По повод на тази случка с булдога леля пък ми разправи друга една още по-злополучна, която самата тя е преживяла. Можете съвсем спокойно да вярвате на нейната история, докато я четете, защото не съм я измислил аз, а ми я разправи самата тя, а тя ненавижда лъжата. Можете също така да разправяте тази история на непросветените със съзнанието, че ги учите на истина и им правите добро. Тази същата история се разказва във всички неделни училища в окръга и от нея се черпи поука. Това е една история, която и малко дете може да повярва.
Това се случило в дните на кринолина. Леля ми, която тогава живеела в малък провинциален град, излязла една сутрин да пазарува и се спряла на главната улица да си поговори с една приятелка, някоя си мисиз Гъмуърди, жената на лекаря. Тя (леля ми) била с нов кринолин, който, нека употребя нейния израз, „много й отивал“. Той бил един изключителен обемист кринолин и корав като телена ограда, но най- важното — с много красива кройка.
Те стоели пред манифактурата на Дженкинз; леля ми предполага, че той — кринолинът — се е закачил в нещо, така че между земята и него е останал отвор. Може и тъй да е било, във всеки случай някакъв огромен и як булдог, който се мотаел около тях, докато те си говорели, успял по някакъв начин да се напъха под кринолина на леля ми и фактически по този начин се самоарестувал, ако мога така да се изразя.
Като се намерило изведнъж в тази тъмна и мрачна кухина, кучето естествено се изплашило и започнало да прави отчаяни опити да се измъкне. Но накъдето и да се спуснело, му се изпречвал кринолинът. И докато беснеело насам-натам, влачело и кринолина със себе си, а с кринолина, разбира се, и моята леля.
Но никой не можел да предположи каква точно била истината. Леля ми самата не разбрала какво се е случило. Никой не бил видял кучето да пропълзява под кринолина. Хората видели само как една сериозна и крайно благоприлична дама, на средна възраст изведнъж, без всякаква видима причина, хвърлила чадъра си на пътя и хукнала нагоре по главната улица със скорост десет мили в час, профучала по единия тротоар с риск на живота си, после пак тичешком се върнала по другия, нахлула заднишком като някакъв разярен рак в една зарзаватчийница, обиколила три пъти магазина, прекатурила всичката стока, която имало вътре, изхвръкнала от магазина на верев и съборила един пощаджия, хукнала пак по улицата, завъртяла се два пъти около себе си, поспряла за миг нерешително на бордюра и се понесла отново по нанагорнището, като през цялото време крещяла колкото й глас държи някой да я спре.
Разбира се, всички помислили, че е полудяла. Хората побягнали от нея като от плява, подгонена от вятър. За по-малко от пет секунди главната улица се превърнала в пустиня. Гражданите се изпокрили в магазините и къщите си и залостили вратите. Няколко смелчаци изтичали навън, грабнали малките деца от улицата и сред одобрителните възгласи ги пренесли на безопасно място. Каруцари и кочияши изоставили каруци и екипажи и се покатерили по уличните фенери.
Как е щяла да завърши цялата история, ако е продължила още малко — дали са щели да застрелят леля ми, или да пуснат срещу нея противопожарната кола, — трудно може да се каже, като се има пред, вид ужасът, който бил обзел тълпата. За щастие леля ми се изтощила от тичането, краката й се подкосили, тя с отчаян вик се отпуснала и седнала върху кучето — и в тихия провинциален град отново се възцарило спокойствие.
Информация за текста
© 1970 Красимира Тодорова, превод от английски
Jerome K. Jerome
Evergreens, 1891
Сканиране, разпознаване и редакция: Теодора, 2008
Публикация
Джером К. Джером
Празни мисли на един празен човек
Избрани разкази
Издателство „Народна култура“, София, 1970
Съставителство и превод от английски: Красимира Тодорова
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/7350]
Последна редакция: 2008-05-13 10:00:00
