Тези жени можете да срещнете при откриването на художествени изложби, където те разблъскват всички, за да заемат първите места, и застават пред картината тъй, че никой друг не може да я види. Изказват на висок глас глупавите си мнения, които очевидно смятат за блестящи сатирични забележки. В театъра винаги са на първите места в партера. Пристигат неизменно по средата на първото действие, предизвикват бъркотия, каквато само те умеят, докато се настанят на местата си, не спират да говорят високо по време на цялото представление и най-демонстративно стават и си излизат, преди още пиесата да е свършила.
Това са жените, които на официален обед или вечеря или на прием „в къщи“ — тази най-икономична и най-скучна от всички обществени церемонии (знаете рецептата за едно модно „В къщи“, нали — вземате петстотин души, две трети от които не се познават, а останалата трета се мразят от сърце, натъпквате ги през някой горещ ден в помещение, което побира четиридесет души, и ги оставяте в продължение на няколко часа да се отегчават до смърт със салонна философия и сплетни от втора ръка; после им поднасяте чаша слаб чай и парче ронлив кейк без чинийка, ако в „къщи-то“ е вечерно, чашка шампанско и сандвич с шунка, а след това ги изхвърляте на улицата), не правят нищо друго, освен да сипят злостни забележки за всеки, чието име и адрес знаят. Жените, които в омнибуса (защото в собствената си страна те са изумително икономични и практични) срещу едно пени се ширят върху цялата седалка, поглеждат с възмущение качилата се след тях уморена малка шапкарка, натоварена с тежки кутии, и безмилостно я оставят да стои права цял час — същите тези жени, които обспиват списанията и вестниците с оплаквания, че рицарството е умряло.
Б., който гледаше през рамото ми, докато пишех предидущите редове, забеляза, че напоследък съм бил прекалил с немското кисело зеле и бялото вино, но аз му отговорих, че ако има изобщо нещо, което би могло да подкопае дълбоката ми любов и уважение към човека, към цялото човечество изобщо, то това са неговите църкви и художествени галерии.
От връщането ни в Мюнхен разгледахме толкова много черкви и галерии, че ще ми стигнат за цял живот. Уморен съм до смърт от картини и скулптури. Сигурно и най-големият жив художествен критик не се е преситил с тях тъй, както аз се преситих. Отначалото отделяхме по една цяла сутрин за една галерия. Оглеждахме критично всяка картина и спорехме за „формата“, „багрите“, „разработката“, „перспективата“, „тъканта“ и „атмосферата“. Аз обикновено заявявах, че картината е скучна, а Б. — че й липсва перспектива. Ако някой непознат дочуеше нашите спорове, можеше да си помисли, че разбираме нещо от живопис. Застоявахме се пред таблото десет минути и почти го изпивахме с очи. После се премествахме встрани, за да го видим при друго осветление и така по-лесно да вникнем в замисъла на художника. След това започвахме да отстъпваме гърбом, като газехме краката на хората зад нас, докато се отдалечехме на „нужното разстояние“, тогава сядахме, засеняхме очи и започвахме да критикуваме произведението оттам. После отново ставахме, за да го разгледаме в подробности.
Така разглеждахме картините в началото на нашите мюнхенски проучвания на изкуството. Сега използуваме художествените галерии, за да се упражняваме в спортно ходене. Тази сутрин аз изминах сто ярда в старата „Пантехникона“ за двадесет и две секунди и половина. Похвално постижение. Б. взе същото разстояние с пет осми от секундата повече, защото се забави да погледне един Рафаел.
Но нека първо ви обясня какво е това „Пантехникона“. „Пантехникона“ е името, което ние с Б. за наше улеснение, дадохме на това, което мюнхенци предпочитат да наричат „Пинакотека“. Все не можехме да произнесем думата правилно. Ту казвахме „Пиниосека“, ту „Пинтактека“, докато един ден, след като се наобядвахме. Б. рече „Пеникока“. Това така ни смути, че решихме да се спрем на някое смислено, удобно име, преди да сме изпаднали в неприятно положение. Накряя избрахме „Пантехникона“ — пълна с достойнство, солидна дума, която също започва с буквата „П“, а и двамата лесно можехме ла я произнасяме.
В старата „Пантехникона“ са събрани произведенията на старите майстори. За тях няма да кажа нищо, защото не желая да променям по какъвто и да било начин мнението, което Европа вече си е съставила. Предпочитам да предоставя на училищата по изкуство да дават преценка. Аз ще се задоволя само да забележа, че някои от картините ми харесаха, а други не. Най-много от всичко в изложбата ме порази изобилието на платна, изобразяващи хранителни продукти. Двадесет и пет процента от картините сякаш бяха нарисувани за реклама на стоката на някоя зарзаватчийница или като цветни приложения към летния брой на списание по градинарство.
— Какво ли е подтикнало тези хора — казах аз на Б. — да изберат толкова безинтересни сюжети за произведенията си? И кой, по дяволите, копнее да се наслаждава на някаква си зелка и шепа грах, нарисувани в естествена големина, или пък на този без съмнение майсторски изобразен овнешки бут и на хляба и зеленчуците до него? Погледни например ей това платно — „Изглед от месарски магазин“, №7063, размер шестдесет на четиридесет. Художникът трябва да е употребил най-малко две години, докато го нарисува. И несъмнено се е надявал, че някой ще го купи, нали? Ами онази кошница с коледни лакомства там в ъгъла? Как мислиш, дали не я е нарисувал някой беден, полумъртъв от глад нещастник, който е решил да има нещо за ядене в къщи по коледните празници, пък макар и само на картина?
Б. се опита да ми даде все пак някакво обяснение. Според него покровителите на това старо изкуство били господа с много силно чувство за хармония и ред на нещата.
— За църквите и катедралите си — каза Б. — те са нарисували мадони, великомъченици и охранени ангели, каквито можеш да видиш навсякъде из Европа. Спалните са украсявали с … хм… с разни картини за спални, каквито може би си зървал тук и там, а банкетните си зали — с ей тия кулинарни пейзажи. Навярно изображенията на разните овнешки бутове и зеленчуци са им служели като средство да възбудят апетита си.
В новата „Пантехникона“ е изложено модерното изкуство на Германия. Слаба и посредствена работа, както ми се стори на мен. Красиви на вид табла, тежки, солидни, богати на багри, с изящество и точност на рисунъка, но без въображение, без индивидуалност, без мисъл. Такава картина може да нарисува всеки, който е учил живопис определен брой години и междувременно е добил известна сръчност. Но това е само мое мнение, а тъй като аз не разбирам нищо от този вид изкуство, не бих искал да влияя на мнението на другите.
Едно от малкото неща, които ми доставиха удоволствие в Мюнхен, беше музиката. Немският духов оркестър, който можеш да чуеш на някой лондонски площад, докато се мъчиш да съчиниш есе върху облагородяващото влияние на музиката, не е същият оркестър, който чуваш в Германия. Немските оркестри, които идват в Лондон, са оркестри, избягали от Германия, за да си спасят живота. Останат ли там, държавата ще ги изколи на свои разноски, а останките им ще раздаде на бедните да си направят наденички. Оркестрите, които Германия задържа за себе си, са наистина превъзходни.
Сред всички градове на обединения „Фатерланд“, Мюнхен, струва ми се, се слави с най-добрите военни духови оркестри. И на гражданите се дава възможност не само да плащат за тях, но и да ги слушат. Два-три пъти на ден, в различни части на града, един или друг от оркестрите свири безплатно, така да се каже, „в името на общественото благо“, а вечер собствениците на открити бирарии ги заемат от властите, за да им увеселяват заведенията.
„В атака, напред!“ е основната тема на тези оркестри, но когато е нужно, те са способни да възпроизведат с очуканите си, изтрити тромпети, предавани от музикант на музикант, още от сформирането на полка, такива нежни и възхитителни, такива кристално чисти звуци, каквито могат да се изтръгнат само от струните на цигулка.
Немският оркестър трябва да си разбира от работата, ако иска да намери слушатели в Германия. Баварският занаятчия и бакалин обича и цени хубавата музика, както обича и цени хубавата бира. Не можеш да го измамиш с нещо по-второкачествено. Мюнхенската концертна публика е особено придирчива към това, как се интерпретират нейният любим Вагнер или по-лесно смилаемите Моцарт и Хайдн, с които тя обича да поделажда кренвиршите и салатата си. Хареса ли й изпълнението, тя шумно аплодира, не й ли хареса обаче, ще ти даде да се разбереш.
Този, който иска да види и опознае немския народ, редом с църквите и замъците трябва да посещава и градините-бирарии. Там именно се събират вечер всички труженици. Там, след трудовия ден, отиват занаятчията с жена си и децата си, младият чиновник с годеницата си и — уви! — с майка й, войникът с любимата си, малката гризетка със своя братовчед, студентите по двама, по трима, продавачът и работникът.
