последния брой на „Пънч“, сигурно щях да получа удар.
„Не, ясно е, че сега не съм настроен за мелодрама — казах си аз. — Безсмислено е да се измъчвам. Остава още много време; по-добре е да почакам, докато ми стане тъжно.“
Дните обаче се изнизваха един след друг, а на мен ми ставаше все по-весело и по-весело. Към средата на август положението стана застрашително. Ако през идущата седмица или най-късно до десет дни не успеех да се настроя на тъжна вълна, коледният брой на нашето седмично списание нямаше да има с какво да трогне британските читатели и репутацията му на първокласно семейно четиво щеше да пострада непоправимо.
По онова време бях добросъвестен млад човек. Щом веднъж бях обещал да напиша до края на август трогателен разказ от четири колони и половина, каквото и умствено или физическо напрежение да ми струваше това, тези четири колони и половина трябваше да бъдат написани.
Винаги съм мислил, че лошото храносмилане е отлична почва за тъжни разсъждения. И в продължение на няколко дни се храних с много горещо свинско варено, с йоркшърски пудинг и различни видове сладкиши, а вечер ядях салата от омари. Постигнах само това, че започнах да виждам комични кошмари. Присънваха ми се слонове, които се опитваха да се катерят по дървета, епитропи, заловени, че играят комар в неделя, и аз се събуждах, тресейки се от смях като луд.
Надеждите, които възлагах на разстройство в храносмилането, не се оправдаха и тогава се залових да чета всякаква патетична литература, каквато можех да намеря. Не помогна и това. Малкото момиче от стихотворението на Уърдсуърд „Ние сме седмина“ само ме дразнеше и предизвикваше у мен желание да го напердаша. Разочарованите пирати на Байрън ми навяваха скука. Когато героинята в някой роман умираше, аз се радвах, а пишеше ли авторът, че героят от този ден вече не се е усмихвал, аз не му вярвах.
Като последно средство прочетох един-два собствени буламача. Засрамих се, но не се натъжих или поне не изпитах тъгата, която ми беше необходима.
Тогава купих най-добрите образци на хумористичната литература, които някога са издавани, и ги изгълтах всички. Те чувствително понижиха тонуса ми, но и това се оказа недостатъчно. Веселото настроение не ме напускаше.
Една събота вечер излязох и наех някакъв уличен певец да ми пее сантиментални балади. Той честно си заслужи парите (пет шилинга) — изпя ми всички жални песни, каквито имаше в Англия, Шотландия, Ирландия и Уелс, и още няколко преводни немски и след час и половина аз вече се опитвах да танцувам в такт с мелодията. За песента „Старият Робин Грей“ измислих няколко чудесни стъпки с оригинално изхвърляне на левия крак в края на всеки куплет.
В началото на последната седмица отидох при редактора и честно му изясних положението.
— Какво става с теб? — попита той. — Досега тия работи толкова ти се удаваха. Помисли ли за бедното момиче, влюбено в младежа, който заминава и не се връща, а тя го чака и чака, не се омъжва и никой не знае, че сърцето й е разбито?
— Разбира се — отговорих раздразнен. — Нима допускаш, че не знам и най-елементарните неща в професията?
— Е, какво, не става ли?
— Не. Когато навсякъде слушаш да се говори за несполучливи бракове, можеш ли да изпиташ съжаление към оня, който е имал щастието да избегне брачния ярем?
— Хм — измърмори замислен той, — а какво мислиш за детето, което моли близките си да не плачат и после умира?
— Добре, че са се отървали от него! — злобно отговорих аз. — В тоя свят има прекалене много деца. Помисли само какъв шум вдигат и колко пари се харчат за обувките им!
Редакторът се убеди, че настроението ми не е подходящо за написване на трогателен детски разказ.
Попита ме помислил ли съм за възрастния човек, който плаче над пожълтелите любовни писма в навечерието на Коледа, и аз отговорих, че съм мислил и че считам стареца за глупак.
— А няма ли да излезе нещо от една история за куче? — продължаваше той. — Разказите за умряло куче винаги са популярни.
— Не е достатъчно коледно обаче — възразих аз.
Изброяването стигна до измаменото момиче, но след като помислихме, се отказахме и от този сюжет, защото не беше много подходящ за страниците на „Приятел на домашното огнище“ — такова беше подзаглавието на нашето списание.
— Хайде помисли още някой и друг ден — каза ми редакторът, — защото не ми се ще да се обръщам към Дженкс. Той умее да пише трогателно, но пише като каруцар и неговите изрази не винаги се харесват на нашите читателки.
Реших да отида при един мой приятел, известен и много популярен автор, и да се посъветвам с него. Да, той наистина беше един от най-известните и популярни автори на онова време и аз много се гордеех, че бяхме приятели, защото беше велик човек — велик може би не в сериозното значение на думата, не като истинските велики хора, които сами не знаят, че са велики, а просто от житейска гледна точка. Когато се издаваше негова книга, още през първата седмица се продаваха сто хиляди екземпляра, а когато се поставяше негова пиеса, играеше се най-малко петстотин пъти при пълед сбор. И за всяко ново негово произведение се казваше, че то е още по-сполучливо, още по-прекрасно и още по-великолепно от предишните.
Неговото име можеше да се чуе навсякъде, където се говореше английски. И навсякъде, където отидеше, го чествуваха, приветствуваха и превъзнасяха до небесата. Във всеки вестник се срещаха описания на прекрасния му дом, на прекрасните му изказвания и постъпки, на прекрасната му личност.
Шекспир сигурно не е бил и на половината така знаменит в своето време, както… в нашето.
Имах късмет, че още не беше заминал от града и когато ме въведоха в разкошно обзаведения му кабинет, той седеше срещу прозореца и пушеше следобедната си пура.
Предложи ми и на мен пура от същата кутия, а от неговите пури никой ке се отказва. Знам, че плаща по половин крона за парче и ги купува по сто наведнъж, затова взех една, запалих я и като седнах срещу него, му разказах какво ме измъчва.
Като свърших, той дълго мълча. Бях готов вече да помисля, че не ме е слушал, когато той, като гледаше през отворения прозорец — отвъд опушения град, там, където залязващото слънце сякаш открехваше наполовина небесната врата, — извади пурата от устата си и каза:
— Искаш ли да ти разкажа една истинска трогателна история? Тя е кратка, но доста тъжна.
Той говореше толкова сериозно, че всеки мой отговор щеше да бъде неуместен, затова замълчах.
— Това е история за човек, който загубил самия себе си — продължи той, като все още гледаше залеза, сякаш четеше там своя разказ, — за човек, който е стоял до собствения си смъртен одър, виждал е как умира сам от бавна смърт и е знаел, че умира завинаги.
Живяло някога едно бедно момче. То по нищо не приличало на другите деца. Обичало да скита само, да мисли и мечтае по цял ден. И не защото било мрачно или не обичало приятелите си, а защото някакъв вътрешен глас нашепвал на детското му сърце, че на него му предстои да научи по-сериозни уроци от другите деца. Сякаш невидима ръка го водела в усамотени места, където можело свободно да се отдава на своите размишления.
Дори сред шума и суетата на многолюдните улици то чувало тихи, но настойчиви гласове и те му говорели за работата, която ще му бъде поверена един ден, работа в името на бога, която се възлага на малцина. Говорели му, че ще помага на божите чада по земята да стават по-силни, по-честни и по-добри. И когато наоколо нямало никого, то простирало малките си ръце към небето и благодаряло на бога за големия дар, който му е обещан — да се труди честно в полза на хората. То се молело да бъде достойно за това доверие и в радостното очакване на бъдещата работа всички дребни житейски горчивини минавали край него като тресчици по течението на бърза река. И колкото повече растяло, толкова по-определено звучали гласовете, докато най-сетне то ясно видяло пред себе си своята работа, както пътникът от върха на хълма вижда пътечката към долината.
Минали години, момчето станало възрастен човек, който вече можел да започне да се труди.
Тогава дошъл злият демон и взел да го изкушава. Дошъл демонът, който е погубил мнозина, по-добри и от него, и ще погуби не един велик човек. Дошъл демонът на светския успех. И започнал демонът да шепне
