— Изтичай в градината — казваше ми леля (по онова време живеех при тях) — и виж дали няма да намериш някъде там захар. Струва ми се, че видях един пакет под големия розов храст. Ако не намериш, най-добре прескочи до Джоунз и поръчай.
А на въпросите не готвачката какво да приготви за обед, леля ми отвръщаше:
— Ох, и аз вече не зная, Джейн. Какво имаме? Дали да не вземеш малко котлети от градината или онова парче за печене, което зърнах на моравата?
На втория ден следобед дойдоха водопроводчици, за да оправят някаква дребна повреда на кухненския бойлер. Кучето, което в това време беше заето да прогонва раздавача, не забеляза тяхното идване, затова, когато слезе долу в кухнята и ги свари там, остана поразено и явно стовари вината за това върху себе си. Но така или иначе те се бяха вече вмъкнали благодарение на неговото нехайство, и сега дългът му повеляваше в никакъв случай да не ги пусне да се измъкнат.
Водопроводчиците бяха трима (за една водопроводна работа, макар и най-малката, винаги са нужни трима водопроводчици: първият идва, за да съобщи, че вторият ще дойде скоро, вторият идва, за да каже, че не може да остане, а третият пък идва да попита дали първият е идвал); и това предано безмълвно животно, булдогът, ги държа затворени в кухнята — представете си какво означава да държите водопроводчици в някоя къща по-дълго, отколкото е необходимо! — цели пет часа, докато вуйчо ми се прибра; сметката гласеше: „Аз и двамата работници, бяхме ангажирани за шест часа, за Поправка на кранчето на бойлера — 18 шилинга; материали — 2 пенса; всичко 18 шилинга и два пенса.“
Готвачката булдогът намрази още от пръв поглед. И не можеше човек да го укорява за това. Тя беше намусена, неприветлива стара жена, която и ние не обичахме особено. Но когато се стигна, дотам, че той изобщо престана да й позволява да влиза в кухнята и да си върши работата и леля ми и чичо ми трябваше сами да си готвят обедите и вечерите с помощта на домашната прислужничка — желаещо да услужи момиче, но неопитно в тази област, — всички единодушно решихме, че горката стара жена е обект на жестоко преследване.
Най-после чичо ми реши, че „обучението“ на кучето не бива повече да се отлага и отиде при най- близкия си съсед, който винаги се хвалеше, че бил голям специалист по спортните въпроси, да се посъветва с какво да започне.
— О, няма по-проста работа от обучаването на булдог — рекъл съседът засмяно. — Иска се само търпение и настойчивост.
— В такъв случай работата наистина ще е проста — отвърнал чичо. — Едва ли ще е нужно повече търпение от това да живееш в една къща с кучето, преди да е било обучено. Как да започна?
— Ще ти кажа — рекъл съседът. — Вкарваш го в една стая, в която да няма много мебели, затваряш вратата и я заключваш.
— Аха, разбирам — казал чичо ми.
— После го слагаш на пода по средата на стаята, коленичиш пред него и започваш да го дразниш.
— Охо!
— Да, и продължаваш да го дразниш, докато се разяри напълно.
— Което, доколкото познавам кучето, няма да ми отнеме много време — забелязал чичо ми съвсем сериозно.
— Толкова по-добре. В момента, в който то се разяри, ще се нахвърли върху тебе.
Чичо ми се съгласил, че това е напълно допустимо.
— Ще се хвърли към шията ти — продължил съседът — и точно в този момент трябва да си много внимателен. Докато се хвърля към тебе, но преди още да те е докоснало, ти трябва да му удариш един в мутрата и да го нокаутираш.
— Да, разбирам какво имаш пред вид.
— Разбираш, нали? Е, добре, в следващия миг, след като си го нокаутирал, то ще скочи и ще се хвърли отново. И ти отново трябва да го нокаутираш. Ще караш така, докато животното капне от умора и се усмири. Усмириш ли го веднъж — работата е свършена. То вече няма да е куче, а агне.
— И ти смяташ, че това е най-добрият начин? — попитал чичо ми, ставайки от стола.
— Разбира се — отвърнал съседът. — И винаги е резултатен.
— О, не се съмнявам ни най-малко — рекъл чичо ми, — но ми мина през ума, че като знаеш цаката на всички тия неща, може би ще поискаш да дойдеш и да се заемеш сам с усмиряването на кучето, а? Ще ти дам една стая само за тебе и ще се погрижа никой да не я доближава и да те безпокои. И ако — продължил чичо ми с типичното си добродушие, с което се отнасяше към хората, — ако по някаква случайност пропуснеш да удариш кучето в критичния момент или пък ако ти капнеш от умора и се усмириш пръв вместо него, аз с удоволствие ще поема на свой гръб тежестта на погребалните разноски; познаваш ме добре, така че можеш да бъдеш напълно сигурен, че всичко ще бъде направено с много вкус и мярка.
И си излязъл.
Следващия човек към когото се обърна за съвет беше месарят. Той се съгласи, че методът с „боксовия мач“ е истинска лудост, особено когато става въпрос за един възрастен, страдащ от задух семеен човек като чичо ми. Той от своя страна препоръча кучето да се подложи на систематична тренировка на открито, под строгото наблюдение и контрол на чичо ми.
— Ще си набавите един доста дълъг синджир — каза месарят — и всяка вечер ще го изреждате на едно здраво тичане. И никога не го оставяйте да ви се изплъзне. То трябва да чувствува силата ви. Прибирайте го в къщи капнало от умора. Придържате ли се към това, ама редовно, то ще стане по-кротко и от бебе.
— Хм, струва ми се, че от цялата тази работа аз ще се обуча повече от него — промърмори вуйчо ми, благодари на месаря и излезе от магазина. — И все пак ще трябва да направя нещо. Защо ми трябваше изобщо да го вземам това проклето куче?
И всяка вечер чичо ми завързваше добросъвестно дългата верига на нещастното куче и го извличаше от щастливия му дом с намерението да го накара да „капне от умора“; и всяка вечер кучето се връщаше свежо като кукуряк, а чичо ми след него се задъхваше от умора и още от вратата молеше за чашка коняк.
Горкият ми чичо по-късно все повтаряше, че не бил предполагал, че човек може да изживее такива вълнуващи и неспокойни моменти в този прозаичен деветнадесети век, каквито той бил изживял, обучавайки кучето.
Стремителен бяг по свежото поле, когато кучето се мъчи да улови някаква лястовица, а чичо ми, неспособен да го удържи, го следва на другия край на синджира.
Весели шеги из ливадите, когато кучето иска да убие една крава, а кравата иска да убие кучето и двамата се гонят около чичо ми в стремежа си да се убият взаимно.
Приятен разговор с възрастните дами и изведнъж кучето омотава синджира около краката им и ги поваля и чичо ми трябва да седне на пътя до тях и да ги отмотае, за да могат да се изправят отново.
И най-после един ден идва катастрофата. Събота следобед. Кучето както обикновено обучава чичо ми. Плашливи деца играят на пътя, виждат кучето, изпищяват и побягват. Палавото младо куче мисля, че те си играят, изтръгва веригата от ръката на чичо ми и хуква след тях. Чичо хуква след кучето, като го ругае най- безмилостно. Грижовният баша вижда от градинката любимите деца, подгонени от побеснялото куче, и хуква след чичо, като го ругае най-безмилостно. Хора излизат на праговете и крещят: „Какво безобразие!“ И хвърлят разни неща по кучето. Но разните неща не удрят кучето, а удрят чичо и освен чичо удрят и грижовния баща. И пада голямо тичане през цялото село, нагоре по хълма, после през моста и оттам през полето — миля и половина без прекъсване. Децата падат изтощени, кучето рипа весело отгоре им, децата припадат от страх. Грижовният баща и чичо пристигат едновременно, останали без дъх.
— Защо не си извикахте кучето, проклето старче?
— Защото му забравих името, стари глупако!
Грижовният баща обвинява чичо, че е насъскал кучето, чичо, възмутен, наругава грижовния баща; вбесен, грижовният баща се нахвърля върху чичо, чичо се отбранява с чадъра; вярното куче се притичва на помощ на чичо и здравата захапва грижовния баща. Пристига полицията. Кучето напада полицията. Чичо и грижовният баща са арестувани. Чичо е глобен пет лири; загдето държи такова свирепо куче на свобода. Чичо е глобен пет лири за физическо насилие над грижовния баща. Чичо е глобен пет лири за физическо насилие над полицията!
Скоро след това чичо ми се отърва от булдога. Но не го хвърли на вятъра. Поднесе го като сватбен подарък на един свой близък роднина.
