— Старото куче е прикрило следите си — измърмори той. — Всичко опасно за него е или отнесено, или унищожено. Това е последната ни надежда — посочи Холмс към бюрото.
Това беше малка метална кутия, поставена на бюрото. Холмс я разби с длетото. Имаше няколко пакета с чертежи и цифри, но нищо от това, което ни интересуваше. Другарят ми ги блъсна настрана. Оставаше само един плик с изрезки от вестници. Холмс ги изтърси върху бюрото. По оживлението на лицето му разбрах, че надеждата отново се е върнала у него.
— Какво е това, Уотсън? Кажете, какво е това? Съобщения в раздела за обяви във вестниците. „Дейли телеграф“, ако съдя по печата и хартията. Дати няма, но за тях може да се съди по съдържанието на обявите. Ето тази трябва да е първа:
„Надявах се на по-бърз контакт. Съгласен съм на условията. Пишете направо на адреса от пощенската картичка.
По-нататък:
„Много сложно за колоната на обявите. Трябва да имам пълен списък. Плащането ще стане след доставянето на стоката.
След това:
„Не мога да чакам. Трябва да си оттегля предложението, ако не предложите условие. Размера на възнаграждението дайте с писмо. Ще ви отговоря в обявите.
И най-накрая:
„Понеделник вечерта след девет. Два удара. Само насаме. Не бъдете толкова подозрителен. Заплащането веднага в наличност след получаване на стоката.
Холмс остана известно време замислен, като чукаше с пръсти по бюрото. Най-после се изправи и каза:
— Тук няма какво да правим повече. Сега ще отидем в редакцията на „Дейли телеграф“, където ще завърши работният ни ден.
На другата заран след закуската при нас дойдоха Майкрофт и инспекторът Лестрейд. Холмс им разказа за събитията от вчерашния ден. Като чу за нашето проникване в сградата, Лестрейд поклати глава и рече дълбокомислено:
— Не ми е чудно, че вие ни надминавате в издирванията. Ние не можем да вършим такива неща. Страхувам се, че някой ден ще отидете твърде далеч и ще създадете неприятности за себе си и за вашия другар.
— За Англия, Родината и красотата, нали, Уотсън? Жертва пред олтара на отечеството. Вие какво ще кажете, Майкрофт?
— Възхитен съм, Шерлок. Но как да използувате по-нататък всичко това?
Холмс взе от стола един брой на „Дейли телеграф“.
— Четохте ли го? Има обява от Пиеро.
— Как? Нима нова обява?
— Да. Ето я:
„Днес вечерта. Същият час. Същото място. Два удара. Много е важно. Собствената ви безопасност е под угроза.
— Господи! — извика Лестрейд. — Ако той се отзове на поканата, ние ще го пипнем!
— Затова поместих съобщението — каза Холмс. — Ако вие двамата можете да дойдете около осем часа вечерта в Коулфийлд Гардънс, значително ще ми помогнете в разплитането на кълбото.
Когато разбереше, че колкото и да мисли и се труди над даден проблем, работата му не можеше да даде ефект, Холмс притежаваше чудната способност да се отвлича. Спомням си, че през този забележителен ден той писа монография върху някакви полифонични мотиви. Аз, понеже не притежавах тази негова способност, имах впечатлението, че този ден е безкраен. Важното национално значение на предприетото, вълнението във висшите кръгове и целият характер на работата, всичко това разстрои значително нервите ми. Истински ми олекна, когато след леката закуска се отправихме към Кенсингтън. Както се бяхме уговорили, Майкрофт и Лестрейд ни чакаха в началото на Коулфийлд Гардънс. Вратата за двора беше отворена още от вчера. Аз трябваше да вляза за да отворя главния вход, тъй като Майкрофт категорично отказа да се прехвърли през оградата. В девет часа ние всички седяхме търпеливо в кабинета в очакване на жертвата.
Мина час. Мина и втори. Когато стана единадесет, ударите на часовника звучаха като реквием за нашите надежди. Лестрейд и Майкрофт се въртяха безспир като убодени с игли и непрекъснато поглеждаха часовниците си. Холмс седеше Мълчалив, с полузатворени очи, цял в очакване. Изведнъж той рязко вдигна глава.
— Иде! — промълви той.
Пред вратата се чуха бързи стъпки. Отминаха и после отново се върнаха. След това се почука два пъти. Холмс стана, като ни даде знак да останем по местата си. Той отвори входната врата и пропусна тъмния силует в къщата.
— Оттук — рече той и след минута нашият човек стоеше вече пред нас. Холмс вървеше плътно зад него и в момента, в който човекът се обърна, за да избяга, той го хвана за врата и го тласна силно към противоположната стена. Преди да успее да се опомни, вратата беше затворена, Холмс беше застанат с гръб, опрян в нея, и с лице към нашия пленник. Последният се огледа, лицето му побеля и той се строполи в безсъзнание на пода. При падането шалът му се разтвори, шапката отлетя настрани и пред нас се откри красивото лице на полковник Валентин Уолтърс.
Холмс подсвирна учудено.
— Моля ви, Уотсън — рече той. — Този път ме опишете в ролята на магаре. Аз гонех съвсем друг дивеч.
— Кой е този? — запита Майкрофт.
— По-младият брат на покойния Джеймс Уолтърс, началника на управлението на подводния флот. Сега
