— О, не! Моите доходи идват от наследството, което ми остави чичо ми Нед от Оуклънд. Той ми завеща две хиляди и петстотин фунта при 4,5% новозеландски облигации, от които аз получавам лихвите.
— Всичко, което ми разказахте, е много интересно — рече Холмс. — След като имате такъв доход и допълнително си докарвате още нещо, вие можете и да пътувате, и да живеете твърде добре. Аз мисля, че една жена, която живее самостоятелно, може да прекарва отлично и с шестдесет фунта годишно.
— Бих могла да прекарвам и с по-малко, господин Холмс. Но знаете ли, докато живея у дома ми е съвестно да не допринасям с нещо в общата прехрана. Не желая да бъда в тежест на близките си, затова те се ползуват от моя доход. Това, разбира се, е само временно. Господин Уиндибанк получава всяко тримесечие моите лихви и ги предава на майка ми. Що се касае до мен, аз живея с припечеленото от пишещата машина. Плащат ми два пенса на страница. На ден мога да напиша петнадесет до двадесет страници.
— Вие ми обрисувахте отлично цялото си положение, Господинът, когото виждате тук, е мой другар. Можете да говорите всичко, каквото желаете така, както и пред мен, без нищо да ви смущава. Сега ви моля да ми разкажете за вашите отношения с господин Хосмър Енджъл.
Лицето на госпожица Съдърланд поруменя. Тя започна да скубе нервно ресните на дрехата си.
— Срещнах го за пръв път на бала на работниците и служителите на завода за газ — рече тя. — Докато баща ми беше жив, винаги ни пращаха билети и сега пак си спомниха за нас и ни поканиха. Господин Уиндибанк не желаеше да отидем на бала. Той изобщо не обича да излизаме. Сърдеше се дори и когато аз се готвех да отида на някой училищен празник. Но сега бях решила да отида непременно. Всъщност с какво право той ме ограничава в тези неща? Казваше, че не бива да общуваме с тези хора, които са били приятели на баща ми. След това измисли, че нямам дрехи за такъв празник, А аз имах в гардероби си съвсем нова, необличана червена рокля от плюш. Най-сетне, като видя, че нищо не помага, той замина по служба във Франция, а ние с майка ми, придружени от настойника ни господин Харди, отидохме на бала. Именно там се запознах с господин Хосмър Енджъл.
— Струва ми се, че господин Уиндибанк е останал много недоволен след завръщането си, когато е разбрал, че въпреки всичко, вие сте присъствувал на бала?
— Напротив, не се разсърди. Спомням си, че той се засмя и каза, че на жената не трябва да се забранява това, което си е наумила, защото тя все пак ще го изпълни.
— Разбирам. И на този бал вие срещнахте един джентълмен, който се казва господин Енджъл?
— Точно така. На другия ден той намина у нас, за да види дали сме се прибрали благополучно вкъщи. След това, по време на разходка, на два пъти се срещнахме. После се върна баща ми и господин Хосмър Енджъл повече не можеше да идва у дома.
— Не можеше?
— Искам да знаете, че баща ми не обича такива неща. Той не обича да ни посещават никакви гости. Казва, че жената трябва да се чувствува щастлива в своя тесен семеен кръг. От своя страна, аз продължавам да твърдя пред майка си, че всяка жена трябва сама да си създаде такъв кръг. Нещо, което аз и досега не съм сторила.
— Господин Хосмър Енджъл не се ли опита да се срещне с вас?
— Баща ми трябваше след седмица да замине отново за Франция по работа и Хосмър ми писа, че за нас е по-добре и по-безопасно да не се срещаме до неговото заминаване, а през цялото време да си кореспондираме. Получавах от него писма всеки ден, и то сутрин, така, че баща ми нищо не подозираше за тази връзка.
— Вие дала ли сте му вече дума?
— Да, господин Холмс. Още след първата ни разходка. Хосмър — господин Енджъл, беше касиер в една кантора на улица Лидънхол.
— В коя кантора?
— Това не зная, господин Холмс.
— А къде живееше той?
— Спеше в кантората.
— И вие твърдите, че не знаете неговия адрес?
— Не! Зная само, че живееше на улица Лидънхол.
— В такъв случай как адресирахте писмата си?
— В пощенския клон на улица Лидънхол, до поискване. Той се страхуваше, че ако изпращам писмата си до него на адреса на кантората, колегите му ще започнат да го подиграват, че получава писма от жени. Предложих му да пиша писмата си на машина, така както ми пишеше самият той. Хосмър обаче не прие, защото както той сам казваше, между нас не трябва да стой някаква си машина. Ето само от тази дреболия можете да разберете колко много ме обичаше господин Енджъл.
— Това е много важно — отбеляза Холмс. — За мен отдавна е аксиома, че дреболиите са много по- важни, отколкото големите факти. Не можете ли да си припомните още някои такива малки нещица за господин Хосмър Енджъл?
— Той беше много скромен човек, господин Холмс. Беше свенлив. Предпочиташе да се разхожда с мен само вечер, за да не обръща вниманието на хората върху себе си. Много скромен и учтив млад човек. Дори гласът му беше тих. Казваше ми, че в детството си е боледувал често от гърло и оттогава до ден-днешен страда от това заболяване. Беше винаги добре облечен, чисто и скромно, а очите му бяха слаби, също както и моите, та носеше тъмни очила, за да се предпазва от слънцето.
— Добре. А какво се случи, когато вашият пастрок замина отново за Франция?
— Господин Хосмър Енджъл пак дойде у нас и ми предложи да се венчаем, преди да се е върнал баща ми. Предложението му беше много сериозно и той ме накара да се закълна в Библията, че ще му бъда вярна навеки. Майка ми каза, че той бил много искрен и всичко това говори за силата на неговата страст. Още от самото начало майка ми беше много добре разположена към него и го обичаше много повече от мен. После те двамата започнаха да ме убеждават да се венчаем същата неделя. Аз настоявах да изчакаме завръщането на баща ми. Може би е смешно да се мисли, че исках да взема разрешение за брака си от човек, няколко години по-голям от мен, но не желаех да върша нищо тайно. Ето защо аз написах писмо до баща ми в Бордо, в клона на дружеството, в което той работеше. За съжаление получих писмото си обратно в деня на сватбата ми.
— Значи господин Уиндибанк не е получил писмото?
— Да, господине, оказа се, че в деня на получаването на писмото баща ми е пътувал обратно за Англия.
— Каква нещастна случайност! И така вашето венчаване трябваше да се състои в петък?
— Да, господине. Трябваше да се венчеем съвсем скромно в петък, в църквата на Спасителя, а след това да направим закуска в хотел „Панкрас“ Хосмър пристигна у нас с купе и тъй като бях с майка си, ни настани двете в купето. Самият той се качи на файтон, който минаваше случайно по улицата. Пристигнахме в църквата първи, а след минута и файтонът. Очаквахме да излезе годеникът, но след като той се забави, кочияшът слезе и погледна във файтона. Вътре нямаше никой! Файтонджията твърдеше, че го е видял да се качва във файтона и че лично е получил нареждане закъде да кара. Това се случи в този последен петък, господин Холмс, и оттогава нито съм чула, нито съм видяла господин Енджъл.
— Според мен към вас са се отнесли съвсем неприлично — рече Холмс.
— Грешите, господин Холмс. Хосмър не е такъв човек. Той е много мил и не би ме изоставил така. Цяла сутрин ми говореше да му бъда вярна и дори и да се случи нещо съвсем непредвидено, което да ни раздели, аз не трябва да забравям, че съм му дала дума. Странен е такъв разговор в деня на сватбата, но след всичко, което стана, аз разбирам, че в това има някакъв смисъл.
— Да. Смисълът на този разговор е напълно ясен. Значи вие отдавате всичко на някакъв непредвиден обрат?
— Разбира се, господин Холмс. Аз мисля, че той е допускал някаква опасност, иначе нямаше да ми говори така. А после се е случило точно това, което Хосмър е предвиждал.
— Още един въпрос. Майка ви как погледна на всичко това?
— Много се разстрои и ми поръча никога вече да не говоря за това.
— А баща ви? Разказахте ли му всичко?
— Да, Той разсъждава също като мен, Той счита, че му се е случило нещо съвсем неочаквано и че ще
