съседи. Не можах да разбера с какво му станах толкова симпатичен. (През цялото време така ми досаждаше, че се стараех да се държа колкото мога по-хладно.) По-късно обаче научих, че имал необичайната склонност да се възхищава от всеки, който не го обиждал открито.
След три дни той се втурна в кабинета ми без предупреждение — явно се считаше вече за мой най- близък приятел — и ме помоли да го извиня, че не се е отбил по-рано. И аз, разбира се, го извиних.
— На идване срещнах пощаджията — каза той и ми подаде един син плик. — Даде ми това за вас.
Видях, че е сметката за водата.
— Трябва да възразим — продължи той. — Това е сметката за водата до двайсет и девети септември. Защо ще я плащате предварително, сега сме едва юни.
Отговорих му, че сметката за водата, така или иначе, трябва да се плаща и за мене е все едно дали ще я платя през юни или през септември.
— Работата не е в това — разгорещи се той. — Важен е принципът. Защо ще плащате за вода, която още не сте изразходвали? Какво право имат те да изискват от вас да плащате това, което още не дължите?
Той говореше убедително и аз бях толкова глупав, че започнах да го слушам. След половин час успя да ми внуши, че в случая става дума за моите човешки и граждански права и че ако платя тези четиринайсет шилинга и десет пенса през юни вместо през септември, ще бъда недостоен за ония привилегии и права, завещани ми от прадедите, за които те са се борили и са умирали.
Доказа ми неопровержимо, че водоснабдителната компания не е права и аз написах по негово внушение язвително писмо до директора.
В отговора си секретарят на компанията ми писа, че пред вид на отношението, което аз съм взел, те са принудени да отнесат случая до съда и наказваше надежда, че моят адвокат ще поеме грижата за защитата на интересите ми.
Показах писмото на Попълтън, и той остана във възторг.
— Оставете тази работа на мене — каза той, като пъхна писмото в джоба си. — Ще им дадем да разберат.
И аз оставих работата на него. Единственото ми оправдание за това беше само обстоятелството, че в момента бях много зает. Пишех някакво произведение — от рода на ония, които тогава наричаха драма- комедия — и малкото количество разум, което притежавах, беше изцяло погълнато от него.
Решението на мировия съдия охлади до известна степен ентусиазма ми, но още повече разпали упоритостта на моя нов приятел. Всички мирови съдии — каза той — били безмозъчни стари тъпаци. Трябвало случаят да се разгледа от по-висока инстанция.
В следващата инстанция съдията — един приятен стар джентълмен — каза, че като вземал пред вид неяснотата на забележката към съответния параграф на закона, считал, че може да бъда освободен от плащането на съдебните разходи на водоснабдителната компания. Благодарение на това делото не ми излезе много скъпо — само някакви си петдесет лири, в които влизаха и първоначалните четиринадесет шилинга и десет пенса.
След тази история отношенията ни малко поохладняха. Но тъй като бяхме съседи, често се случваше да го срещам, а още по-често — да слушам за него.
На баловете и вечеринките той беше централна фигура и тогава, особено ако беше в добро настроение, ставаше най-досаден. Едва ли има човек, който да е полагал толкова усилия за развлеченията на другите и в същото време да е навявал толкова скука на всички.
Една коледна вечер отидох у един мой приятел и заварих четиринайсет или петнайсет възрастни дами и джентълмени старателно да припкат около една редица кресла, наредени в средата на стаята. Попълтън свиреше на пиано. От време на време той внезапно спираше и всички, зарадвани от паузата, падаха изтощени в креслата; всички освен един, за когото не оставаше кресло и той бързаше тихичко да се измъкне, изпратен от завистливите погледи на останалите.
Стоях на вратата и наблюдавах тази необикновена сцена. След известно време към мен се приближи един от напусналите играта щастливци и аз го помолих да ми обясни какво означава тази церемония.
— Не ме питайте — отвърна той раздразнено. — Още една идиотска измишльотина на Попълтън. — И добави с озлобление: — А после ще трябва да играем на залагане.
Прислужницата изчакваше удобен момент, за да съобщи за моето идване, но аз я помолих да не съобщава нищо, като придружих молбата с един шилинг, и незабелязано се измъкнах.
След хубава вечеря Попълтън обикновено предлагаше да се организират танци и караше един или друг от гостите да му помогне да съберат килима или да преместят пианото в другия ъгъл.
Той знаеше толкова много общи игри, че съвсем спокойно би могъл да си отвори собствен ад. По средата на някой интересен разговор или тъкмо когато си в приятно тет-а тет с хубава дама, той неочаквано ще се втурне към теб: „Хайде, по-бързо! Ще играем на литературни въпроси!“ Помъква те към масата, слага пред теб лист и молив и настоява да опишеш любимата си героиня от роман. И докато не го направиш, не те оставя на мира.
Той никак не се щадеше. Винаги пръв предлагаше услугите си да изпрати някоя възрастна дама до гарата и не я оставяше, докато не я настанеше благополучно в погрешния влак. Започваше с децата игра на диви зверове и така ги наплашваше, че след това цяла нощ те не можеха да заспят от страх.
Постоянно беше изпълнен с добри намерения и затова с пълно основание можеше да бъде наречен най-добрият човек на света. Никога не отиваше при болни, без да им занесе някакво лакомство, което обикновено се оказваше вредно за болния и можеше само да влоши състоянието му. Организираше за своя сметка разходки с яхта и канеше хора, които не понасят люлеенето, а когато те започваха да страдат и да се оплакват, приемаше това за черна небла-годарност.
Любимата му роля беше ролята на организатор и разпоредител на сватби. Веднъж така добре пресметна всичко, че младоженката застана пред олтара три четвърти час по-рано от младоженеца и с това помрачи деня, който трябваше да донесе на всички само радост. При друг случай пък забрави да повика свещеник. Винаги обаче беше готов да си признае грешката, която е направил.
При погребения също играеше първа роля, като внушаваше на съкрушените от скръб роднини колко по- хубаво е всъщност за всички, че покойният най-сетне е умрял, и изказваше благочестивата надежда, че и те скоро ще го последват.
Най-голяма радост обаче му доставяше участието в семейните разправии на другите. Нито една семейна кавга на цели мили наоколо не минаваше без него. Той започваше обикновено като помирител, а завършваше като главен свидетел на ищеца.
Ако беше журналист или политически деятел, неговото изключително умение да се ориентира в чуждите работи би му спечелило уважение. Грешката му беше в това, че се стремеше да приложи дарбата си на практика.
Информация за текста
© 1970 Красимира Тодорова, превод от английски
Jerome K. Jerome
The Man Who Would Manage, 1897
Сканиране, разпознаване и редакция: Теодора, 2008
Публикация
Джером К. Джером
Празни мисли на един празен човек
Избрани разкази
Издателство „Народна култура“, София, 1970
Съставителство и превод от английски: Красимира Тодорова
