Джеръм К. Джеръм
Човекът, които искаше да ръководи
Разказваха ми — имам основание напълно да вярвам на това, защото го чух от хора, които добре го познават, — че когато бил на година и половина, той горчиво плачел, загдето баба му не му позволявала да я храни с лъжичка. На три и половина години едва го измъкнали жив от бъчвата за събиране на дъждовна вода, в която бил влязъл, за да научи една жаба да плува.
Две години след това едва не загубил лявото си око, когато показвал на котката как да пренася котенцата си, без да им причинява болка. Горе-долу по същото време го ужилила пчела, която той искал да премести от един цвят, където според него тя напразно си губела времето, на друг — много по-богат с прашец.
Той изгарял от желание да помага на другите. Бил в състояние да прекара цяла сутрин при старата квачка, за да й обяснява как да мъти яйцата; с готовност жертвувал следобедната разходка за ягоди и оставал в къщи, за да троши орехи за любимата си катеричка. Още преди седемгодишната си възраст обяснявал на майка си как да се отнася към децата и укорявал баща си, че не го възпитава правилно.
В детството си най-много от всичко обичал да „наглежда“ другите деца. На него това му доставяло огромно удоволствие, но на децата — не чак толкова. Доброволно се нагърбвал с това не леко задължение, без да мисли за награда или благодарност. Безразлично му било дали тези деца са по-големи или по-малки, по-силни или по-слаби от него; където и да ги срещнел, той веднага започвал да ги наглежда. Веднъж, по време на училищен излет, от една отдалечена част на гората се чули жални викове. Учителят тръгнал нататък, за да разбере каква е работата, и го открил проснат на земята, а отгоре му, яхнал го като кон, братовчедът му — два пъти по-тежък и по-як от него — отмерено го налагал с юмруци. Като освободил нещастника, учителят попитал:
— Ти защо не стоиш да си играеш с малките? Защо се тикаш при този дангалак?
— Извинете, сър, аз го наглеждах.
Той сигурно би наглеждал и Ной, ако му попаднеше под ръка.
Бил много добро момче и в училище на драго сърце позволявал на целия клас да преписва от неговата плоча. Дори настоявал другарите му да правят това, с най-добро намерение. Но тъй като неговите отговори винаги се оказвали абсолютно неверни и се отличавали с една неподражаема, присъща само на него глуповатост, последствията за преписвачите естествено били плачевни; и те, с лекомислието, присъщо на младостта, която не цени добрите подбуди, а гледа само резултатите, го причаквали на изхода и го напердашвали.
Цялата му енергия се изразходвала за поучаване на другите и за собствените му работи не оставало нищо. Той водел неопитни младежи в къщи и ги учел да се боксират.
— Хайде, опитай се да ме удариш по носа — казвал той, заемайки отбранителна позиция. — Не бой се, удряй с всичка сила.
И младежът удрял… Когато нашият герой отново дойдел на себе си и кръвта, която шуртяла от носа му, поспирала, той разпалено обяснявал на противника, че не е извършил всичко както трябва и че той лесно е могъл да се защити, ако ударът е бил нанесен по правилата.
По време на игра на голф, като показвал на новаците как трябва да се удря топката, той на два пъти си удрял крака така, че и след двата случая куцал по цяла седмица. А при игра на крикет веднъж избили от неговата вратичка средната пръчка тъкмо в момента, когато той разпалено обяснявал на един от играчите как трябва да се подава топката. След това дълго спорил с рефера дали в тоя момент е бил вън от игра, или не.
Разправят, че при едно преминаване през Ламанша по време на буря той изтичал развълнуван на мостика и съобщил на капитана, че „току-що видял светлина на две мили вляво“. А когато пътувал с омнибус, винаги сядал до кочияша и през цялото пътуване му сочел различните препятствия, които биха могли да попречат на движението им.
Тъкмо в омнибуса започна и нашето познанство. Аз седях зад две дами. Кондукторът дойде да ги таксува. Едната дама му даде шестпенсова монета и каза: „До Пикадили Съркъс.“ Дотам цената е два пенса.
— Не — каза другата. — Аз ти дължа шест пенса, ти ми дай четири пенса и аз ще платя и за двете. — И тя подаде на кондуктора един шилинг.
Кондукторът взе шилинга, продупчи два двупенсови билета и се замисли колко пари трябва да върне.
— Ето вижте — каза дамата, която му беше дала шилинга. — Дайте на приятелката ми четири пенса. — Кондукторът я послуша. — Сега пък ти ми дай тия четири пенса. — Приятелката й ги даде. — А вие — отново се обърна тя към кондуктора — ми дайте осем пенса и всички ще бъдем начисто.
Кондукторът недоверчиво и с неохота й отброи осем пенса: една монета от шест пенса — същата, която бе получил от първата дама, — една от едно пени и две от по половин пени, които извади от чантата си. После се отдалечи, като мърмореше под носа си, че в задълженията му не влиза да смята светкавично като сметачна машина.
— Сега — обърна се по-възрастната дама към по-младата — аз ви дължа един шилинг.
Мислех, че с това инцидентът е приключил, но изведнъж един червендалест джентълмен, който седеше от другата страна на пътеката, извика с гръмлив глас:
— Ей, кондуктора, вие измамихте тези дами с четири пенса.
— Кой кого е измамил с четири пенса? — реагира с възмущение кондукторът от горното стъпало. — Билетът струва два пенса.
— Два пъти по два пенса не прави осем пенса! — енергично възрази червендалестият джентълмен. — Вие колко му дадохте, госпожо? — обърна се той към първата дама.
— Аз му дадох шест пенса — отговори дамата, като погледна в портмонето си. — А след това, нали помниш, дадох на теб още четири пенса — добави тя, обръщайки се към спътницата си.
— Скъпичко са ви излезли билетчетата — подхвърли един простоват пътник, който седеше отзад.
— Не, това не е възможно, мила! — отвърна другата дама. — Та аз още ог самото начало ти дължах шест пенса.
— Аз ти дадох… — настояваше първата.
— Вие нали ми дадохте един шилинг — каза кондукторът, като се върна отново и посочи обвиняващо с пръст по-възрастната дама.
Тя кимна утвърдително.
— А аз ви дадох една шестпенсова монета и две по едно пени, така ли беше?
Дамата потвърди.
— Пък аз, нали си спомняш, ги дадох на теб — подхвана втората дама, като се обърна към първата.
— В такъв случай излиза, че мен са ме измамили с четири пенса! — извика кондукторът.
Тук отново се намеси червендалестият джентълмен:
— Но другата дама предварително ви даде шест пенса.
— Пък аз ги дадох на нея — и кондукторът пак посочи обвиняващо с пръста си по-възрастната дама. — Тези проклети шест пенса не са у мен. Претърсете чантата ми, ако искате! В нея няма нито една монета от шест пенса.
Вече никой не помнеше как в действителност бяха се развили нещата и всички спореха, като противоречаха и на себе си, и на другите.
Червендалестият джентълмен се нагърби със задачата да възстанови справедливостта и преди омнибусът да стигне до Пикадили Съркъс, трима пътника вече заявиха, че ще се оплачат от кондуктора заради непристойния му език. Кондукторът извика полицай и с негово съдействие записа имената и адресите на двете дами с намерение чрез съда да си получи от тях четирите пенса (впрочем дамите много искаха да му ги дадат, но червендалестият джентълмен не им позволи). Накрая по-младата дама беше вече твърдо уверена, че приятелката й е искала да я измами, а по-възрастната се обиди и се разрида.
Червендалестият джентълмен продължи заедно с мен до гара Черинг Крос. На касата се оказа, че ще пътуваме до една и съща спирка и ние тръгнахме заедно. През целия път той продължи да говори за четирите пенса.
Разделихме се при нашата врата и той изказа необикновено голяма радост от обстоятелството, че сме
