сандък за амбалаж.
По средата на историята приятелят му огледа купето с извинителен поглед, сякаш искаше да каже: „Страшно съжалявам, господа, но аз наистина нямам никаква вина. Сами виждате в какво положение се намирам. Моля ви, не ме укорявайте, защото и без това съм достатъчно притеснен.“
Ние му отвърнахме със съчувствени погледи, които говореха: „Не се безпокойте, драги господине, няма нищо. Ние отлично разбираме вашето положение и много бихме искали да можем да ви помогнем с нещо.“
След това нещастникът като че ли малко се поободри и със смирение заслуша отново.
В Доувър Б. и аз побързахме да се качим на парахода и стигнахме точно навреме, за да вземем последните две спални места. Радвахме се, че не ги изпуснахме, защото имахме намерение да се навечеряме хубавичко и след това да легнем да спим.
Б. каза:
— По време на морско пътуване най обичам да заспя и като се събудя, да видя, че вече съм пристигнал.
Навечеряхме се много добре. Аз преди това обясних на Б. принципа за баласта, който бях научил от приятеля си моряка. Б. се съгласи, че идеята е много разумна и тъй като на вечеря всеки можеше да си яде, колкото си иска, решихме да опитаме на практика действието на този принцип.
След вечерята Б. ме изостави най-неучтиво, както ми се стори, и аз взех да се разхождам самичък по палубата. Не се чувствувах особено добре. Признавам си, умерен моряк съм. Не обичам прекалеността в каквато и да било насока. При нормални обстоятелства мога да се перча насам-натам, да си пуша лулата и да послъгвам за големите си подвизи при пресичането на Ламанша. Но когато, както капитанът се изрази, морето мъничко се понадигне, чувствувам се унил и гледам да отбягна миризмата на машините и близостта с хора, които пушат зелени пури.
Когато излязох на палубата, един човек пушеше точно такава пура — със сладникава тежка миризма. Не вярвам да я пушеше, защото му беше приятно. По лицето му съвсем не беше изписано удоволствие. Струва ми се, че я пушеше само за да покаже колко добре се чувствува и да дразни хората, които не се чувствуваха добре.
Има нещо просташко дръзко в човека, който не боледува от морска болест.
Аз самият съм просто неприятен, когато не се чувствувам зле. Не ми стига това, че не съм болен. Искам всеки да види, че не съм болен. Струва ми се, че не си заслужава да си хабя силите, ако всяко живо същество на плавателния съд не разбере, че не съм болен. Не мога да си стоя кротко и да се наслаждавам на доброто си самочувствие, както според вас би трябвало да постъпи един разумен човек. Разхождам се из кораба — естествено с пура в уста — и поглеждам неразположените с благ невинно съчувствен поглед, сякаш се чудя какво им е и как им е дошло до главата. Знам, че това е глупаво от моя страна, но не мога да го преодолея. Струва ми се, че това чувство е присъщо на човешката природа и е заложено у всеки от нас, дори и у най-добрия.
Просто не можех да избягам от пурата на този човек. Отдалечех ли се от него, налитах на благоуханието на машинното отделение и отново бях готов да се върна при пурата. Сякаш нямаше неутрално поле между двете миризми.
Да не си бях платил място в спалния салон, щях да отида в предната част. Там беше много по-свежо и аз щях да се чувствувам много по-добре. Но защо да плащам първа класа, а да пътувам в трета? Не, по- добре си стой в салона, макар и да ти е малко лошо, но бъди аристократ.
Някакъв помошник-капитан или боцман, или пък може би адмирал, във всеки случай някакъв от този род хора — в тъмното не можех да различа какъв точно беше — се приближи към мен, докато аз си подпирах главата на кожуха иа весленото колело, и ме попита как ми се струва корабът. Бил нов-новеничък и това му било първото пътуване.
Аз му отговорих, че се надявам да улегне малко с възрастта. А морският ми рече:
— Да, той наистина е малко игрив тази вечер.
Имах чувството, че корабът всеки момент се кани да си легне на дясната страна и да си поспи, но преди още да е опитал дали ще му е удобно това положение, или не, той вече променяше намерението си и решаваше, че сигурно ще му е по-добре на лявата. В момента, когато морякът се приближи до мене, корабът се мъчеше да се изправи на носа си, а преди да успеем да привършим разговора, той вече се беше отказал от този експеримент, макар малко да му оставаше да го изпълни, и очевидно се канеше изобщо да изскочи от водата.
И това те наричат „малко игрив“!
Тези моряци винаги говорят така, защото са много глупави и от нищо не разбират. Затова няма никакъв смисъл да им се сърдим.
Най-после успях малко да дремна, но не на леглото, което с толкова усилия бях си осигурил. Не бях готов да легна долу в задушния салон, дори някой да ми предложеше сто фунта стерлинги за това. Едно, че никой не ми ги предлагаше и, второ, никой не държеше да бъда там. Разбрах това по първото нещо, което ми се мярна пред очите, след като успях, вкопчен в перилото, да се смъкна долу: беше една обувка. Въздухът вътре гъмжеше от обувки. В помещението спяха шейсет души; по-точно, ако се вземе под внимание болшинството, би трябвало да кажа: мъчеха се да заспят — някои на леглата, някои на масите, а трети под масите. Един от тях беше заспал и хъркаше като хипопотам — хипопотам, който от простуда е прегракнал; останалите петдесет и девет стояха седнали и го замеряха с обувките си. Но откъде идваше хъркането, не можеше да се определи. От кой точно креват в това тъмно, зловонно помещение се носеше то, никой не можеше да каже. В един момент простенваше сякаш от бакборда, а в следващия миг прогърмяваше откъм щирборда. Така че всеки, който успееше да докопа някоя обувка, я запокитваше напосоки, като мълчаливо молеше провидението да я насочи правилно и тя да улучи желаната цел.
Минута-две погледах тази невероятна сцена, после се оттеглих отново на палубата, седнах върху едно навито на кълбо въже и заспах; след време ме събуди един моряк, който искаше да вземе въжето и да го запрати по главата на някакъв човечец, който не правеше никому нищо, просто си стоеше на кея на Остенде.
СЪБОТА, 24-ТИ
Не бях съвсем точен, като казах, че съм се събудил в Остенде. Не се събудих напълно, а само наполовина. Истински се събудих едва следобед. През целия път ст Остенде до Кьолн две трети от съществото ми спа, а една трета стоя полубудна.
В Остенде обаче се разсъних достатъчно, за да разбера, че сме пристигнали някъде, че трябва да намеря багажа си и Б. и да свърша още някоя и друга работа. Като допълнение към всичко това някъде в съзнанието ми се рееше странният и смътен инстинкт, че се намирам в близост с нещо за ядене и пиене. Този инстинкт никога не ме е лъгал и сега ме подтикна към действие.
Слязох бързо в салона и там намерих Б. Той ми се извини, че ме е оставил сам през цялата нощ. Напразно се безпокоеше. Нито за миг не бях тъгувал за него. Дори единствената жена, която обичах, да се беше намирала на кораба през тази нощ, щях да мълча като пън и да оставя да я забавлява всеки друг, който пожелаеше. Б. ми обясни, че срещнал някакъв свой приятел и двамата се разговорили надълго и нашироко. Този разговор, изглежда, доста го бе уморил.
В салона видях също и приказливия ни спътник от влака и неговия приятел. Нещастникът — имам пред вид приятеля — от снажен и здрав мъж се бе превърнал в истинска развалина. Само морската болест, дори в най-тежката си форма, едва ли би могла да причини такава промяна във външността му, след като само преди шест часа той се беше качил във влака на гара „Виктория“ здрав и бодър. Бъбривецът обаче изглеждаше свеж и весел и тъкмо разправяше историята на някаква крава.
Занесохме пътните си чанти в митницата и ги отворихме, а аз седнах върху моята и моментално заспах.
