наредя.
Всички знаем как трябва да се направи пудингът. Ние не претендираме, че можем да го приготвяме, това не е наша работа. Нашата работа е да критикуваме готвача. Изглежда, че нашата работа изобщо е да критикуваме всички неща, които не е наша работа да правим.
Сега всички станахме критици. Аз си имам определено мнение за теб, читателю. Сигурно и ти имаш свое мнение за мен. Аз обаче не се стремя да го узная. Предпочитам хората, които говорят зад гърба ми, когато искат да кажат нещо за мен. Веднъж четох лекция. Салонът нямаше втори изход и когато си тръгнах, попадах ту сред една, ту сред друга група излизащи слушатели. Често чувах пред мен някой да прошепва: „По-внимателно, той е отзад!“ Винаги съм бил крайно благодарен за подобни предупреждения.
Друг път пиех кафе с един писател в нашия клуб. Писателят беше широкоплещест, атлетически сложен човек. Един от членовете на клуба приседна до нас и се обърна към него: „Току-що прочетох последната ви книга. Ще ви кажа откровено мнението си…“ Писателят веднага отговори: „Предупреждавам ви честно, че ако направите това, ще ви счупя главата.“ Така и не научихме това откровено мнение.
Ние използуваме почти цялото си свободно време, за да изказваме презрението си един към друг, и толкова високо вдигаме нос, че е просто странно, дето все още стъпваме по земята, а не сме отлетели от нашето малко кълбо във вселенските простори.
Широките маси презират висшите класи, защото техният морал е скандален. Ако висшите класи се съгласят един комитет от представители на широките маси да ги учи на добро поведение, това би било много полезно за тях. Ако висшите класи пренебрегнат своите интереси и се посветят изцяло на грижата за благоденствието на широките маси, широките маси биха ги ценили много повече.
Висшите класи презират широките маси. Ако широките маси се вслушваха в съветите на висшите класи, ако широките маси живееха скромно и пестеливо със своите десет шилинга седмично; ако те не слагаха в уста капка алкохол или пиеха само тънко червено вино, което не опива; ако всички млади момичета, които ставаха камериерки, се задоволяваха с петте лири годишно и не харчеха за тоалети; ако мъжете се съгласяваха да работят по четиринадесет часа дневно, пееха хорово: „Господи, благослови нашия господар и неговото семейство“ и знаеха мястото си — всичко би било много по-добре за… висшите класи!
Така наречените модерни жени презират старомодните. Старомодните се възмущават от поведението на модерните. Пуританите отричат театъра. Театърът с всички средства осмива пуританите. Посредствените поети крещят навсякъде за своето презрение към света. Светът се подиграва на посредствените поети.
Мъжете критикуват жените. Не всичко ни харесва у жените и ние обсъждаме техните недостатъци, поучаваме ги за тяхно добро. Ако английските жени се обличаха като французойките, ако умееха да разговарят като американките и да готвят като немкините, ако изобщо жените бяха такива, каквито според нас би трябвало да бъдат — трудолюбиви и търпеливи, надарени с домашни добродетели и с блестящо остроумие, очарователни и наред с това послушни и по-малко мнителни, — колко по-добре би било за самите тях, пък и за… нас! Ние старателно ги учим на това, но те не ни слушат. Вместо да проумеят нашите мъдри съвети, тия досадни създания не правят нищо друго, освен да ни критикуват. Изобщо играта на училище е много популярна. За нея са необходими само един чин — той може да бъде заменен и със стълбищно стъпало, — пръчка и шест други деца. Най-трудното е да се намерят именно тия шестима. Всяко дете иска да бъде наставник. То през цялото време ще подскача и ще твърди, че сега е негов ред.
Жената в наши дни също се стреми да вземе пръчка в ръка и да постави мъжа на чина. Тя с удоволствие би го научила на нещичко, защото се оказва, че той съвсем не е такъв, какъвто си го е представяла. Такъв тя не го харесва. Той трябва отначало да се откаже от всички свои желания и наклонности, а после тя ще се заеме с него и ще го направи човек — не, не човек, а нещо много по- възвишено.
Светът сигурно би станал прекрасен, ако всички слушаха нашите съвети. И все пак интересно е дали Йерусалим щеше да бъде такъв чист град, както пишат, ако жителите му, вместо да се грижат за чистотата на малките си дворчета, се разхождаха по улиците и си изнасяха един на друг лекции по хигиена.
Напоследък ние започнахме да критикуваме дори самия творец. Светът е устроен лошо. Ние сме лоши. А нямаше да бъде така, ако беше се посъветвал с нас през тия първи дни, когато създавал света!
Защо имам чувството, че са изтръгнали вътрешностите ми и са ме напълнили с олово? Защо ми е противна миризмата на бекона и ми се струва, че на тоя свят никой не ме обича? Защото шампанското и омарите са били лоши.
Защо Едуин и Енджилина се карат? Защото Едуин има благороден и страстен характер и не може да търпи, когато му противоречат, а бедната Енджилина от рождение е свикнала да върши всичко напук.
Защо добрият мистър Джоунз се озова пред прага на нищетата? Та той си имаше малък капитал в държавни ценни книжа и получаваше от процентите хиляда лири годишно. Но на пътя му се яви агент на някаква си компания, голям нехранимайко (защо се допуска изобщо да съществуват нехранимайковци и агенти?) и с проспект в ръка доказа на почтения мистър Джоунз, че може да получи от своя капитал сто процента, яко го вложи в една доходна работица, свързана с ограбването на съгражданите на уважаемия джентълмен.
Работицата не потръгна и ограбени се оказаха мистър Джоунз и другите акционери, а не техните съграждани, както се предвиждаше в проспекта. И защо ли търпи небето такава несправедливост?
Защо мисиз Браун заряза мъжа си и децата си и избяга с младия доктор? Защото създателят неблагоразумно е надарил мисиз Браун и младия доктор с прекалено силни страсти. Нито мисиз Браун, нито младият доктор имат вина. И ако все пак някой трябва да отговаря, това може да е дядото на мисиз Браун или някой още по-далечен прадядо на младия доктор.
Когато отидем на небето, сигурно и там ще намерим какво да критикуваме. Едва ли тамошният ред ще ни задоволи напълно — та ние станахме доста заядливи критици!
Веднъж ми разправяха за един самомнителен младеж, който бил убеден, че господ е създал вселената само за да чуе какво той — младежът — ще каже за нея. Трябва да си признаем обаче, че съзнателно или несъзнателно почти всички мислим така. Нашият век е век на взаимно усъвършенствуващо се общество (колко е приятно да усъвършенствуваш другите), век на любителски парламенти, на литературни конференции и на клубове на ценителите на театъра.
Отдавна е изоставен навикът да ое подхвърлят забележки по време на действието на нова пиеса. Любителите на театъра очевидно са решили, че пиесите не заслужават тяхната критика. По време на нашата младост обаче ние страстно ое отдавахме на това занимание. Ходехме на театър не толкова от егоистично желание да прекараме приятно вечерта, колкото от благородното изкуство. Може и да сме принасяли някаква полза, може и да сме били нужни на театъра — нека си мислим, че е било така. От онзи стремеж да помогнем за издигането на театъра много нелепости изчезнаха от театралните сцени. Възможно е именно нашата откровена, непосредствена критика да е съдействувала за това. Глупостта доста често се лекува успешно с неразумни средства.
В ония години драматургът беше принуден да се съобразява с мнението на зрителите. Галерията и последните редове на партера проявяваха към пиесата му такъв интерес, какъвто днес вече не може да се види в театъра. Спомням си, че веднъж присъствувах — струва ми се, в стария кралски театър — на представление на една сърцераздирателна мелодрама. В устата на героинята авторът беше вложил, както ни се струваше тогава, прекалено дълги монолози. Където и когато да се появеше, героинята моментално започваше да говори и приказките й нямаха край. Ако трябваше само да наругае злодея, тя употребяваше за това поне двайсет стиха. А когато героят я попита обича ли го, тя стана и говори — гледах по часовник — цели три минути. Ние изпадахме в ужас всеки път, когато си отваряше устата. В трето действие някой я хвана и я отведе в затвора. Той беше лош човек, разбира се, но ние погледнахме на него като на спасител и залата го аплодира бурно. Бяхме вече заживели с надеждата, че сме се разделили окончателно с героинята, когато изведнъж отнякъде се появи някакъв тъмничар-глупак и тя започна да го моли да я пусне поне за една минута. Тъмничарят — едър човек, с прекалено меко сърце — се колебаеше.
— Да не сте посмели да направите това! — извика му от галерията някакъв страстен поклонник на театъра. — Нека си седи, там й е мястото!
Вместо да се вслуша в съвета ни, старият глупак започна да разсъждава гласно.
— Моли ме за съвсем дребна услуга! — въздъхна той. — А тя ще бъде щастлива.
— Ами ние? — възрази от галерията същият театрал. — Ти току-що дойде и никак не я познаваш. А ние цяла вечер слушаме брътвежите й. Слава богу, сега млъкна. Остави я!
