са ваши?
— Почеркът!
— Празна работа. Фалшификация.
— Хартията, на която са написани тези писма, носи моя монограм.
— Открадната.
— Моя собствен печат.
— Подправен.
— Моя портрет.
— Купен.
— Но ние сме фотографирани заедно!
— О, това е много лошо! Ваше Величество, извършил сте нещо много непредпазливо…
— Аз не знаех какво върша. Бях обезумял.
— Компрометирал, сте се сериозно.
— Тогава бях само кронпринц. Бях млад. Сега съм на тридесет години.
— Трябва да си приберете тази снимка.
— Опитахме се, без успех.
— Ваше Величество трябва да похарчи доста пари. Тази снимка трябва да се откупи.
— Тя не желае да я продаде.
— Тогава да се открадне!
— Опитахме пет пъти. Два пъти подкупени от мен крадци претърсиха дома и. Веднъж откраднахме багажа и, когато пътуваше. Два пъти я нападаха. Без всякакъв успех.
— И ни следа от снимката?
— Никаква.
Холмс се засмя.
— Чудесна загадка — рече той.
— Да, но много, изключително много важна за мен — с упрек в гласа допълни кралят.
— Наистина много важна, А според вас какво мисли да прави тя със снимката?
— Да ме унищожи!
— И как именно?
— Имам намерение да се женя.
— Чувах вече за това.
— За Клотилд Лотман фон Сакс Майнинген, втората дъщеря на шведския крал. Сигурно са ви известни строгите нрави на това семейство. Годеницата ми също се отличава с нежен и чувствителен характер. Най- малката сянка от съмнение върху мен може да унищожи всичко.
— А Айрийн Адлер?
— Заплаши ме, че ще и изпрати снимката. И навярно ще стори това. Вие не я познавате, но тя има душа от желязо. Притежава лице на най-голямата красавица и характера на най-решителния мъж. Тя няма да се спре пред нищо, в желанието си да ми попречи да се оженя за друга жена. Положителен съм — пред нищо!
— Сигурен ли сте, че още не е изпратила снимката?
— Сигурен съм.
— Защо?
— Защото тя казва, че ще я изпрати в деня на нашия явен годеж, сиреч понеделник.
— В такъв случай ние имаме още три дена! — каза Холмс, като се прозя, — Тъкмо навреме дойдохте, защото имах още две-три важни дела за разследване. Ваше Величество, ще останете, разбира се, в Лондон?
— Да. Ако ви потрябвам, можете да ме потърсите в хотел „Ленгхъм“ под името граф фон Крам.
— Ще ви пиша как вървят работите.
— Моля ви, много се безпокоя.
— Що се отнася до разноските?
— Давам ви картбланш.
— Безусловно?
— Разберете, готов съм да ви дам една от областите на кралството си, само да получа тази проклета снимка.
— А за сегашните разходи?
Кралят измъкна изпод плаща си тежка кесия от камилска кожа и я сложи на масата.
— Знаете ли адреса на госпожицата? — запита Холмс.
— Брайъни Лодж, Сърпънтайн авеню, С. Джонс Уд.
Холмс записа адреса.
— Още един въпрос — каза той. — Снимката кабинетен формат ли е?
— Да.
— И така, лека нощ, Ваше Величество. Надявам се, скоро да получите успокояващи вести от нас.
След като каретата на краля тръгна, Холмс рече:
— Лека нощ, Уотсън, Ако бъдете така любезен да наминете утре в три часа при мен, ще поговорим по тази работа.
II
Тъкмо в уречения час аз бях вече на Бейкър стрийт. Холмс още не беше се прибрал. Хазяйката ми каза, че е излязъл сутринта след осем часа. Седнах до камината, решен да го дочакам, колкото и да закъснее. Резултат от неговите издирвания ме интересуваше необикновено много. Моят интерес се дължеше само на факта, че беше заплашена високопоставена особа. Освен това, както всякога, аз се възхищавах от изкуството На моя приятел бързо да се ориентира във всяко положение, от начина, по който правеше своите изводи. Приятно ми беше да изучавам системата на работата му и да следя бързината и изтънчения начин, с който той разбулваше и най-сложните тайни. Така бях свикнал с неговите успехи, че мисълта за несполука въобще не ми минаваше през ума.
Около четири часа вратата се отвори и в стаята влезе един прислужник, очевидно пиян, с несресани коси, разрошени бакенбарди, със зачервено лице, облечен отвратително. Въпреки че бях свикнал с необикновените предрешвания на приятеля ми, все пак известно време се вглеждах във влезлия, преди да го позная, Холмс ми кимна, влезе в спалнята и след пет минути се появи в спретнато облекло и в приличния си вид. Като пъхна ръце в джобовете си, той протегна крака към огъня и започна весело да се киска. Това продължи няколко минути.
— Какво става? — запитах аз.
— Много смешно! Убеден съм, че няма никога да отгатнете къде съм бил цяла сутрин и как съм прекарал времето си.
— Не мога да си представя. Вероятно сте бил по следите на Айрийн Адлер или около нейната къща.
— Точно така. Ще ви разкажа всичко. Малко след осем излязох от къщи, преоблечен като прислужник, който си търси работа. Между хората, които се занимават с коне, съществува една удивителна симпатия, както например това е при масонството. Ако ти си един от тях, лесно можеш да узнаеш това, което те интересува. Бързо намерих Брайъни Лодж, Това е малка вила — бижу, с градинка отзад, с двуетажна фасада откъм улицата. Външната врата беше заключена. Широка приемна, добре мебелирана, с големи прозорци, чак до пода, закачени на лоши английски рамки, които спокойно може да отвори всяко дете. Зад вилата не видях нищо особено, освен това, че през прозореца на коридора може да се влезе направо от покрива на бараката за файтона. Обиколих цялата къща, но не забелязах нищо, което да заслужава внимание. Тръгнах бавно по пътя и както очаквах, намерих конюшнята край една от стените на градината. Помогнах на конярите при чистенето на конете, срещу което получих два пенса, чаша вино, разредено с вода, две щипки тютюн и много сведения за госпожица Адлер. Разбира се, заедно с това трябваше да изслушам биографиите и сведенията за всички съседи наоколо, които изобщо не ме интересуваха.
— Какво узнахте за Айрийн Адлер? — запитах аз.
