почувствувахме в безопасност, докато не вързахме и краката, и ръцете му. Когато свършихме, изправихме се запъхтени, останали без дъх.
— Разполагаме с кабриолета му — каза Шерлок Холмс. — Ще ни послужи да го откараме в Скотланд Ярд. Господа — продължи той, любезно усмихнат, — нашата малка загадка е към своя край. С най-голямо удоволствие ще изслушам въпросите, които бихте желали да ми зададете. Сега няма опасност да не получите отговор.
ЧАСТ II
ЗЕМЯТА НА СВЕТЦИТЕ
ГЛАВА 1
БЕЗБРЕЖНАТА СОЛНА РАВНИНА
В централната част на големия северноамерикански континент се намира безводна и негостоприемна пустош, която от дълги години служи като бариера срещу проникването на цивилизацията. От планината Сиера Невада на запад до Небраска на изток и от река Йелоустоун на север до Колорадо на юг областта е безлюдна и тиха. В този мрачен край и Природата не винаги е в едно и също настроение. Има величествени планини със снежни върхове и тъмни и мрачни долини. Има буйни реки, спускащи се през изрязаните каньони, и огромни равнини, зиме побелели от сняг, а лете посивели от кристалчета сол. Навсякъде обаче цари една и съща атмосфера: навсякъде е пусто, неприветливо и безрадостно.
В тази земя на отчаянието няма обитатели. Случва се да я прекосят индианци от племето поони — Чернокраките, — за да стигнат до други ловни полета, но и най-суровите сред храбреците са щастливи, когато тези страховити равнини се изгубят от погледа им и те отново се озоват сред родната прерия. Из оскъдните храсталаци дебнат койоти, лешояди тежко размахват криле, тромави гризли се тътрят през тъмните проломи и търсят сред скалите нещо за ядене. Това са единствените живи същества на тази пустош.
На света няма гледка, вдъхваща по-голямо униние, отколкото северните склонове на Сиера Бланко. Докъдето ти виждат очите се простира обширна равнинна местност, цялата покрита с петна от солен прах, сред която изникват скупчени нискорастящи храсти. В самия край на хоризонта се е разположила дълга верига планински върхове, чиито стръмни зъбери са изпъстрени със сняг. В тази необятна безбрежност няма признаци на живот, няма и нищо, свързано с живота. В стоманеносините небеса не летят птички, никакво движение не нарушава еднообразието на сивата земя, но преди всичко там цари абсолютна тишина. Колкото и да напряга слуха си човек, във внушителната пустош няма и помен от звук, има само тишина — пълна и угнетителна тишина.
Стана дума, че в обширната равнина няма нищо, свързано с живота, но това не е съвсем вярно. Като се вгледа откъм Сиера Бланко, човек вижда пресичащ пустошта път, който криволичи и се изгубва в далечината. Личат си изровените коловози, утъпкано е от нозете на много търсачи на приключения. Тук- таме нещо се белее и проблясва на слънцето, изпъква върху тъмния фон на солните пластове. Приближете се и погледнете внимателно! Белеят се кости — ту големи и груби, ту по-дребни и крехки. Първите — от волове, вторите — от хора. В продължение на хиляда и петстотин мили може да се проследи мъртвешкият път на керваните по разпилените останки на загиналите.
Точно тази картина беше пред очите на един самотен пътник на 4 май 1847 година. Мъжът изглеждаше така, сякаш е самият зъл гений или демон на тази местност. Случайният наблюдател би се затруднил да определи дали е към четиридесет, или към шестдесетгодишен. Имаше изпито и съсухрено лице, опалената от слънцето, наподобяваща пергамент кожа бе плътно опъната върху изпъкналите кости, в кестенявата му коса и брадата гъсто се виеха бели нишки, очите му, хлътнали в орбитите, излъчваха неестествен блясък, а плътта на ръката, стиснала оръжието, беше колкото на скелет. Както стоеше, човекът се облегна на пушката, за да не падне, но въпреки това високият му ръст и масивната му костна система говореха за жилав и жизнеспособен организъм. Ала измършавялото лице, както и дрехите, увиснали като парцали по отслабналото му тяло, издаваха защо изглеждаше грохнал и немощен. Човекът умираше. Умираше от глад и жажда.
Премина пролома мъчително бавно и се изкачи на малкото възвишение с напразната надежда да зърне някакви признаци, че наблизо има вода. Сега пред очите му се простираше обширната солна равнина и редицата сурови планини в далечината, без стрък трева или дръвче, които да говорят за наличие на влага. Сред безбрежния пейзаж нямаше капчица надежда. Човекът се взря на север, на изток и на запад с обезумели, питащи очи, и чак тогава осъзна, че странствуванията му са стигнали своя край, че тъкмо тук, на тази гола канара, той ще срещне смъртта. „Все едно дали тук, или в пухена постеля след двайсет години!“ — измърмори той и седна на завет до една скала.
Преди да се разположи, човекът остави безполезната пушка, както и голям вързоп, стегнат в сив шал, който носеше на дясното си рамо. Тази тежест явно му е била пряко сили, защото при свалянето вързопът тупна на земята. Тутакси отвътре се чу слаб стон, подаде се едно изплашено личице с ясни кафяви очи и две покрити с лунички свити юмручета.
— Заболя ме! — укори го детският глас.
— Така ли се получи? — замислено каза мъжът. — Стана без да искам.
Както говореше, той развърза сивия шал и измъкна от него красиво момиченце на около пет години, с изящни пантофки и спретната розова рокличка с ленена престилка, свидетелствуващи за грижлива майчина ръка. Детето беше бледо и изнурено, но със загладени ръце и крачета, което говореше, че е страдало от лишенията по-малко от спътника си.
— Как се чувстваш сеги? — попита я той. понеже момиченцето продължаваше да разтърква тила си. покрит със сплъстени руси къдрици.
— Целуни мястото и ще мине — отвърна му то напълно сериозно и наведе към него ударената си главица. — Така прави мама. А къде е мама?
— Няма я. Надявам се, че скоро ще я видиш.
— Няма ли я? — възкликна детето. — Чудно, та тя не си взе довиждане, иначе винаги си взема, дори когато ходи на чай при леля, а сега я няма вече от три дни. Виж ти, тук всичко е изсъхнало. Няма ли вода и нещо за ядене?
— Не, няма, миличка. Още малко потърпи, после нещата ще се оправят. Хайде, облегни се на мен, ето така си опри главата, ще ти е по-удобно. Устните ми са се напукали и ми е трудно да говоря, но май ще е най-добре да ти обясня положението. Какво е това в ръцете ти?
— Красиви парченца! Скъпоценни парченца! — извика възторжено момиченцето, вдигнало две лъщящи люспи слюда. — Като се върнем у дома, ще ги дам на брат ми Боб.
— Скоро ще видиш по-красиви неща от тях — каза й доверително мъжът. — Само имай търпение. Канех се обаче да ти обясня… Помниш ли кога се отклонихме от реката?
— О, да.
— Тогава смятахме, че скоро ще излезем на друга река, но работата се обърка. Компасът ли не е наред, картата ли, но до река не стигнахме. Останахме без вода. Е, имаше някоя и друга капка за момиченце като тебе и…
— И ти не можеше да се измиеш — прекъсна го важно спътничката му, вгледана в изпоцапаното му лице.
— Нямаше вода нито за миене, нито за пиене. Пръв не издържа господин Бендър, после индианецът Пийт, после госпожа Макгрегър, след нея Джони Хоунс, а накрая, мило дете, и майка ти.
— Значи и мама е умряла! — извика момиченцето, зарови лице в престилката си и горчиво заплака.
— Да, само ние с тебе останахме живи. После ми хрумна, че в тази посока можем да попаднем на вода, затова реших да те нося, и потеглихме двамата. Изглежда, нямаме късмет. Вече само господ може да ни помогне!
— Да не искаш да кажеш, че и ние ще умрем? — спря да хлипа детето и вдигна обляното си в сълзи лице.
— В общи линии така е.
— Защо чак сега ми го казваш? — рече момиченцето и весело се засмя. — Толкова ме уплаши! Нали, щом умрем, пак ще бъдем заедно с мама
