осени вдъхновение за работа, докато съм на път. Обичам винаги да съм готов, защото човек не знае кога ще му дойде настроението. По-рано, когато тръгвах на път, никога не се сещах да взема със себе си хартия, мастило и писалка и тъкмо тогава ме обземаше безумно желание да пиша. Това естествено ме вбесяваше, защото, вместо да седна и да отхвърля работа, се виждах принуден по цял ден да се разтакавам с ръце в джобовете само заради това, че не си носех нищо за писане.
Сега вече, където и да отида, не забравям да взема хартия, мастило и писалка, та като ме обземе желанието за работа, да не го подтискам.
Обстоятелството, че това страстно желание за работа не ме оставяше на мира, когато се случеше да нямам хартия, писалка и мастило, и никога, нито веднъж, не ме спохожда сега, когато вземам всички мерки, появи ли се, да го задоволя, не престава да ме озадачава.
Във всеки случай, появи ли се, ще бъда готов.
Към всичко, което бях сложил на леглото, прибавих и няколко томчета от съчиненията на Гьоте. Струваше ми се, че ще ми е особено приятно да чета стиховете му в собствената му страна. Реших да си взема и гъба за баня и една малка портативна вана — нищо не те ободрява сутрин така, както една студена вана.
Тъкмо бях натрупал всичко на един голям куп, и дойде Б. Той впери очи в леглото и ме попита какво правя. Отговорих му, че си опаковам багажа.
— Господи боже! — възкликна той. — Аз пък помислих, че се местиш в друга квартира. Впрочем ти какво си въобразяваш? Че ще живеем на лагер ли?
— Не — отвърнах аз, — нищо такова не си мисля. Това са само нещата, които ме посъветваха да взема със себе си. Какъв смисъл има хората да ти дават съвети, ако не ги възприемеш?
Но Б. рече:
— О, възприемай колкото си щеш съвети; тъкмо ще имаш после какво да раздаваш. Но, за бога, не повличай със себе си всичките тези боклуци. Хората ще ни помислят за цигани.
— Хайде, хайде, не говори глупости. Половината от нещата на леглото са нужни за спасяване на живота. Хората, които заминават за Германия без тях, като се върнат, умират.
И аз му разказах какво ме бяха посъветвали докторът, викарият и другите хора и му обясних, че животът ми зависи от това, дали ще си взема коняк, одеяла, слънчобрани и достатъчно топли дрехи.
Но Б. е човек, напълно безразличен към опасностите и рисковете — на които са изложени другите хора, разбира се, и каза:
— Що за безсмислици! Ти не си от тези, които простиват и умират млади. Ще оставиш целия този универсален магазин у дома си, а ще опаковаш само четката си за зъби, гребена, чифт чорапи и една риза. От друго нямаш нужда.
Аз, разбира се, добавих още нещичко, но не много. Във всеки случай успях да събера всичко в една малка пътна чанта. Много ми се щеше да взема сандъчето за чай — колко приятно би било да си играем на сладкарница във влака, — но Б. не искаше и да чуе.
Надявам се, че времето няма да се промени.
ПЕТЪК, 23-ТИ
Тази сутрин станах много рано. Сам не зная защо. Ще тръгнем чак в осем вечерта. Но не съжалявам. Това е една промяна. Накарах всички в къщи също да станат рано и закусихме в седем.
На обед се нахраних добре. Един мой приятел моряк веднъж ми каза:
— Ако ти предстои да пропътуваш кратко разстояние по море и се чувствуваш неспокоен, зареди се здравата с товар. Товарът в трюма прави кораба устойчив. Празните съдове се люшкат, клатят се и се накланят ту насам, ту натам из целия път, а кърмата им все нагоре стърчи. Послушай ме и се запаси с баласт.
Този съвет ми се стори много разумен.
Следобед пристигна леля Ема. Много се зарадва, че ме е сварила. Нещо й подсказало да промени първоначалното си намерение и да дойде в петък вместо в събота. Сигурно било провидението.
Бих искал провидението да си гледа своята работа и да не се меси в моята, след като не я разбира.
Леля Ема каза, че ще остане, докато се върна, тъй като искала отново да ме види, преди да си отиде. Аз й обясних, че може би няма да се върна по-рано от един месец, а тя каза, че това нямало значение, че имала предостатъчно време и ще ме дочака.
Домашните ме умоляват да се върна колкото мога по-бързо.
На вечеря отново похапнах добре — „заредих се здравата с баласт“, както би се изразил моят приятел морякът; сбогувах се с всички, целунах леля Ема и обещах да се пазя — обещание, което, ако е рекъл господ, най-добросъвестно смятам да спазя, — повиках файтон и потеглих.
Стигнах на гара „Виктория“ преди Б. Запазих две ъглови места в едно купе за пушачи, след това взех да се разхождам напред-назад по перона и да го чакам да дойде.
Както се обръщах, за да тръгна в обратна посока, налетях в буквалния смисъл на думата) върху Б. Той ме нарече недодялано магаре, но като ме позна, извини се за грешката си. Оказа се, че той също отдавна бил на гарата и ме чакал. Казах му, че съм запазил две ъглови места в едно купе, а Б. ми каза, че и той е направил същото. По някакво странно съвпадение и двамата бяхме избрали едно и също купе. Аз бях заел двете ъглови места откъм перона, а той беше запазил другите две. Четирима пътници седяха сгушени в средата. Ние задържахме двете места до вратата, а другите две отстъпихме. Приятно е да проявяваш щедрост.
В нашето купе имаше един страшно приказлив пътник. Не съм срещал човек с такъв запас от безинтересни истории. Пътуваше с един свой приятел — във всеки случай, когато тръгнаха, двамата все още бяха приятели — и не му даде мира с приказките си от потеглянето на влака от гара „Виктория“ до пристигането му в Доувър. Първо му разказа една предълга история за някакво куче. В тази история нямаше нищо интересно и духовито, а чисто и просто се разказваше как това куче преживявало дните си. Като се събудело сутрин, започвало да лае пред вратата и когато слезели долу да му отворят, то се втурвало вътре. После по цял ден се въргаляло из градината и когато жена му (не жената на кучето, а жената на човека, който разправяше историята) излезела в градината, намирала го заспало на тревата; тогава го внасяла вътре в къщи и то си играело с децата; през нощта спяло в бараката за въглища, а сутринта всичко започвало отначало. И тъй нататък, и тъй нататък цели четиридесет минути.
На някой много близък другар или роднина на кучето този разказ без съмнение би се сторил много увлекателен, но кажете ми, моля, какъв интерес би могъл да прояви към него един чужд човек, който дори не е виждал това куче?
Приятелят отначало се мъчеше да слуша съсредоточено и от време на време измърморваше: „Великолепно!“, „Много странно наистина!“, „Колко любопитно“ и подпомагаше разказа с възклицания като „Не, не е възможно!“, „И ти какво направи тогава?“ или: „Това в понеделник ли беше или в сряда?“ Но тъй като историята все напредваше и напредваше, без да й се вижда краят, той явно охладня към кучето и открито се прозяваше всеки път, щом му се споменеше името. Накрая даже ми се стори — не знам, може и да греша, — че го чух да процежда през зъби: „Да го вземат дяволите това проклето куче!“
Когато най-после кучешката история свърши, ние се зарадвахме, че ще си починем малко на тишина. Но се лъжехме; без да си поема дъх от нескончаемия брътвеж, нашият приказлив спътник добави:
— Но аз мога да ви разправя нещо много по-забавно от това …
И ние всички повярвахме на твърдението му. Ако се беше похвалил, че може да разкаже нещо по- глупаво и по-безинтересно, сигурно щяхме да се усъмним, но с готовност се хванахме на думите му, че ще ни разправи нещо забавно.
Ала и в новата история нямаше нищо забавно. Напротив, оказа се, че е само по-дълга и по-заплетена. Ставаше въпрос за някакъв човек, който сам си отглеждал кервиз, а по-късно излезе, че жена му била племенница по майчина линия на някакъв си пък друг човек, който си направил отоманка от един стар
