сутрин.
ГЛАВА 7
СВЕТЛИНА В МРАКА
Вестта, с която ни приветствува Лестрейд, прозвуча така внезапно и неочаквано, че и тримата изгубихме ума и дума. Грегсън скочи от креслото и разсипа останалото уиски и водата. Аз мълчаливо се взирах в Шерлок Холмс, който бе стиснал устни и смръщил вежди.
— Значи и Стангърсън! — промълви той. — Историята се усложнява.
— И преди си беше сложна — промърмори Лестрейд, като се канеше да седне. — Май съм попаднал на военен съвет, а?
— Изслушахме мнението на Грегсън по въпроса. — подхвърли Холмс. — Имате ли нещо против да споделите с нас какво видяхте и какво направихте?
— Не възразявам — отвърна Лестрейд и седна. — Честно си признавам, че смятах Стангърсън забъркан в смъртта на Дребър, обаче новото развитие на нещата доказа, че напълно греша. Все още обзет от тази единствена мисъл обаче, аз се залових да разбера какво е станало със секретаря. Бяха ги видели заедно на гара Юстън на трето число към осем и половина вечерта. В два часа след полунощ откриха Дребър на „Брикстън Роуд“. Бях изправен пред въпроса да установя как Стангърсън е прекарал времето между осем и половина и извършването на престъплението и какво е станало с него след това. Телеграфирах в Ливърпул, описах как изглежда секретарят и предупредих да държат под око американските кораби. После се залових за работа: обиколих всички хотели и давани под наем жилища в околностите на Юстън. Нали разбирате — приех становището, че ако Дребър и него вият спътник са се разделили, най-естественият ход за секретаря е било да пренощува някъде наблизо, а на другата сутрин да се навърта край гарата.
— По-вероятно е предварително да са си уговорили място за среща — забеляза Холмс.
— Така и се оказа. Вчера прекарах цялата вечер да разпитвам дали са ги виждали, но нямах късмет. Днес започнах много рано и в осем часа сутринта дойде ред на частния хотел „Холидей“ на улица „Литъл Джордж“. Когато зададох въпроса дали там е отседнал човек на име Стангърсън, веднага получих утвърдителен отговор.
— Вие сигурно сте господинът, когото той очаква — казаха те. — От два дни очаква някакъв господин.
— А сега къде се намира?
— Горе, още не е станал. Поръча да го събудим в девет.
— Веднага отивам при него — рекох аз.
Струваше ми се, че внезапното ми появяване може да го извади от равновесие и без да иска, да се издаде с някои приказки. Прислужникът предложи да ме заведе до стаята. Беше на втория етаж и до нея се стигаше по малък коридор. Прислужникът ми посочи вратата и се канеше да слезе долу, когато видях нещо, от което едва не ми прилоша, макар да имам двайсетгодишен опит. Изпод вратата лъкатушеше тънка червена струйка кръв, криволичеше по коридора и се събираше в малка локва до перваза на отсрещната страна. Нададох вик, който накара прислужника да се върне. Като видя кръвта, той едва не припадна. Вратата бе заключена отвътре, но ние наблегнахме с рамо и я разбихме. Заварихме прозореца отворен, а до него лежеше свит на кълбо мъж, облечен в нощна риза. Беше мъртъв, и то от доста време — с вкочанени и изстинали крайници. Обърнахме тялото и прислужникът веднага разпозна господина, наел стаята под името Джоузеф Стангърсън. Смъртта бе причинена от дълбока рана в гърдите отляво, сигурно бе засегнато сърцето. А сега идва най-странната част от историята. Познайте какво видяхме над убития.
Още преди Шерлок Холмс да отговори, усетих, че ме полазват тръпки и ме обзема чувството за предстоящ ужас.
— Думата гасне, изписана с кръв — каза Холмс.
— Точно така — потвърди Лестрейд със страхопочитание в гласа. Известно време мълчахме.
В извършеното от неизвестния убиец имаше нещо твърде методично и неразбираемо, от което престъпленията му изглеждаха още по-отвратителни. При мисълта за това аз, чиито нерви бяха доста здрави на бойното поле, изтръпнах.
— Видели са злодея — продължи Лестрейд. — На път за млекарницата по алеята, която води от малките улички към задната част на хотела, минало момчето, разнасящо мляко. Забелязало, че стълбата, която обикновено държали там, била опряна о един широко отворен прозорец на втория етаж. Момчето отминало, но се обърнало и видяло слизащ по стълбата мъж. Спускал се много тихо и открито и момчето го взело за някой от хотелските дърводелци или майстори. Не му обърнало особено внимание, само си помислило колко рано е вече на работа. Останало с впечатлението, че човекът е висок, с румено лице и е облечен с дълго, кафеникаво на цвят палто. Трябва да не е напуснал стаята веднага след убийството, понеже в легена имаше порозовяла от кръв вода — там си е измил ръцете, а и чаршафите бяха изцапани с кръв — явно нарочно си е изтрил в тях ножа.
Погледнах Холмс, защото описанието на убиеца съвсем точно съвпадаше с неговото, но по лицето му нямаше и следа от ликуване или доволство.
— Не намерихте ли в стаята някаква следа, която да води към убиеца? — попита той.
— Нямаше абсолютно нищо. В джоба на Стангърсън открихме портфейла на Дребър, но това, изглежда, не е необичайно, понеже той е плащал сметките. Парите наброяваха над осемдесет лири и всичко си беше на място. Каквито и да са мотивите на тези необикновени престъпления, кражбата не е сред тях. Не намерихме документи или бележки в джобовете на убития, имаше само една телеграма, изпратена от Кливланд преди около месец, със следното съдържание: „Дж. Х. е в Европа“, но без подпис.
— И нищо повече? — попита Холмс.
— Нищо значително. Романът, който човекът е чел преди заспиване, беше на леглото, а лулата му — на близкия стол. На масата имаше чаша вода, а на перваза — кутийка от мехлем с две хапчета.
Шерлок Холмс ликуващ скочи от мястото си и радостно извика:
— Последната брънка! Сега картината е пълна.
Двамата детективи изумено го гледаха. Той каза доверително:
— Сега държа в ръцете си всички конци, които така се бяха объркали. Естествено трябва да се изяснят някои подробности, но вече несъмнено зная основните факти от момента, когато Дребър се разделя със Стангърсън на гарата, до откриването на убития секретар. Все едно че съм го видял с очите си. Ще ви дам доказателство за своята осведоменост. Успяхте ли да приберете хапчетата?
— Нося ги — отвърна Лестрейд и извади една бяла кутийка. Взех тях, портфейла и телеграмата с намерението да ги сложа на сигурно място в участъка. Да си призная, прибрах хапчетата по чиста случайност, защото за мен те нямат никакво значение.
— Дайте ми ги — помоли Холмс, след което се обърна към мене: — А сега, докторе, кажете според вас това обикновени хапчета ли са?
Наистина не бяха обикновени хапчета. Малки, кръгли и бисерносиви на цвят, те изглеждаха почти прозрачни на светлината от лампата.
— По лекотата и прозрачността им може да се предположи, че са разтворими във вода — заключих аз.
— Точно така — потвърди Холмс. — Нали не бихте имали нищо против да слезете и да доведете клетия малък териер, който вече е толкова зле и хазяйката искаше да сложите край на мъките му още вчера?
Отидох и донесох на ръце кучето. То дишаше тежко и по угасналия му поглед си личеше, че кончината му наближава. Бледата като платно муцунка всъщност вече говореше, че териерът е отвъд обичайните граници на кучешкото съществуване. Положих го на възглавничка върху килима.
— Сега ще разполовя едно хапче — рече Холмс, извади джобното си ножче и се зае да изпълни казаното. — Едната половина ще върнем в кутията за бъдещи нужди, а другата ще поставя в тази винена чаша, където има и лъжичка вода. Виждате, че нашият приятел докторът е прав, разтваря се бързо.
— Това може да ви се струва много интересно — каза Лестрейд с обидения тон на човек, подозиращ, че му се подиграват, — но не разбирам какво общо има със смъртта на господин Стангърсън.
— Търпение, приятелю, търпение! Скоро ще се уверите, че има много общо. А сега ще добавя и малко мляко, за да стане сместа поносима, и като я дадем на кучето, ще видим, че ще я излочи с удоволствие.
