достатъчно инициатива да полети нагоре сама и да почука на вратата на свети Петър. Според мен ги водят на малки групи и ги пускат вътре под надзора на някой умрял полицай.
Карлайл казва за прусаците, а то е вярно за целия германски народ, че една от главните им добродетели е податливостта им на обучение. За немците може да се каже, че са народ, който ще отиде където и да му се каже, и ще върши каквото и да му се нареди. Обучи го на работа и го изпрати в Африка или Азия под надзора на някой униформен и от него ще излезе прекрасен колонист, който смело ще се пребори с трудностите, както би се преборил и със самия дявол, ако му се заповяда. Но трудно е да го видиш като първооткривател. Човек чувства, че, оставен сам на себе си, той скоро ще залинее и ще умре не поради липса на интелект, а само поради недостиг на самонадеяност.
Немецът толкова дълго е бил войникът на Европа, че войнишкото му е влязло в кръвта. Военни добродетели той има в изобилие, но страда и от недостатъците на военното обучение. Разправяха ми за един немец слуга, излязъл наскоро от казармите, комуто господарят поръчал да занесе писмо на определен адрес и да почака там за отговор. Минали часове, а слугата не се връщал. Господарят, загрижен и изненадан, отишъл да го потърси. Намерил го, където го бил изпратил, с отговора в ръка. Слугата чакал по- нататъшни нареждания. Историята звучи пресилено, но лично аз мога да я повярвам.
Интересното е, че същият тоя човек, който като индивид е безпомощен като дете, в момента, когато сложи униформа, се превръща в схватливо същество, способно да поема инициатива и отговорности. Немецът може да управлява други и да бъде управляван от други, но не може да управлява себе си. За да се излекува, като че ли би трябвало всеки германец да бъде обучен за офицер и след това да бъде поставен под собственото му командване. Положително ще се разпорежда със себе си здравомислещо и разсъдливо и ще се погрижи да изпълнява заповедите си бързо и точно.
За възпитанието на немския характер в тези насоки са отговорни, разбира се, главно училищата. Вечната им доктрина е дългът. Тя е прекрасен идеал за кой да е народ, обаче преди да се вкопчи в него, човек би трябвало да си създаде ясна представа, какъв е тоя „дълг“. Немската идея за него сякаш е „сляпо подчинение на всичко, което носи копчета“. Това е антитеза на англосаксонското схващане, но понеже и англосаксонците, и тевтонците благоденстват, трябва да има нещо добро и в двата метода. Досега немецът е имал благословеното щастие да бъде изключително добре управляван. Ако това продължи, той ще процъфтява. Бедите му ще започнат, когато по някаква случайност нещо се развали в машината на управлението. Но може би неговият метод има предимството да произвежда непрекъснат поток от добри управници. Поне засега, изглежда, е така.
Склонен съм да мисля, че като търговец немецът, освен ако чувствително не се промени, винаги ще изостава чувствително от англосаксонския си конкурент, и то заради добродетелите си. За него животът е нещо по-важно от надпреварата за богатство. Страна, която затваря банките и пощите за два часа по пладне, за да отидат хората по домовете си и да си позволят удоволствието на спокоен обяд в лоното на семейството и може би кратка дрямка за десерт, не може да се надява и вероятно няма желанието да конкурира народ, който се храни прав и спи с телефон до леглото. В Германия поне засега няма достатъчно голяма разлика между класите, която да превръща борбата за надмощие във въпрос на живот и смърт, както е в Англия. Извън аристокрацията на земевладелците, чиито граници са ненарушими, общественото положение не играе роля. Frau (Жена, съпруга, госпожа (нем.)) професоршата и Frau свещарката се събират веднъж седмично на Kaffeeklatsch (Бъбрене на чаша кафе (нем.)) и като равноправни си разменят клюки. Съдържателят на обществената конюшня и докторът си пийват заедно в любимата им бирария. Богатият предприемач, когато стяга лъскавата си каляска за излет на открито, кани майстора и шивача си със семействата им. Всеки донася своя дял пиене и провизии, а на връщане всички пеят в хор едни и същи песни. Докато се запази това положение, човек няма защо да жертва най-добрите години от живота си, за да трупа пари за старини. Неговите вкусове, а още по-важно, вкусовете на жена му не изискват големи разноски. Той обича да вижда жилището или вилата си обзаведени с много червен плюш и изобилие на позлата и лак. Но това е неговата представа и може би тя не е по-лоша от смесицата на фалшив елизабетински стил и имитация на Луи XV — цялото залято с електрическа светлина и накачено със снимки. Възможно е да поиска местният художник да изрисува стените на фасадата: кръвопролитна битка долу, доста пострадала от входната врата, и Бисмарк, който като ангел се рее около прозорците на спалнята горе. Колкото за старите майстори, немецът се задоволява да отиде в картинните галерии, а тъй като „семейната ценност“ още не си е извоювала място сред институциите на фатерланда, на него му липсва подтикът да харчи пари, за да превърне къщата си в антикварен магазин.
Германецът е това, което французите наричат
В един или един и половина е главното му хранене, обядът. Той го превръща в сериозна задача и обядва по час-два. В четири часа отива на кафене, където яде сладкиши и пие шоколад. Вечерта посвещава на ядене изобщо — не едно установено сядане на трапезата или поне няколко, ами поредица похапвания; бутилка бира и един-два belegte Semmel, да речем, към седем; още една бутилка бира и Aufschnitt (Студена закуска от различни колбаси (нем.)) в театъра през антракта; малка бутилка бяло вино и Spiegeleier (Яйца на очи (нем.)), преди да се прибере у дома; после парче сирене или салам с още бира, за да не му преседне, преди да си легне.
Но той не е това, което французинът нарича
В Германия нито ти предлагат, нито можеш да очакваш скъпи развлечения. Всичко е непревзето и непринудено. Германецът не упражнява скъпи спортове, за които да плаща, нито поддържа луксозни заведения, няма големеещи се богатски кръгове, за които да се докарва. Главното му удоволствие — едно място за операта или за концерта — се заплаща с няколко марки, а жена му и дъщерите отиват там с ушити вкъщи рокли, с метнат на главата шал. Наистина отсъствието на всичко показно в цялата тази страна действа много освежително за очите на англичанина. Частните каляски са малко и се срещат рядко, а дори и файтонът Droschke се използва само когато няма по-бърз и по-чист електрически трамвай.
По тоя начин немецът запазва независимостта си. Търговецът в Германия не раболепничи пред клиентите си. Случи ми се да придружавам една англичанка, излязла по пазар в Мюнхен. Тя беше свикнала да пазарува в Лондон и Ню Йорк и намираше кусур на всичко, което продавачът й показваше. Не защото наистина не го харесваше — просто това беше нейният стил. Обясняваше, че можела да намери повечето от тия неща по-евтино и от по-добро качество другаде; не че наистина мислеше, че може, просто є се струваше добре да го каже на търговеца. Казваше му, че стоката му била безвкусна (както обясних, тя не искаше да го обиди — това беше нейният стил), че в нея нямало разнообразие, че не била последната дума на модата, че простеела, че не изглеждала трайна. Търговецът не спореше с нея, не й възразяваше. В един магазин той сложи нещата обратно в кутиите им, върна кутиите на съответните рафтове, отиде в малката стаичка зад дюкяна и затвори вратата.
— Няма ли най-сетне да се върне? — попита дамата, след като изминаха една-две минути.
В тона й прозвуча не толкова въпрос, колкото израз на нетърпение.
— Съмнявам се — отговорих.
— Защо? — попита тя изумена.
— Предполагам, че сте го отегчили — отговорих й аз. — По всяка вероятност в тоя момент той пуши лула и си чете вестника зад вратата.
