Артър Конан Дойл
Короната с берилите1
— Холмс — казах аз една сутрин, застанал на прозореца, — ела да видиш! По улицата тича един луд! Как ли са го пуснали близките му самичък?
Приятелят ми стана лениво от мястото си, пъхна ръце в джобовете и застана зад гърба ми. Беше светло и мразовито февруарско утро. Наскоро падналият сняг беше почернял по улицата от превозните средства, а от тротоарите беше почистен, но въпреки това беше доста хлъзгаво. Сигурно поради тази причина пешеходците бяха твърде малко. Откъм станцията на метрото не се виждаше никой, с изключение на господина, който привлече вниманието ми със странния си вид и държание.
Това беше човек на около петдесет години, висок, набит, с внушителен вид и резки черти на лицето. Беше добре облечен. Носеше черно пардесю, блестящ цилиндър, кафяви гети и отлично ушит сив панталон. Поведението му обаче, контрастираше както с външния му вид, така и с лицето му. Той тичаше с все сила, подскачаше отвреме-навреме, като човек, несвикнал да върви пеш и размахваше ръцете си, в същото време клатеше глава и правеше някакви гримаси.
— Какво ли му има? — заливах аз, — Като че ли гледа номерата на къщите.
— Мисля, че идва у дома — рече Холмс, като потриваше ръце.
— У дома ли?
— Да. Идва, за да се посъветва с мен. Тези признаци са ми познати. Ето, видяхте ли?
Задъханият непознат спря пред входа и дръпна звънеца така енергично, че из цялата къща се разнесе силен звън.
След няколко минути той стоеше пред нас все още запъхтян, но в погледа му се четеше такава скръб и отчаяние, че ние престанахме да се усмихваме, а го разглеждахме със съжаление и съчувствие. Отначало господинът не можа да проговори нито дума, само се люшкаше насам-натам, хванал косите си, като човек, изгубил разсъдък; след това се хвърли отчаяно и започна да блъска главата си в стената с такава сила, че ние двамата едва успяхме да го заловим и издърпаме до средата на стаята. Шерлок Холмс го сложи да седне — на стола и започна да му говори със свойствения си ласкав, успокояващ тон.
— Вие навярно идвате, за да ми разкажете какво ви се е случило и да поискате съвет, нали? — каза му той. — Вие сте изморен от прекомерното бързане. Моля, успокойте се, а след това ще ми бъде приятно да ви изслушам.
Непознатият поседя няколко минути мълчаливо, като вероятно се мъчеше да се овладее. Гърдите му се повдигаха тежко. Най-сетне той избърса лицето си с кърпа, силно стисна устни и се обърна към нас.
— Вие разбира се ме мислите за луд? — запита непознатият.
— Виждам, че сте силно развълнуван. Сигурно ви е сполетяла голяма беда — отвърна Холмс.
— Да, да! Беда, страшна беда, неочаквана… от която човек може да полудее. Аз бих могъл да понеса позора, ако се отнасяше само до моето обществено положение, макар, че съм човек с неопетнено име. В личния живот на всеки могат да настъпят какви ли не неприятности и огорчения. Господи, колко е потресена душата ми! Но забележете господа! Аз няма да пострадам сам! Ще пострадат най-високопоставени личности в страната ни!
— Моля, успокойте се, господине — отново го подкани Холмс, — и ни разкажете кой сте вие и какво ви се е случило.
— Може би сте чували името ми — започна нашият посетител, — аз съм Аликзандър Хоулдър, един от собствениците на банкерската къща „Хоулдър & Стивънсън“ на улица Тренднидъл.
Името му наистина ни беше известно. На Хоулдър и Стивънсън принадлежеше втората по значение банкова къща в Сити. Какво ли беше се случило на един от най-известните граждани на Лондон, та да го доведе до такова скръбно отчаяние? След като направи ново усилие над себе си той започна:
I.
— Чувствувам, че не трябва да се губи нито минута и затова тичах дотук. Не съм свикнал твърде с ходенето пеш и поради това се запъхтях. По причина на падналия сняг и леда, файтоните в момента са бавно превозно средство, ето защо използувах метрото. Тъй като чувствувам, че съм по-добре, ще ви разкажа всичко доколкото успея кратко и ясно. Искам да знаете, че полицейският инспектор ме посъветва да се обърна именно към вас.
— Мисля, че ви е добре известно, че успешното водене на банковите операции зависи не само от изгодното пласиране на капиталите, но и от увеличаване числото на вносителите. Една от най-изгодните операции е отпускането на заеми срещу сигурен залог. През последните години тази част от нашата дейност неимоверно нарасна. Ние отпускаме заеми на много известни и знатни хора срещу залози под формата на скъпи картини, библиотеки, сребро, бижута и пр.
— Вчера сутринта в кабинета си бях посетен от — извинете, но даже и на вас не бих доверил името на посетителя си. Искам да знаете само, че това е личност известна на цял свят, представител на едно от най- знатните английски семейства. Бях поразен от оказаната ми чест и понеже исках да изразя това, станах, за да го посрещна, но той пристъпи бързо към целта на посещението си с вида на човек, който иска час по- скоро да се освободи от неприятно задължение.
— Господин Хоулдър — каза той. — Научих, че давате пари в заем.
— При добър залог — отговорих аз.
— Необходими са ми веднага петдесет хиляди фунта — рече той. — Разбира се, такава сума бих могъл да взема от който и да е мой приятел, но предпочитам сам да си уреждам тези въпроси така както желая. Не искам в дадения случай да се обвързвам с когото и да е.
— Позволете да ви запитам докога ще са ви необходими тези пари?
— Следващият понеделник ще получа голяма сума и тогава, разбира се, ще ви върна дълга заедно с лихвите, които ще определите. Но, парите са ми необходими още сега.
— Щях да бъда щастлив да ви услужа с тези петдесет хиляди фунта от своите собствени средства — казах му аз, — ако това не представляваше в момента затруднение за мен. Ако обаче сумата бъде отпусната от името на фирмата, то дори и по отношение на вас, съм длъжен да спазвам общите правила за такива случаи.
— Тогава заповядайте. Мисля, че така ще бъде по-добре — каза той, като вдигна от пода черната кожена чанта, която беше оставил при влизането си. — Навярно ви се е случвало да слушате за короната с берилите?
— Това е едно от най-скъпите съкровища на Англия — отговорих аз.
— Точно така.
Той отвори чантата. Върху меко, розово кадифе почиваше великолепна корона.
— Виждате, че това тук са тридесет и девет големи берили — продължи той. — Що се касае до златната рамка, то тя е безценна. По най-ниската тарифа, това, което ви нося, е двойно повече от сумата, която желая да получа от вас.
Аз взех в ръце чантата със скъпоценната корона и смутено Поглеждах ту към безценното украшение, ту към моя клиент.
— Съмнявате ли се в нейната цена? — запита той.
— Ни най-малко. По скоро се съмнявам…
— В това дали мога да ви я оставя? Бъдете спокоен. Не бих си и помислил да направя това, ако не бях убеден, че мога да си взема обратно короната след четири дни. За мен това е проста формалност. И така — залогът достатъчен ли ви е?
— Предостатъчен.
— Вие добре разбирате, господин Хоулдър, че ви давам сериозно доказателство за моето доверие към вас. Това е, защото много съм слушал за вашата банка и особено за вашата дискретност. Считам, че няма на никого да разказвате за това и ще мога да си взема тази вещ напълно запазена. Мисля, че е излишно да подчертавам, че в цял свят няма подобни берили и че и най-незначителната повреда на короната ще предизвика непредвидими неприятности. Оставям ви я напълно спокоен, а в понеделник сутринта ще дойда да си я получа лично.
