Половин миля той вървя по петите ми, като ругаеше непрекъснато. И всеки път, щом му се стореше, че може да ме задмине, започваше да върти по-бързо педалите, но всеки път понито го изпреварваше и се изпречваше пред него. Човек би помислил, че го прави нарочно.
— Не те бива да го управляваш! — викаше велосипедистът и беше напълно прав, защото аз наистина не бях в състояние да направя каквото и да било. Душа не ми беше останала от умора.
— За какъв искаш да се представиш? — продължаваше той. — За цирков ездач? (Момчето беше простичко.) Трябва да е глупак стопанинът, който е поверил кон и каруца на такъв сополанко!
С това вече страшно ме ядоса.
— Какъв смисъл има да ми крещиш? — викнах гневно и аз. — Ето го понито, ругай него, щом искаш да ругаеш някого! На мен ми дойде до гуша и без помощта на твоя будилник! Казвам ти — махай се! Така все по-лошо става.
— Какво му е на понито ти? — попита той.
— Не виждаш ли — отговорих аз, — пияно е.
Това прозвуча глупаво, разбира се, но истината често изглежда неубедителна.
— Един от вас е пиян, това е сигурно — каза той. — Почакай, аз ей сега ще дойда да те измъкна от каруцата.
Де да беше можал да изпълни заплахата си! Какво ли не бих дал, за да се измъкна от тази проклета каручка. Той обаче не успя да улучи подходящия момент: Понито изведнъж кривна встрани. Велосипедистът изглежда, е бил твърде близко — чу се вик, отчаяна ругатня и в същия миг усетих как водата от канавката ме обля от главата до краката. След това добичето се понесе напред. Насреща се появи каруца, натоварена с виенски столове. Каруцарят дремеше. Що за навик имат тия каруцари — винаги дремят. Чудя се как нещастните случаи все още са тъй малобройни! Каруцарят сигурно така и не разбра какво го е сполетяло. Не можех да се обърна, за да видя какво точно става с него. Видях само, че полетя надолу. Когато се бяхме вече почти спуснали от хълма, един полицай се опита да ни спре. Чух го да крещи нещо за непозволена скорост. На половин миля до Чешъм налетяхме на цял клас ученички. Те вървяха две по две — в „крокодил“, както те го наричат. Момичетата и досега сигурно си спомнят случката, а възрастната учителка ги е събирала след това поне един цял час.
В Чешъм имаше пазарен ден. Готов съм да се обзаложа, че такъв шумен пазарен ден там не е имало — нито преди този случай, нито след него. Ние профучахме през целия град с трийсет мили в час, а за беда тази обикновено спокойна дупка беше оживена като никога. На миля от града срещнахме пощенски Дилижанс, но на мен вече всичко ми беше безразлично. Бях стигнал до състоянието, когато на човек му е вече все едно какво ще се случи с него по-нататьк — изпитвах само известно любопитство. На десетина крачки от дилижанса понито спря като заковано. Аз изхвръкнах от седалката и се намерих на дъното на каручката. Не можех да се изправя, защото седалката ме притискаше отгоре. Не виждах нищо друго освен небето и ушите на понито когато то се изправяше на задните си крака. Чувах обаче всичко, което говореше кочияшът, и доколкото разбирах от думите му, на него също не му се бе разминало леко.
— Махни този проклет цирк от пътя! — викаше той. Ако имаше капка здрав смисъл в главата си, щеше да разбере, че аз нищо не можех да направя. Чувах как конете отпред се мятаха неспокойно. Такива са те конете — видят един глупак и всички веднага започват да проявяват своята глупащина.
— Прибери си го у дома и го вържи здраво! — изкрещя кондукторът.
Една възрастна жена получи истеричен припадък и започна да се смее като хиена. Понито се сепна и се понесе отново и доколкото можех да съдя по мяркащите се над мен облаци, изминахме в галоп на един дъх около четири мили. После му хрумна да прескочи бегом една ограда. Забелязало обаче, че каручката му пречи, то започна да я рита, стремейки се да я направи на трески. Ако не бях видял всичко със собствените си очи, никога не бих повярвал, че от една каручка могат да се получат толкова много трески. Като се освободи от всичко освен от половин колело и една от страничните дъски, то хукна отново. Останах сред отломките от каруцата, доволен, че мъничко ще си отдъхна. Понито се прибра чак привечер и още през следващата седмица аз с удоволствие го продадох за пет лири. После похарчих десет лири, за да се лекувам.
И до ден-днешен ме вземат на подбив заради това пони. А местното въздържателно дружество уреди беседа по този повод. Ето какво става, когато слушаш чужди съвети.
Изказах съчувствието си на моя събеседник. Самият аз съм страдал доста от чужди съвети. Имах един приятел, делови човек от Сити. Рядко се виждаме с него, но той страстно желае да ме направи богат. Срещне ли ме някъде около борсата, веднага ме спира и започва: „Тъкмо ти ми трябваш, имам много изгодно предложение за теб. Организираме малък синдикат.“ Той вечно организира някакъв малък синдикат и за всеки сто лири, вложени в него, обещава хиляда. Според моите изчисления, ако бях участвувал във всички негови синдикати, вече щях да съм натрупал към два милиона и половина. Аз обаче не се включих във всичките синдикати, а вложих пари само в един от тях. Това се случи много отдавна, когато бях съвсем млад, но съм в него и до ден-днешен. Приятелят ми е убеден, че един прекрасен ден моите вложения ще ми донесат огромни печалби. Но тъй като имам нужда от пари сега, с удоволствие бих прехвърлил при значителна отстъпка своя дял на някой подходящ човек срещу сума в брой. Друг мой приятел пък познава един човек, който винаги е „в курса“ на всичко, отнасящо се до конни състезания. Мнозина от нас имат такива познати. Преди състезанията обикновено ги слушат с отворена уста, но веднага след финиша ги търсят, за да ги напердашат. Трети мой доброжелател пък беше голям ентусиаст на тема диета. Веднъж донесе някакво пакетче и с вид на човек, който се кани да те избави от всички нещастия, ми го подаде.
— Какво е това? — попитах аз.
— Отвори го и ще видиш — отговори той тайнствено, като добрата фея от приказките.
Отворих пакетчето и погледнах в него, но пак не разбрах нищо.
— Това е чай — обясни той.
— Аха, аз пък помислих, че е енфие.
— Е, това не е обикновен чай — продължи той, — а особен вид чай. Изпий една чашка, само една чашчица, и никога няма да пожелаеш друг чай.
Той беше съвсем прав. Аз изпих една чашка и след това наистина не желаех вече никакъв друг чай, въобще нищо не желаех повече, освен да ме оставят да си умра тихо и мирно. Приятелят ми дойде отново след една седмица.
— Помниш ли чая, който ти дадох? — попита той.
— Как няма да го помня — отговорих аз. — И досега чувствувам вкуса му в устата си.
— Не получи ли разстройство от него? — попита предпазливо той.
— Да — отговорих, — но сега всичко вече мина.
Виждах го, че нещо е умислен.
— Ти беше прав — измънка той след малко. — Това наистина било енфие. Специален вид енфие. Изпратиха ми го от Индия.
— Не мога да кажа, че ми хареса особено — забелязах аз.
— Прощавай, грешката е моя — продължи той. — Трябва да съм разменил пакетчетата.
— Случва се — успокоих го аз. — Втори път обаче едва ли ще успееш да сбъркаш… поне що се отнася до мен.
Всички ни бива да съветваме. По едно време имах честта да работя при един възрастен джентълмен, чиято професия беше да дава юридически съвети. Трябва да кажа, че той винаги даваше отлични съвети, но както повечето хора, които добре познават законите, той не изпитваше към тях голямо уважение. Веднъж го чух да казва на един човек, който искаше да води дело:
— Скъпи господине, ако на улицата ме спре крадец и ми поиска часовника, аз не бих му го дал. Ако той ми каже: „Тогава ще ви го взема със сила“, аз, въпреки напредналите си години, бих му отвърнал: „Опитай де!“ Но ако той каже: „Добре, в такъв случай ще ви дам под съд и ще ви принудя да ми го дадете“, веднага бих го извадил от джоба си, бих му го подал и бих го помолил повече да не говорим за това. И бих считал дори, че съм се отървал евтино.
Въпреки това същият този възрастен джентълмен помъкна в съда своя съсед заради някакъв проскубан папагал, за който едва ли някой би дал шест пенса. И това му струваше сто лири.
— Знам, че съм глупак — призна си той. — Нямам сигурни доказателства, че именно неговата котка е разкъсала папагала, но той ще ми плати за това, че ме нарече жалко адвокатче. Да пукна, ако не го
