може да е заключено по погрешка. Взех връзката с ключовете и се опитах да го отворя. Още първият ключ стана и чекмеджето се отвори. Вътре имаше само едно нещо. Това бе моята коса.
Взех я и я разгледах. Имаше същият цвят и същата дебелина. Но как можеше косата ми да е затворена в чекмеджето? С разтреперани ръце отворих куфара си, разрових нещата и извадих от дъното моята собствена коса. Взех двете коси и ви уверявам, че бяха напълно еднакви. Не е ли странно? Колкото и да мислих, нищо не можах да си обясня. Върнах чуждата коса в чекмеджето и не казах нищо на господарите си, тъй като почувствувах, че съм извършила грешка с отваряне на чекмеджето, което те бяха заключили.
По природа съм наблюдателна и скоро успях да си съставя план на цялата къща. Имаше едно крило на замъка обаче, което, изглежда, бе необитаемо. Една врата, разположена срещу стаята на прислугата, водеше към това отделение, но тя винаги бе заключена. Един ден, слизайки по стълбите, срещнах господин Рукасел да излиза от тази врата с ключове в ръка и много странно изражение на лицето. Страните му бяха зачервени, веждите сбърчени, вените на челото изпъкнали от гняв. Той заключи вратата без да продума, нито да ме погледне.
Това възбуди любопитството ми и когато излязох да се разходя с детето, минах по една алея, откъдето можеха да се видят прозорците на тая част на замъка. Последните бяха четири, три от които бяха просто мръсни, а четвъртият — затулен с капаци. Явно бе, че никой не живееше там. По-късно господин Рукасел дойде при мене, любезен както винаги, и се извини за неотдавнашната си небрежност, която той отдаде на грижите за търговските си работи. Аз го уверих, че не съм се обидила.
— Впрочем — казах аз — изглежда, че имате доста свободни стаи в онова крило, а една от тях дори има на прозорците си капаци.
Той изглеждаше изненадан и малко учуден от забележката ми.
— Обичам да се занимавам с фотография — каза той. — Там е тъмната ми стаичка. Но, Боже мой, на каква наблюдателна госпожица сме попаднали! Кой би повярвал това?
Говореше с шеговит тон, но когато ме погледна, разбрах, че в очите му нямаше шега. Там прочетох: подозрение, скрит гняв, но не и шега.
И тъй, господин Холмс, от момента, когато разбрах, че в тия стаи има нещо, което не трябва да зная, обзе ме силно желание да разгледам всичко.
Едва вчера ми се удаде такъв случай. Мога да ви кажа, че освен господин Рукасел, Толър и жена му също намират някаква работа в тия усамотени стаи. Напоследък слугата се бе отдал на пиене и снощи бе намерен пиян. Минавайки покрай вратата на забраненото крило, забелязах ключа в ключалката. Нямаше съмнение, че той го бе забравил. Господарите ми бяха долу и тъй случаят бе чудесен. Обърнах внимателно ключа, отворих вратата и се промъкнах вътре.
Пред мене имаше къс коридор, който завиваше малко по-надолу. Зад тоя завой имаше три врати в една линия, първата и третата от които бяха отворени. Те водеха в прашни и празни стаи, едната с два прозореца, а другата с един. Бяха толкова прашни, щото вечерната светлина едва проникваше в тях. Средната врата бе заключена, до ключалката бе завинтена голяма халка, през която бе прокарано желязо, заключено от едната страна с катанец за една халка, от другата завързано със здрава тел. Заключената врата отговаряше на затуления с капак прозорец и при все това от светлината, която идваше под вратата, се виждаше, че в стаята не бе тъмно. Като стоях така в коридора, гледайки заключената врата и чудейки се каква тайна може да се крие зад нея, внезапно чух шум от стъпки в стаята и видях една сянка да прекосява тясната ивица светлина, която проникваше между вратата и стената. Ужасен страх ме обзе при тая гледка, господин Холмс. Силно обтегнатите ми нерви не издържаха и аз се впуснах да тичам — тичах, като че някоя призрачна ръка ме дърпаше отзад. Втурнах се през коридора, преминах вратата и попаднах право в ръцете на господин Рукасел, който чакаше отвън.
— Тъй — каза той усмихнат. — Значи вие сте били това. Така си и помислих, когато видях вратата отворена.
— О, аз съм тъй уплашена — казах, задъхвайки се.
— Моя мила госпожице! Моя мила госпожице! — Не можете да си представите колко мило ме успокояваше. — Какво ви е уплашило, моя мила госпожице?
Но гласът му бе малко пресилен. Разбрах това и застанах нащрек.
— Сглупих, че отидох в празното крило — отговорих аз. — Но там е тъй самотно и зловещо при тая слаба светлина, щото се изплаших и избягах.
— Само това ли? — попита той, като ме погледна строго.
— Защо! А вие какво си мислите? — запитах аз.
— Защо според вас съм заключил тая врата?
— Не зная.
— За да не могат да влизат хора, които нямат работа там. Виждате ли? — Той продължаваше най- любезно да се смее.
— Но ако бях знаела…
— Е, сега нали знаете? И ако още веднъж прекрачите тоя праг — тук за миг усмивката му стана гневна и той ме смрази с демонското си изражение, — ще ви хвърля на кучето.
Бях така изплашена, че не зная какво съм направила. Не помня как се намерих, цяла трепереща, на леглото. Тогава си спомних за вас, господин Холмс. Невъзможно ми бе да живея повече там без съвета на някой приятел. Страхувах се от къщата, от този мъж, от жената, от слугите, дори от детето. Всички ми се струваха ужасни. Разбира се, бях напълно свободна да избягам, но любопитството ми бе така силно, както и страхът. Скоро реших какво да правя. Трябваше да ви телеграфирам. Сложих си шапката и палтото, отидох до станцията, която е на около половин миля от къщата, изпратих ви телеграма и се върнах успокоена. Когато наближих вратата, страшна мисъл ми мина през ума: Ами ако кучето е отвързано? Но си спомних, че в онази вечер Толър се бе напил до безчувственост, а пък знаех, че той бе единственият човек, който имаше власт над кучето и който би се осмелил да го освободи.
Влязох необезпокоена в стаята си и прекарах цялата нощ будна. Тази сутрин лесно получих разрешение да дойда в Уинчестър, но трябва да се завърна преди три часа, тъй като господин и госпожа Рукасел ще правят посещение и ще се върнат късно през нощта, а през тяхното отсъствие ще трябва да се грижа за детето. Това е всичко, господин Холмс. Ще ви бъда крайно признателна, ако ми кажете какво означава всичко и най-вече — какво трябва да правя по-нататък.
Ние двамата изслушахме с учудване тая необикновена история. Сега приятелят ми стана и започна замислено да се разхожда напред-назад.
— Толър пиян ли е? — запита той.
— Чух жена му да казва на госпожа Рукасел, че не могла с нищо да му помогне.
— Това е добре. И Рукаселови излизат тая вечер?
— Да.
— Имате ли зимник с добра заключалка?
— Да, зимникът с виното.
— През цялото това време вие сте действували като храбро и събудено момиче, госпожице Хънтър. Мислите ли, че можете да извършите още един подвиг?
— Ще се опитам. Какъв?
— Приятелят ми и аз ще бъдем в замъка в седем часа. По това време Рукаселови ще са излезли и се надявам, че Толър няма да е в състояние да действува. Остава само госпожа Толър, която може да вдигне тревога. Ако можете да я изпратите в зимника по някаква работа, това много ще ни улесни.
— Ще го сторя.
— Отлично. Доколкото мога да схвана, има само едно възможно обяснение. Вие сте били заведена там, за да представлявате някого. А човекът е затворен в онази стая. Няма съмнение, че това е госпожица Алис Рукасел, за която доколкото си спомням, се предполага, че е заминала за Америка. Вие сте били избрана, тъй като по ръст, фигура и цвят на косата напълно приличате на нея. Косата на момичето е отрязана поради някаква болест, която, предполагам, е прекарало и, разбира се, затова и вашата е трябвало да бъде пожертвувана. По една случайност вие сте попаднали на нейната коса. Човекът на пътя несъмнено е бил някой неин приятел — вероятно годеникът й, и понеже сте носели нейната дреха, приличали сте на нея и от вашия смях, а по-късно от жеста ви той е трябвало да се убеди, че госпожица Рукасел е напълно щастлива и повече не се нуждае от вниманието му. Нощем кучето е било отвързвано, за да му попречи да се срещне с
