— Какво се е случило? — попита, усмихвайки се, Холмс. — Вие нещо не сте доволен?
— Наистина не съм доволен. Тази проклета история на Сен Симон — нищо не разбирам.
— Наистина ли? Вие много ме учудвате.
— Каква забъркана история! Цял ден работих и нищо.
— Пък и добре сте се измокрили — каза Холмс, пипайки с ръка дрехата на Лестрейд.
— Да, изследвах дъното на „Сърпънтайн“1.
— Господи, Боже мой!… За какво?
— Търсих тялото на лейди Сен Симон.
Холмс се изтегна назад в стола и високо се изсмя.
— А защо не опитахте да изследвате дъното на фонтана на Трафалгарския площад? — запита той.
— Защо? Какво искате да кажете с това.
— Колкото бихте я намерили там, толкова и на друго място.
Лестрейд погледна сърдито моя другар.
— На вас навярно всичко ви е известно? — продума той с насмешка.
— Аз току-що научих фактите, но вече си съставих определено мнение.
— Наистина ли? Значи вие мислите, че „Сърпънтайн“ не играе никаква роля в тази случка?
— Почти съм уверен в това.
— Тогава ще се потрудите ли да ми обясните какво значат тези намерени неща?
Той разтвори чантата и хвърли към нас копринена венчална рокля, бели венчални пантофки, венец и було — всичко добре измокрено.
— Ето още — каза той, като сложи върху купчината нов венчален пръстен. — Опитайте да счупите това орехче, драги Холмс.
— Значи така. И всичко това вече намерихте на дъното на „Сърпънтайн“? — попита моят другар, като изпусна кълбета син дим.
— Не, намерил ги е пазачът на градината, плавали във водата. Вещите са нейни и аз помислих, че тялото няма да е далече от тях.
— Според блестящото заключение, че тялото на човека трябва да бъде винаги близо до гардероба му? Кажете ми, моля, какво искате да откриете?
— Някакви доказателства за виновността на Флора Милър.
— Мисля, че трудно ще ги намерите.
— Наистина ли? — горчиво възкликна Лестрейд. — Аз пък мисля, Холмс, че вашите умозаключения никак не са годни за практиката. За две минути вие направихте две грешки. В това палто има улика против Флора Милър.
— Каква?
— В него има джоб. В джоба чантичка за визитни картички, и в нея — записка. Ето я. Слушайте.
— Отлично, Лестрейд — със смях каза Холмс. — Вие хитро сте поели работата. Дайте да видя записката.
Той взе небрежно записката, но изведнъж внимателно я погледна и каза с доволен вид:
— Да, това наистина е много важно.
— А-ха, тъй ли?
— Поздравявам ви. Извънредно важно.
Лестрейд стана от мястото си и цял сияещ, се наведе над записката и погледна.
— Но какво е това? Вие гледате от другата страна!
— Именно това ми трябва.
— Вие сте полудели. Там са написани няколко думи с молив.
— Това парче е сметка от хотел, който много ни интересува.
— Тук няма нищо. Аз вече гледах — каза Лестрейд.
— Вярвам ви. А при все това е много важно що се отнася до записката, тя или по право подписът й също имат важно значение, затова аз още един път ви поздравявам.
— Вече изгубих доста време — каза Лестрейд, като стана. — Смятам, че трябва да се действува, а не да се развиват разни теории пред камината. Прощавайте, господин Холмс. Ще видим кой пръв ще разреши загадката.
Той събра нещата, пъхна ги в чантата и тръгна да излиза.
— Ще ви кажа само няколко думи за тази работа, Лестрейд — проточено изрече Холмс. — Лейди Симон не е съществувала никога.
Лестрейд погледна тъжно моя приятел, после се върна към нас, почука три пъти многозначително по челото си, поклати глава и бързо излезе навън.
Едва той успя да затвори вратата, Холмс стана и облече палтото си.
— Право е, че трябва да се действа — каза той, — и затова ще трябва да ви оставя за малко, Уотсън.
Шерлок Холмс излезе в шест часа, а след един час слугата от един деликатесен магазин донесе голям сандък. Той отвори сандъка и за голямо мое учудване, започна да нарежда върху моята дървена маса разкошна студена вечеря. След това обясни, че всичко е платено и че нещата са донесени по поръчан адрес.
Към девет часа Холмс бързо влезе в стаята. Изразът на лицето му беше сериозен, в очите му светеше огън. Аз заключих, че предположенията му са се оправдали.
— Аха, вечерята е готова — каза той, потривайки ръце.
— Вие чакате гости? Сложено е за петима.
— Да, мисля, че ще ни дойдат гости — каза той. — Чудно е, че лорд Сен Симон го няма още. Аха! Като че ли чувам неговите стъпки.
Влезе нашият клиент. По неговото аристократично лице се забелязваше смущение. Той подръпваше кордона на очилата си по-усилено от всякога.
— Моят слуга ви намери, нали? — попита Холмс.
— Да, признавам, че съдържанието на вашето писмо ме порази. Уверен ли сте в това, което казвате?
— Безусловно.
Лордът се хвърли на креслото и потърка с ръка челото си.
— Какво ще каже херцогът, като научи, че един от членовете на неговото семейство е подхвърлен на такива унижения! — прошепна той.
— Това е чиста случайност. Няма никакво унижение.
— Ах, вие гледате на нещата от съвсем друга гледна точка.
— Никой не е виновен тук. Тя не е можала да постъпи иначе. Разбира се, трябва да се съжалява, че е постъпила малко рязко, но нали тя няма майка, която би могла да й даде съвет в такъв случай.
— Това е оскърбление, господине, публично оскърбление — каза лордът, удряйки нервно по масата.
— Трябва да се отнасяте снизходително към бедното момиче, което се е намирало в такова безизходно положение.
— Никакво снизхождение. Аз съм страшно ядосан. С мен постъпиха отвратително!
— Като че ли се звъни — каза Холмс. — Да, по стълбата се чуват стъпки. И ако не успея да ви убедя, лорд Сен Симон, аз извиках адвокат, който може би ще бъде по щастлив от мене.
Той отвори вратата и въведе в стаята някакъв господин и една жена.
— Лорд Сен Симон — каза Холмс, — позволете ми да ви представя господин и госпожа Франсис Хай Моултън. С госпожа Моултън, струва ми се, вече сте се виждали.
При вида на влезлите нашият клиент скочи от мястото си и се изправи развълнувано, а сетне наведе очи и сложи ръка зад гърба си с вид на оскърбено достойнство. Жената бързо пристъпи към него и му протегна
