му лека нощ и побързах да си събуя обувките, за да не заспя с тях.
ВТОРНИК, 27-И
Лежа в леглото или по-точно казано, седя облегнат на една зелена, атлазена, обшита с дантели възглавница и пиша тези бележки. Зелен, атлазен, обшит с дантели дюшек лежи до мене на пода. Б. седи отсреща на леглото си и пуши лула. Часът е единадесет сутринта. Току-що сме завършили леката си закуска от (От какво мислите? Никога не можете да се сетите!) кафе и кифли. Възнамеряваме да останем да лежим целия ден до вечерта, за да се възстановим от изтеклите дни. Две англичанки заемат съседната до нас стая. Като че ли и те са решили да не излизат през целия ден. Чуваме ги как ходят насам-натам из стаята и мърморят. Това продължава вече три четвърти час. Изглежда, че са разтревожени от нещо.
Тук е много приятно. Днес дават едно допълнително представление за онези, които не успяха да влязат вчера, и през отворените прозорци чуваме хармоничния напев на хора. Омекотен от разстоянието, бавният ритъм на жаловитите припеви, примесен с пронизителните звуци на оркестъра, който изпълнява някаква симфония от Хайдн, ласкаво гали ушите ни.
Гледахме пиесата вчера и сега я обсъждаме. Обяснявам на Б. колко ми е трудно да опиша в дневника си онова, което съм видял. Казвам му, че наистина не знам какво да пиша.
Той продължава да пуши мълчаливо още известно време, след това изважда лулата от устата си и казва:
— Има ли голямо значение какво ще пишеш?
Въпросът му ме кара да си отдъхна облекчен и да сваля от раменете си мъчителното чувство на отговорност, което ме притиска като воденичен камък. Всъщност има ли значение наистина какво ще напиша? Има ли значение какво казва някой от нас за нещо си? Никой не му обръща внимание, за щастие на останалите. Тази мисъл трябва да е голямо утешение за редактори и критици. Честният човек, който съзнава, че думата му тежи и може да окаже въздействие някому, се страхува изобщо да проговори. Само онзи, който знае, че нито с йота няма да повлияе на онези, към които се обръща, може да се изказва смело, убедително и уверено. Това, което аз бих казал за мистерията на Обер-Амергау, няма да повлияе никому и на ьищо, затова ще кажа каквото си искам.
Но какво точно искам да кажа? Мога ли да кажа нещо, което да не е казано вече, и то много по-добре? (Един автор винаги трябва да си дава вид, че смята другите автори за по-добри от себе си. В действителност той съвсем не мисли така, но с това прави добро впечатление.) Мога ли да кажа нещо, което читателите не знаят или пък, ако още не го знаят, биха искали да научат? Лесно е да пишеш за празни неща, когато пред теб се постави задачата да пишеш, както правех аз до този миг, в дневника си. Но за „нещо“, тогава ти се иска да си всичко друго, но не и писател.
— Защо не започнеш с описание на Обер-Амергау? — предложи ми Б.
Аз му възразих, че мястото вече е описвано много пъти.
— А нима състезанията с лодки в Оксфорд и Кембридж не са описвани или пък ежегодните конни състезания в Епсъм? Но хората продължават да ги описват и все се намира кой да чете тези описания. Можеш да напишеш например, че селцето, сгушено около църквата с кубе като на джамия, е разположено в самия център на долината Амер и е обкръжено от високи, обрасли с ели възвишения, които подобно могъщи стражи неотстъпно пазят спокойствието на старинното селище от шума и врявата на външния свят. Опиши как квадратните варосани къщи са закътани под огромните, надвиснали стрехи и са опасани с дървени балкони и веранди, на които резбари и фермери сядат да отдъхнат в прохладата на вечерта, пушат дългите си баварски лули и си говорят за добитъка, представлението и някои други местни проблеми. Опиши още и яркоцветните изображения на светците и светиците и разните други добри хора като тях, изписани над портите и тъй безмилостно размазани от дъждовете, че еднокрак ангел на отсамната страна на улицата гледа печално към обезглавена мадона на отсрещната; а на един по-открит ъгъл от някакъв нещастен светец, към когото времето се е отнесло по-жестоко дори от противниците му еретици, не е останало почти нищо освен половин глава и два огромни крака.
Обясни как всички къщи са номерирани по реда на построяването им, така че до номер шестнадесети стои номер четиридесет и седем, а номер едно изобщо не съществува, тъй като къщата е била съборена. Разправи за онези наивни туристи, които, знаейки, че трябва да отседнат в номер петдесет и три, дни наред обикаляли около номер петдесет и две с не съвсем безоснователното убеждение, че тяхната къща трябва да е съседната, докато всъщност тя се намирала на половин миля разстояние, в другия край на селото; как една слънчева утрин ги открили да седят на прага на номер осемнадесети и жално да пеят откъслеци от детски песнички, мъчейки се да вплетат пръстите на краката си във входната изтривалка. И как накрая въпреки виковете, и крясъците им ги отвели в лудницата в Мюнхен, за да доживеят там остатъка от дните си.
Пиши за времето. Хора, които живеят тук от по-дълго, ми разправяха, че на всеки четири дни три дни вали като из ведро, а на четвъртия настъпва потоп. Казаха ми още, че докато над селото се изливат потоци и потоци вода, в околностите му винаги грее ярко слънце. А когато водата започне да залива покривите на къщите, селяните грабват децата си и побягват към най-близката нива и стоят там, докато премине бурята.
— И ти вярваш на измислиците, които тези хора са ти разправили, така ли? — попитах го аз.
— Е, разбира се, че не напълно. Като ме видят такъв млад и наивен, хората са склонни да преувеличават, но според мен все има известна доза истина в техните твърдения. Когато си тръгвах от Обер-Амергау, при първото ми идване, в селото валеше из ведро, а от другата страна на Кьофел слънцето сияеше в безоблачното небе.
После — продължи той — можеш да опишеш търпението и издръжливостта на баварския селянин. Как тя или той вървят боси и гологлави в проливния дъжд, все едно, че само роси. Как по време на представлението играят и пеят, без да обръщат ни най-малко внимание на водата, която се излива отгоре им, напоява дрехите им, стича се по косите им и образува огромни локви по пода и как публиката от евтините открити места в театъра стои със същия стоицизъм и ги гледа, без на някой да му дойде на ум да си отвори чадъра, или как, ако на някой случайно му хрумне подобна мисъл, зрителите зад него бързо го принуждават да го прибере, като го смушкват с бастуните си.
Б. замълчава, за да запали угасналата си лула, и в този момент аз чувам как двете дами от съседната, стая продължават да сноват нагоре-надолу и да мърморят още по-силно. Имам чувството, че подслушват на вратата ни (стаите ни са съединени с врата); бих искал или да си легнат отново, или да излязат от стаята. Смущават ме.
— И след като напиша всички тези неща, за какво друго да пиша? — питам аз Б.
— След това ли? О, след това можеш да разправиш историята на самата мистерия. Коя е била причината да започнат да я играят…
— Безсмислено, толкова много хора вече са я разказали — възразявам пак аз.
— Толкова по-добре за теб — отвръща ми Б. — След като я е чувала от половин дузина други източници преди това, публиката още по-лесно ще повярва на твоя разказ. Разправи как по време на Тридесетгодишната война в Бавария избухнала страшна епидемия от чума, която опустошавала всеки град и село (като че ли армиите, които кръстосвали страната надлъж и нашир, плячкосвали каквото им попадне, сражавали се господ знае за какво, са били по-малка чума от тази). От всички планински селца единствено Обер-Амергау, благодарение на много строга карантина, се опазило от смъртоносния враг. Било изрично забранено да се излиза от селото, а още по-малко да се влиза.
Но една тъмна нощ Каспар Шухлер, жител на Обер-Амергау, който работел в поразеното от чумата съседно село Ешенлохе, пропълзял по корем покрай задрямалите стражи и се промъкнал до дома си да види жена си и децата си, за които копнеел от много дни наред. Постъпката му била егоистична и той, и съселяните му платили скъпо за това. Три дни след като се промъкнал в къщата си, той и цялото му семейство умрели, чумата се разбесувала из долината и нищо не можело да я спре.
