Разсеяният

— Затова пък той го е забелязал. Питай го. Той е пълен с впечатления.

Всички ние говорехме, че Маккей никога няма да се ожени; смешно би било да се помисли, че ще запомни наведнъж и деня, и църквата, и момичето; а пък ако случайно стигне до олтара, ще забрави защо е дошъл, ще си въобрази, че е кум и в края на краищата ще ожени годеницата си за своя собствен шафер. Холърд предполагаше, че Маккей всъщност е отдавна женен, но това обстоятелство някакси се е изтрило от паметта му. От своя страна аз бях уверен, че ако той все пак се ожени, ще забрави за това още на другия ден.

Обаче ние грешахме. По някакво чудо сватбата се състоя, тъй че ако Холърд се окажеше прав (а то беше съвсем възможно), трябваше да се очакват усложнения. Що се отнася до моите собствени страхове, те се разсеяха веднага, щом видях жена му. Беше мила, весела, малка женичка, но явно не от тези, които позволяват да ги забравиш.

Ожениха се през пролетта и оттогава не бяхме се виждали. Връщайки се от пътуване из Шотландия, за няколко дни спрях в Скарбъроу. След вечеря облякох шлифера и излязох да се поразходя. Валеше дъжд, но след месец в Шотландия човек не обръща внимание на английския климат, а и ми се искаше да подишам чист въздух. Борейки се с насрещния вятър, с труд вървях по брега и в тъмнината изведнъж се спънах в някакъв човек, който се беше свил в подножието на стената с надеждата поне малко да се укрие от лошото време.

Мислех, че ще ме наругае, но очевидно той бе твърде потиснат и разстроен, за да се сърди.

— Моля за извинение — казах, — не ви видях.

При звука на гласа ми той скочи.

— Ти ли си, приятелю? — извика.

— Маккей! — възкликнах аз.

— Господи, никога през живота си не съм се радвал някому така — каза той. И тъй тръсна ръката ми, че едва не я отнесе.

— Какво правиш тук, дявол да го вземе? — попитах. — Та ти си мокър до кости! — бе облечен в лека риза и панталони за тенис.

— Да — отвърна. — Изобщо не мислех, че ще завали. Утрото беше чудесно.

Почнах да се опасявам, че разсъдъкът му се е размътил от преумора.

— А защо не си отидеш вкъщи?

— Не мога. Не знам къде живея. Забравих адреса. За Бога — добави той, — отведи ме някъде и ми дай да хапна. Буквално умирам от глад.

— Никакви ли пари нямаш? — попитах, когато тръгнахме към хотела.

— Ни грош — отвърна ми. — С жена ми пристигнахме от Йорк към единайсет. Оставихме си багажа на гарата и затърсихме квартира. Накрая се настанихме, аз се преоблякох и излязох на разходка като предупредих Мод, че ще се върна в един за закуска. И като глупак не взех адреса и не запомних пътя, по който вървях.

— Това е ужасно — продължи той, — не мога да си представя как ще я открия сега. Надявах се, че тя може би също ще излезе вечерта да се поразходи и ще дойде насам, към пушалнята и от шест часа се въртя там, покрай вратата. А нямам даже три пенса, за да вляза вътре.

— А ти не забеляза ли що за улица беше, как изглеждаше къщата? — разпитвах го аз.

— Нищо не забелязах. Оставих всичко на Мод и на нищо не обръщах внимание.

— Не опита ли да влезеш в някой пансион?

— Как да не съм! Цяла вечер чуках по разни врати и питах не живее ли тук мисис Маккей. На повечето места изобщо не ми отговаряха, просто хлопваха вратата под носа ми. Обърнах се към един полицай, мислех, че той нещо ще ме посъветва. Но тоя идиот само се разсмя. Така ме ядоса, че му насиних окото и се наложи да бягам. Сега сигурно ме издирват.

— Влязох и в един ресторант — продължи той мрачно — и се опитах да си изпрося бифтек на вересия. Но съдържателката каза, че ги знае тия номера и ме изпъди пред очите на всички. Ако не беше ти, сигурно щях да ида да се удавя.

Щом се преоблече и след като вечеря, той малко се поуспокои, но положението му бе наистина сериозно. Тяхната постоянна квартира беше заключена — роднините на жена му пътуваха някъде по Европа. Няма човек, посредством когото той би могъл да прати на жена си писмо; няма човек, по когото тя би могла да съобщи за себе си. Кой знае — ще се срещнат ли те двамата още веднъж на този свят!

Макар той и да обичаше своята жена, тревожеше се за нея и, без съмнение, много искаше да я открие, аз като че забелязах — Маккей май не очакваше с особено удоволствие срещата с мисис Маккей, ако изобщо тази среща някога би могла да се състои.

— На нея ще й се стори странно — мърмореше той, доста притеснен, докато дълбокомислено сваляше чорапите си, седейки на кревата. — да, на нея това сигурно ще й се стори странно.

На другия ден, в сряда, ние отидохме при адвоката и му изложихме всички обстоятелства; той провери във всички пансионати на Скарбъроу и в четвъртък вечерта Маккей (съвсем като герой в последното действие на някоя мелодрама) беше въведен в квартирата при жена си.

При следващата ни среща аз го попитах какво е казала жена му.

— О, примерно това, което и очаквах — отговори.

Но какво именно беше очаквал, той така и не ми съобщи.

,

Информация за текста

© Екатерина Димитрова, превод от английски

Jerome K. Jerome

The Absent-Minded Man, 1897

Сканиране, разпознаване и редакция: Теодора, 2008

Публикация

Джеръм К. Джеръм. Джентълмени и привидения. Разкази

Съставителство и превод: Екатерина Димитрова

Selekt ABC, София, 1993

Печат: Полипринт, Враца

255 с.

Sketches in Lavender, Blue and Green, 1897

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/6753]

Последна редакция: 2008-04-27 21:00:00