ти плащаш храната. Според техните представи да хапнеш хубаво, означава да унищожиш около три четвърти килограм печено месо, придружено с пет-шест едри картофа (за предпочитане са сипкавите, понеже са по-питателни) и голямо количество зеленчуци, а после — четири солидни парчета йоркширски пудинг, две-три печени ябълки в тесто със стафиди, няколко сурови ябълки, малко орехи, половин дузина кифлички и бутилка джинджифилова бира. След всичко това почват игра на прескочикобила.
Колко ли ни презират те нас, възрастните мъже, които имаме нужда да поседим спокойно и да си починем час-два след вечерята, състояща се от лъжичка прозрачен бульон и пилешко крилце.
И все пак не всички предимства са на страната на момчетата. Момчето не познава насладата на ситостта, защото никога не е достатъчно сито. То не може да протегне крака, да сложи ръце зад главата си, да затвори очи и да се потопи в онова неземно блаженство, в което потъва добре хапналият възрастен човек. На момчето му е все едно как е вечеряло, докато за мъжа вечерята прилича на вълшебно питие, благодарение на което светът му изглежда по-светъл и по-добър. Похапналият с наслада човек започва да изпитва най-нежна обич към околните. Той ласкаво милва котката, наричайки я „бедното писенце“ с глас, пропит от най-мили чувства. Изпитва жалост към немския духов оркестър на площада и се тревожи дали на музикантите не им е студено. В тия минути той дори престава да мрази роднините на жена си.
Хубавата вечеря пробужда всичко най-добро, което се крие у човека. Благодарение на нейното благотворно въздействие, затворените и мрачните стават общителни и приказливи. Хапливите и надути типове, които се разходждат през целия ден с такъв израз на лицето, сякаш се хранят с оцет и английска сол, след вечерята грейват от усмивки, проявяват склонност да милват малките деца по главата и намекват — наистина съвсем неопределено — за шестпенсова монета. Сериозните млади хора се съживяват и стават сдържано весели, а мустакатите млади сноби забравят да се държат надуто и стават по-приветливи към околните.
След вечерята аз винаги ставам сантиментален. Единствено след вечеря съм способен да оценя истинската стойност на един любовен роман например. Когато героят, едва сдържащ риданията си, я притиска до сърцето си в последна безумна прегръдка, на мен ми става така тъжно, сякаш, раздавайки картите за вист, на себе си съм си дал само две точки. А когато героинята в края на краищата умира, аз се заливам от сълзи. Ако прочета такава една история сутрин, сигурно само ще се усмихна иронично. Храносмилането, или по-точно лошото храносмилане, оказва необикновено въздействие на сърцето. Когато имам намерение да напиша нещо много трогателно — искам да кажа, когато имам намерение да се опитам да напиша нещо трогателно, — изяждам един час преди това пълна чиния препечени кифли с масло. Седнал после пред писмената си маса, аз изпитвам силна меланхолия. Представям си любовници с разбити сърца, които се разделят завинаги пред градинската врата край безлюден път, а около тях все повече се сгъстява печалният мрак и само далечното подрънкване на хлопка, окачена на врата на някоя овца, нарушава наситената с тъга тишина. Виждам немощни старци, които съзерцават увехнали цветя, докато погледът им се замъгли от сълзи. Мяркат ми се нежни млади момичета, които се взират през отворените прозорци в очакване, но „той все не идва“, а безрадостните години се изнизват една след друга и слънчеворусите коси сивеят и редеят все повече и повече. Децата, които те някога са бавили, са станали възрастни мъже и жени със свои собствени грижи. Връстниците, с които са лудували на младини, лежат безмълвни под полюшваната от вятъра трева. А те все чакат и се взират, докато не се промъкнат и не ги обкръжат плътно зловещите сенки на неведомата вечна нощ и светът е неговите дребни тревоги и пълнения не се изгуби от измъчените им очи.
Виждам посинели трупове, подхвърляни от разпенени вълни, смъртни ложета, потопени в горчиви сълзи, гробове в безлюдни пустини. Чувам сърцераздирателни вопли на жени, жални стонове на малки деца, мъчителни изхлипвания на силни мъже. И всичко това се дължи само на препечените кифли. Овнешката пържола и чаша шампанско не са в състояние да ми внушат нито една меланхолична мисъл.
Пълният стомах е мощна опора за поезията. Нито едно преживяване не може да възникне на гладно сърце. Ние нямаме нито време, нито желание да се занимаваме с нечия въображаема скрьб, преди да сме се отървали от собствените си действителни страдания. Не можем да въздишаме над мъртви птиченца, когато съдебният пристав описва имуществото ни, и никак не ни вълнува дали е топла, студена или просто хладна усмивката на любимата, когато си блъскаме главата откъде да намерим един шилинг.
Глупавите хора — когато с такова пренебрежение казвам „глупавите хора“, имам пред вид ония, които не споделят разбиранията ми, защото ако има нещо, което да презирам най-много, това е човек, чието мнение не съвпада точно с моето по всички въпроси. Та — повтарям — глупавите хора, които никога не са изпитвали нито нравствени, нито физически страдания, твърдят, че нравствените страдания били далеч по-мъчителни от физическите. Каква трогателна и романтична теория! Колко е успокоителна тя за влюбения младок, който гледа снизходително на нещастния гладен скитник с мъртвешки бледо лице и си мисли: „Ах, колко си щастлив ти в сравнение с мен!“ И колко е утешителна за затлъстелите възрастни джентълмени, които дърдорят глупости за предимствата на бедността пред богатството. Всичко това е безсмислица и чисто лицемерие. Главоболието бързо те кара да забравиш сърдечната болка. Счупеният пръст прогонва всички спомени, свързани с празния стол до тебе. А когато човек е истински гладен, той не изпитва нищо друго освен чувство на глад.
Ние, загладените, охранени хора, дори не можем да си представим какво значи да изпитваш глад. Познаваме липсата на апетит, нежеланието да се докоснеш до поднесените пред теб изискани ястия, но не знаем какво значи да бъдеш гладен до прималяване и да умираш, защото нямаш парчето хляб, което други хвърлят; какво значи да поглъщаш с очи долнокачествената храна през замърсените витрини и да мечтаеш за порция пудинг от грах, която струва едно пени, но ти го нямаш това едно пени, за да си я поръчаш; какво значи да си мислиш, че сухата коричка е разкошно ястие, а кокалът от супа — истинско пиршество.
За нас гладът е лукс, нещо като пикантен сос, който предизвиква апетит. Впрочем, струва си да излиташ глада и жаждата, за да разбереш каква наслада могат да ти доставят яденето и пиенето. Ако искаш вечерята да бъде за теб истинско удоволствие, излез след закуска на разходка извън града, повърви около трийсет мили и не се докосвай до никаква храна, преди да се върнеш. Как ще заблестят тогава очите ти при вида на масата, покрита с бяла покривка и отрупана с димящи ястия! С каква доволна въздишка ще оставиш изпитата бирена чаша и ще грабнеш вилицата и ножа! И какво блаженство ще изпиташ след това, като отдръпнеш стола си, запалиш пура и погледнеш доброжелателно всички присъствуващи.
Намислиш ли обаче да изпълниш този план, предварително си осигури хубава вечеря; в противен случай те очаква жестоко разочарование. Помня, веднъж с моя приятел, милия стар Джо… Ах, как се губим един след друг сред мъглата на живота! Трябва да са минали осем години, откакто за последен път срещнах Джоузеф Тъбойс. Колко приятно би било да видя пак веселото му лице, да стисна силната му ръка, да чуя жизнерадостния му смях! Освен това той ми дължи четиринайсет шилинга … И тъй, с него прекарвахме
