• 1
  • 2

Джеръм К. Джеръм

Разсеяният

Вие го каните да обядва у вас в четвъртък, ще бъдат още няколко души, които държат да се запознаят с него.

— Само да не сбъркаш — предупреждавате, припомняйки си някои предишни недоразумения, — недей да идваш в сряда, примерно.

Той се смее добродушно, докато търси из цялата стая своя бележник.

— За сряда е изключено — казва, — ще правя описание на костюмите от приема у лорд-мера, а в петък заминавам за Шотландия, тъй че в събота да съм на откриването на една изложба, май този път всичко ще бъде наред. Ама къде по дяволите се е дянал бележникът ми! Е, нищо, аз ще си запиша ей тука — гледай.

Стоите до него и следите как си отбелязва деня на срещата на голям лист хартия и го забожда над писалището си. И си отивате със спокойна душа.

— Надявам се, че ще дойде — казвате на жена си, докато се обличате за обеда в четвъртък.

— А ти сигурен ли си, че те е разбрал? — пита с подозрение тя. И вие чувствате, че каквото и да се случи, ще излезете виновен.

Осем часа, всички гости са налице. В осем и половина камериерката тайнствено извиква жена ви вън от стаята и й съобщава, че в случай на по-нататъшно забавяне, готвачката решително си умива ръцете.

Връщайки се обратно, жена ви намеква, че ако въобще се обядва, то най-добре е да се почне. Тя явно не се съмнява, че вие просто сте се престрували, че го чакате и би било значително по-честно и по- мъжествено в самото начало да си признаете, че сте забравили да го поканите.

Докато се яде супата, вие разказвате анекдоти за неговата завеяност. Когато подават рибата, празният стол почва да подхвърля мрачни сенки върху цялата компания, а с появата на ростбифа разговорът преминава към темата за умрелите роднини.

В петък, в осем и петнайсет, той долита до вашата врата и звъни неистово. Чувайки гласа му в антрето, тръгвате насреща му.

— Извинявай, че закъснях — крещи весело той, — тъпият файтонджия ме откара на Алфредплейс, вместо…

— А ти, собствено по какъв случай идваш? — прекъсвате го и изпитвате към него неособено добри чувства. Той е ваш приятел, тъй че можете да не се стеснявате особено.

Той се смее и ви тупа по рамото.

— Че как, скъпи мой, за да обядвам! Умирам от глад.

— О, при това положение върви някъде другаде! — ръмжите в отговор. — Тук нищо няма да получиш.

— Що за дяволска работа — удивлява се, — та ти сам ме покани да обядвам.

— Нищо подобно — възразявате, — поканих те за четвъртък, а днеска е петък.

Той ви гледа недоверчиво.

— Защо в главата ми е останало, че беше за петък? — недоумява.

— Защото главата ти е така устроена, че в нея непременно ще остане петък, когато става дума за четвъртък — обяснявате му. — Пък аз мислех, че ти днес пътуваш за Единбург.

— Велики Боже! — възкликва той. — Ами че разбира се! — и без да каже ни дума повече, хуква навън, чувате как изтичва на улицата, викайки файтона, който току-що е освободил.

Връщайки се в кабинета си, вие си представяте как той пътува чак до Шотландия във фрак, а сутринта изпраща портиера на хотела в магазина за готови дрехи. И злорадствате.

Още по-зле се получава, когато той самият е в ролята на домакин. Спомням си веднъж бях на неговата яхта. В един часа ние седяхме на кърмата с крака, потопени във водата; мястото бе пустинно, на половината път между Уолинг-фордъм и Дейс-Лок. Изведнъж иззад завоя на реката се показаха две лодки, във всяка от тях имаше по шестима души, елегантно облечени. Виждайки ни, те размахаха носни кърпички и чадъри.

— Гледай — казах аз, — поздравяват те.

— О, тук така е прието — отвърна, без даже да погледне в онази посока. — Навярно някакви чиновници се връщат от празника в Абингтън.

Лодките доплаваха по-наблизо. И възрастният джентълмен, който седеше на носа на първата, се надигна и ни извика.

Като чу гласа му, Маккей се стресна така, че едва не падна във водата.

— Боже милостиви! — възкликна. — Съвсем забравих!

— За кое? — попитах аз.

Ами че това са семействата Палмър, Греъм и Хендерсън. Поканих ги всичките на закуска, а на яхтата няма нищо — само два овнешки котлета и фунт картофи, а момчето съм го освободил до довечера.

Друг път, когато закусвахме с него в ресторанта „Хогарт-младши“, към нас приближи един общ познат, казваше се Холърд.

— Какво смятате да правите сега, приятели? — попита, присядайки до нас.

— Ще остана тук и ще пиша писма — отговорих аз.

— Ако нямате какво да правите, тръгвайте с мен — предложи Маккей. — ще откарам Лина в Ричмънд.

Лина бе тази от годениците на Маккей, за която той си спомняше. Както се изясни после, по същото време бил сгоден едновременно за три момичета. За другите две бе съвсем забравил.

— Отзад в двуколката мястото е свободно.

— С удоволствие — отзова се на поканата Холърд и те заминаха заедно.

След час и половина Холърд, мрачен и измъчен, влезе в пушалнята и се тръшна в креслото.

— Пък аз си мислех, че вие с Маккей сте вече в Ричмънд — казах.

— Той вероятно е.

— Случи ли се нещо? — попитах аз.

— Да.

Отговорите му бяха повече от пестеливи.

— Двуколката се е преобърнала? — продължих.

— Не, само аз.

Неговата реч и нервите му бяха явно разстроени. Чаках обяснение и след известно време го получих.

— До Патни се добрахме спокойно, ако не се броят няколкото сблъсквания с трамвая — каза той. — После започнахме да се изкачваме, когато Маккей изведнъж зави зад един ъгъл. Вие познавате начина му на завиване — на тротоара, през улицата и направо в стълба на осветлението. Обикновено чакаш това и си готов, но този път съвсем не смятах, че ще завие. А когато се опомних, забелязах, че седя насред улицата и десетина идиоти ме зяпат и се хилят.

В подобни случаи са ти нужни поне няколко минути, за да съобразиш къде си и какво се е случило; когато се изправих, двуколката беше вече далеко. Тичах подире й почти четвърт миля, викайки с цяло гърло, а след мен се носеше тълпа момчетия — те бяха във възторг и крещяха като дяволи. Бих имал същия успех, ако поканех някой покойник да седне в омнибуса и да се върне тук сред нас.

— Ако имаше поне капка мозък, той би разбрал какво се е случило — добави Холърд. — Двуколката веднага тръгна по-бързо. Аз не съм перце.

Той се оплакваше от натъртванията и го посъветвах да вземе файтон, за да се добере до вкъщи. Но ми отвърна, че предпочита да върви пеш.

Вечерта срещнах Маккей в театъра „Сент-Джеймс“ на една премиера — той трябваше да напише рецензия за „График“. Виждайки ме, приближи веднага.

— Тъкмо ти ми трябваш! — възкликна. — Кажи, возих ли днес Холърд в Ричмънд?

— Вози го.

— Ето, и Лина твърди същото — заяви той, крайно озадачен. — Но, честна дума, когато стигнахме до Кунс-хотел, него го нямаше в двуколката.

— Ами да — казах. — Ти си го загубил в Патни.

— Загубил съм го в Патни! — повтори той. — Не съм забелязал.

Вы читаете Разсеяният
  • 1
  • 2
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×