Остава ни цял месец, а когато изтече, според мен ще е най-добре да се махнем от Юта.
— Да напуснем Юта?
— Горе-долу така може да се каже.
— Ами фермата?
— Ще съберем пари, колкото можем, а другото ще оставим. Да си призная, Луси, неведнъж ми се е искало да го сторя. Не ми се нрави да превивам гръб пред когото и да е, както правят тук хората пред проклетия Пророк. Роден съм свободен американец и не мога да свикна с тая работа. Май съм много стар да се уча. Ако Янг вземе да се навърта около фермата, не е изключено да се натъкне на заряд едри. сачми, изстреляни срещу него.
— Но те няма да ни позволят да заминем! — възпротиви се дъщеря му.
— Почакай да се върне Джеферсън, лесно ще се оправим. А междувременно се успокой, дъще, и гледай очите ти да не са подути от плач, иначе, като те види, той ще ме направи на нищо. Няма от какво да се страхуваш, няма никаква опасност.
Джон Фериър изрече тези утешителни слова с доста уверен глас, но Луси все пак забеляза, че вечерта баща й положи особени грижи да заключи вратите и старателно изчисти и зареди ръждясалата ловджийска пушка, окачена на стената в спалнята му.
ГЛАВА 4
БЯГСТВО И СПАСЕНИЕ
На другата сутрин след разговора с мормонския Пророк Джон Фериър отиде в Солт Лейк Сити и като намери своя познат, готвещ се да тръгне за Сиера Невада, му повери посланието до Джеферсън Хоуп. В него съобщаваше на младия човек за надвисналата над тях опасност и за голямата необходимост от завръщането му. Щом уреди този въпрос, Фериър малко се успокои и си тръгна за дома с поолекнало сърце.
Когато наближи фермата, с изненада забеляза, че и на двата стълба до портата има вързани коне. Още повече се изненада, като влезе, защото завари двама млади мъже, заели гостната му. Единият, с издължено, бледо лице, се беше отпуснал на стола люлка, опрял вдигнатите си крака върху печката. Другият — младежът с дебел врат и груби черти на подпухналото лице — стоеше пред прозореца с ръце в джобовете и си подсвиркваше известен църковен химн. И двамата кимнаха за поздрав на влезлия Фериър, а после седналият заговори:
— Може би не ни познавате — каза той. — Пред вас е синът на старейшината Дребър, а аз съм Джоузеф Стангърсън, с когото пътувахте през пустошта, когато Бог протегна ръка и ви прибра в истинското паство.
— Както ще прибере всички народи, като му дойде времето — каза другият с гъгнив глас. — Той може и да се бави, но никого не забравя.
Джон Фериър сдържано се поклони. Беше отгатнал кои са посетителите.
— Дойдохме — продължи Стангърсън, — посъветвани от нашите бащи, с молба да дадете ръката на дъщеря си на онзи от нас, който изглежда подходящ и на двама ви. Понеже аз имам само четири жени, а брат Дребър има седем, струва ми се, че моето основание е по-голямо.
— Не, не, братко Стангърсън — извика другият. — Не е въпрос колко жени има човек, а колко може да издържа. Моят баща ми подари мелниците си, така че сега аз съм по-богатият.
— Но аз имам по-добри изгледи — каза приятелски първият. — Когато бог вземе баща ми, ще стана собственик на щавачницата и на кожарската фабрика. Пък и съм по-възрастен от тебе, с по-висок ранг в църквата.
— Нека момичето реши — предложи младият Дребър и самодоволно се ухили на отражението си в стъклото. — Всичко ще зависи от нейното решение.
По време на този диалог Джон Фериър стоеше вбесен на прага и едва се сдържаше да не заиграе с камшика по гърбовете на посетителите. Накрая тръгна към тях и каза:
— Вижте какво, когато дъщеря ми ви повика, можете да дойдете, но дотогава кракът ви да не стъпва тук!
Двамата млади мормони го изгледаха изумено. Според тях съперничеството им за ръката на девойката беше най-голямата чест, която можеха да окажат на нея и на баща й.
— Стаята може да се напусне от две места: през вратата и през прозореца — изкрещя Фериър. — Откъде ще предпочетете?
Мургавото му лице изглеждаше толкова свирепо, а костеливите ръце — толкова страшни, че посетителите скочиха и побързаха да се измъкнат. Старият фермер ги последва до вратата.
— И ми съобщете, когато се споразумеете — язвително подхвърли той.
— Ще си платиш за това! — извика Стангърсън, пребледнял от гняв. — Не зачете Пророка и Съвета на четворицата! Ще се разкайваш до сетния си час!
— Ще усетиш колко е тежка ръката господна! — извика и младият Дребър. — Бог ще вдигне десница и ще те порази!
— Да взема аз да ви поразя тогава! — възкликна яростно Фериър и щеше да изтича горе в спалнята си за пушката, ако не беше Луси, която го хвана за ръката и го спря. Преди да се отскубне от нея, изтрополяха копитата и стана ясно, че мормоните вече се отдалечават.
— Лицемерни нехранимайковци! — извика Фериър и избърса потта от челото си. — Бих предпочел да те видя в гроба, момичето ми, отколкото да се омъжиш за някого от тях!
— Аз мисля същото, татко — каза развълнувано Луси, — но Джеферсън скоро ще си дойде.
— Да, няма да се забави. И колкото по-скоро е тук, толкова по-добре, защото не знаем какво може да предприемат.
Наистина беше крайно време някой да подкрепи със съвети и помощ упорития стар фермер и неговата осиновена дъщеря. От създаването на мормонското селище до този миг не беше имало такъв случай на явно неподчинение спрямо властта на старейшините. Щом за дребни грешки наказваха сурово, каква ли съдба щеше да сполети този несравним размирник? Фериър знаеше, че нито богатството, нито общественото му положение щяха да го отърват. Други, не по-малко известни и богати от него, биваха тайно отвличани, а имотът им предаван на църквата. Фериър беше храбър мъж, но се разтреперваше пред неясната, мрачна заплаха, надвиснала над него. Можеше да срещне очи в очи всяка открита опасност, ала напрежението на очакването го изнервяше. Криеше обаче страховете си от Луси и се преструваше, че не смята положението за сериозно, но тя с проникновението на обичащите добре разбираше, че баща й е притеснен.
Фериър предполагаше, че Янг ще му изпрати някакво послание или ще протестира заради държанието му, и не грешеше, но всичко се прояви в съвсем неочаквана форма. На следващата сутрин, когато стана, за свое учудване Фериър откри квадратно листче хартия, забодено на завивката му точно над гърдите. На него беше написано ясно с разкривени букви: „Дават ти се двайсет и девет дни, за да се поправиш, а после —“. Чертицата вдъхваше повече страх от всяка друга заплаха. Джон Фериър много се озадачи как предупреждението се е появило в стаята му след като слугите спяха в пристройка навън, а всички врати и прозорци бяха здраво залостени. Той смачка листчето и не каза на дъщеря си нищо за случилото се, но усети, че го полазват тръпки. Срокът от двайсет и девет дни явно беше остатъкът до месеца, отпуснат му от Янг. Каква сила или храброст можеше да се противопостави на враг с такава тайнствена власт? Ръката, забола бележката, можеше да забие нож в сърцето му и Фериър никога нямаше да узнае кой е причинил смъртта му.
Още по-голям бе потресът му на следващата сутрин. Бяха седнали да закусват, когато Луси извика учудено и посочи нагоре. В средата на тавана беше изписана цифрата 28, вероятно с овъглена съчка. Дъщеря му не разбра за какво става дума, а и той не й го разясни. През нощта Фериър не спа, а седя на стража с пушката. Не чу и не видя нищо, но на сутринта цифрата 27 беше изписана с боя на входната врата.
Така дните се нижеха и всяка сутрин фермерът откриваше, че невидимите му врагове следят сметката и винаги отбелязват на някое видно място колко дни му остават до края на милосърдната отсрочка. Понякога фаталните цифри се появяваха на стената, друг път на пода, а се случваше и да са изписани върху малки картони, закачени на портата или на оградата. Колкото и да дебнеше, Джон Фериър не можа да установи как се появяват ежедневните предупреждения. Всеки пореден път го обземаше почти суеверен страх.
