мисис Пеникъп и нейният мъж Джордж, който е готов да го потвърди, съжаляват за всички свои думи и постъпки, ако те са обидили с нещо преподобния Огъст Крекълторп и биха искали на прощаване да стиснат ръката му и да му пожелаят щастие. След като срещна обаче от преподобния Огъст такъв хладен прием, мисис Пеникъп почувства, че всички думи на толкова внимателно подготвената й реч се разлитат на всички посоки. Оставаше й или да се оттегли мълчаливо, с оскърбена физиономия, или да се остави на минутното вдъхновение и да измисли нещо ново. Тя избра последното.
Отначало говореше със запъване. Съпругът й, чисто по мъжки, я остави без подкрепа в най-трудния момент и усърдно въртеше дръжката на вратата. Стоманеният поглед на преподобния Крекълторп не само че не охлаждаше мисис Пеникъп, но напротив, действаше й катоудар с шпора. Не, тя ще застави преподобния Огъст Крекълторп да я изслуша. Тя ще го принуди да разбере какви добри чувства я ръководят, даже, ако се наложи да го разтърсва за раменете, за да му го внуши. След пет минути преподобният Огъст Крекълторп, без самият да забелязва, вече цъфтеше от удоволствие. След още пет минути мисис Пеникъп замълча, но не защото не й достигаха думи, а защото не й достигаше дъх. Преподобният Огъст Крекълторп започна да й отговаря и неочаквано гласът му потрепера от вълнение. Заради мисис Пеникъп всичко се усложняваше. Той си бе мислил, че ще напусне Уичууд с леко сърце, но сега, когато узна, че поне един човек от неговата енория го разбира (нали се беше убедил, че мисис Пеникъп го разбира и му съчувства), когато узна, че поне едно сърце (сърцето на мисис Пеникъп) е проникнато с топлина и внимание към него — сега всичко, което чакаше като блажено избавление, изведнъж се превърна за Огъст в източник на постоянна печал.
Увлечен от красноречието на своята жена, мистър Пеникъп добави, запъвайки се, няколко думи от себе си. От тях излизаше, че мистър Пеникъп винаги само е мечтал за такъв свещеник като преподобния Огъст Крекълторп, но някакви си там недоразумения винаги могат да възникнат в живота. Оказа се, че по същия начин, в душата си, преподобният Огъст Крекълторп винаги е уважавал мистър Пеникъп. И ако понякога от неговите думи би могло да се съди обратното, то това, моля ви се, е резултат на бедността на човешкия език, неспособен да предаде всичките тънкости на мисълта.
После последва покана за чай. Мис Крекълторп, сестра на преподобния Огъст, личност, поразително приличаща на него във всички отношения, ако не се смята това, че братът бе гладко обръснат, а тя носеше малки мустачки — бе поканена да украси обществото със своето присъствие.
Беседата би се проточила още дълго, ако мисис Пеникъп не си спомни, че й предстоеше вечерта да къпе малката Вилхелмина.
— Казах повече, отколкото се готвех да кажа — отбеляза на връщане мисис Пеникъп на мъжа си Джордж, — но бях прекалено развълнувана.
Слухът за посещението на семейство Пеникъп облетя цялата енория. Другите дами сметнаха за свой дълг да докажат на мисис Пеникъп, че тя не е единствената християнка в Уичууд. Опасяваха се, да не би мисис Пеникъп да се възгордее. С простителна гордост преподобният Огъст си повтаряше някои откъси от речта на мисис Пеникъп. Но нека мисис Пеникъп не си въобразява, че е единственият човек в Уичууд, способен на великодушни постъпки, особено, когато нищо не й струват. И другите дами биха могли да наговорят всякакви приятни глупости, даже, вероятно, и по-изкусно от нея.
Мъжете им, след като намъкнаха най-хубавите си дрехи и получиха строги наставления как да се държат, бяха принудени да се присъединят към безкрайната процесия от съкрушени енориаши, посещаващи дома на свещеника.
За времето от четвъртък до събота вечерта, преподобният Огъст, за голямо свое учудване, бе принуден да си направи извода, че пет шести от енориашите са го обичали винаги, от самото начало и просто досега не са имали случай да изразят своите истински чувства.
Накрая настъпи зареденият със събития неделен ден. Като изразяваха на преподобния Огъст Крекълторп съжаленията си, като го уверяваха в своето уважение, досега кой знае защо прикривано, като тълкуваха своите очевидно груби постъпки за проява на особено нежни чувства — всички му отнемаха толкова време, че той бе лишен и от най-малката възможност да помисли за нещо друго. Чак като влезе в служебното помещение в единайсет без пет, той си спомни за своята прощална проповед. Мисълта за нея го преследваше през цялото време, докато вървеше службата. Да излезе с такова слово след всичко, което се разкри пред него в последните три дни, бе немислимо. Та нали с подобна неделна проповед Мойсей би могъл да се обърне към фараона в навечерието на изгонването на евреите от Египет. Би било нечовешко да се громят с подобна проповед смазаните от скръб енориаши, които го боготворят и толкова тъгуват заради неговото заминаване оттук. Преподобният Огъст прехвърляше в паметта си откъси от своята реч, надявайки се, че поне някои от тях ще могат да се използват след известни поправки. Такива не се намериха. Цялата проповед се състоеше от фрази, на които, независимо от всякакви комбинации, не можеше да се придаде приятен смисъл.
Когато бавно се изкачваше по стъпалата към амвона, преподобният Огъст Крекълторп нямаше и най- малката представа какво ще говори сега. Слънчевата светлина падаше върху лицата на енориашите, обърнати към него и запълнили църквата до последното ъгълче. Никога досега преподобният Огъст Крекълторп не бе виждал своите енориаши толкова щастливи, толкова жизнерадостни. Той изведнъж почувства, че не иска да ги напусне, а и те също не искат да се разделят с него, в това не можеше да има никакви съмнения. Иначе би трябвало човек да ги смята за сборище от най-безсъвестните лицемери, събрани някога под един покрив. Преподобният Огъст Крекълторп отхвърли това мимолетно подозрение като внушение на нечистия дух, сгъна лежащия пред него акуратен ръкопис н го отмести настрани. Прощалната проповед бе ненужна. Още не бе късно да се обърне всичко по новому. За първи път преподобният Огъст Крекълторп говореше от амвона, без да чете, без да се е подготвил предварително.
Преподобният Огъст Крекълторп каза, че охотно приема вината върху себе си. Той, видите ли, лековерно се е доверявал на съжденията на няколко души от енорията, чиито имена тук няма нужда да назовава, на хора, за които се надява, че един ден ще съжалят за всичките предизвикани от тях недоразумения, макар той, по християнски, да прощава и на тези свои братя — и той е допуснал мисълта, че богомолците от църквата „Свети Юда“ изпитват към него лична неприязън. Той иска публично да се извини за своята грешка. Несправедливо е съдил за умовете и сърцата на обитателите на Уичууд. Сега, от техните собствени уста е узнал, че те са били оклеветени. Те не само, че не желаят неговото заминаване, но напротив, много биха се огорчили от разлъката с него — това е съвършено очевидно. Сега, когато получи увереност в уважението към своята личност и даже благоговение от страна на болшинството енориаши — увереност, трябва да се признае, малко закъсняла — той ясно вижда, че може както преди да се грижи за техните духовни нужди. Да напусне едно толкова предано папство, би значило да се покаже недостоен пастир. Непрекъснатият поток от съжаление във връзка с неговото заминаване, излят пред него през последните четири дни, го е заставил в края на краищата да се замисли. Какво пък, той ще остане при тях, но при едно условие.
Морето от хора там, долу се развълнува — което на по-внимателния наблюдател би напомнило трескавите движения на удавника, готов да се хване за всяка сламка. Но преподобният Огъст Крекълторп бе зает само със своята реч. Енорията, говореше той, е много голяма, а той вече не е млад. Нека му дадат за помощник някакъв добросъвестен и енергичен човек. Той самият има предвид такъв човек, негов близък роднина, готов за неголямо възнаграждение, за което даже не си струва да се приказва, да заеме тази длъжност. От амвона е неуместно да се обсъждат подобни въпроси, но по-късно, в служебното помещение, той би се радвал да побеседва с тези енориаши, които биха пожелали да наминат там.
По времето на изпълнението на химна, болшинството хора бяха развълнувани само от един въпрос — как по-бързо да се измъкнат от църквата след службата. Оставаше все още слабата надежда, че преподобният Огъст Крекълторп, като не получи помощник, ще намери за необходимо, заради съхранението на собственото достойнство, да отърси от нозете си праха на тази енория, щедра на чувства, но безнадеждно стисната, щом работата опре до джоба.
Тази неделя обаче бе нещастен ден за богомолците от църквата „Свети Юда“. Още не можеше и да се помисли за излизане, когато изведнъж преподобният Огъст Крекълторп вдигна ръце и помоли за позволение да запознае своето папство със съдържанието на току-що предадената му кратка бележка. Той е уверен, че след това всички ще си отидат вкъщи с чувство на радост и с благодарност в сърцата. Сред тях се намира човек, достоен да бъде образец за християнска благонамереност, човек, който прави чест на англиканската църква с присъствието си в нейното лоно.
При тези думи всички видяха как се обля в червенина един дебел, нисък човечец, бивш лондонски
