Отслабна, изнерви се и погледът му стана неспокоен като на преследван звяр. Остана му да се надява само на едно: че младият ловец ще пристигне от Невада.
Двайсет се смени от петнайсет, петнайсет — от десет, а вест от заминалия нямаше. Цифрите непрекъснато се смаляваха, но Джеферсън Хоуп не се завръщаше. Всякога, когато по пътя се чуеше тропот от копита или някой колар подвикнеше на впряга си, Фериър изтичваше до портата, мислейки, че най-после помощта е дошла. Накрая, когато петицата бе заменена с четворка, а после с тройка, фермерът се обезсърчи и престана да се надява на избавление. Знаеше, че е обречен, както е без другар и не познава добре планините около селището. По-често използуваните пътища бяха строго наблюдавани и пазени, никой не можеше да мине по тях без разрешение от Съвета. Накъдето и да тръгнеше Фериър, изглежда, нямаше да избегне удара, който заплашваха да му нанесат. И все пак старият човек не се поколеба за решението си да се раздели с живота, но да не се съгласи с това, което смяташе безчестие за дъщеря си.
Една вечер той седеше сам, потънал в дълбок размисъл за сполетелите го беди, и напразно търсеше някакъв изход. Тази сутрин видя цифрата две върху стената на къщата, а следващият ден бе последният от определения срок. Какво ли щеше да се случи тогава? Всякакви неясни и ужасяващи картини изникваха в съзнанието му. А дъщеря му… Какво щеше да стане с нея след неговата смърт? Нямаше ли избавление от невидимата мрежа, преграждаща пътя им от всички страни? При мисълта за собственото си безсилие Фериър подпря глава на масата и заплака.
Но какво беше това? В настъпилата тишина се чу слаб стържещ звук — леко, но много отчетливо сред безмълвието на нощта. Идваше откъм входната врата. Фериър се промъкна в преддверието и напрегна слух. Известно време последва пауза, после слабият, едва доловим звук се повтори. Изглежда, някой лекичко почукваше по една от дъските на вратата. Дали беше среднощен убиец, дошъл да изпълни присъдата на тайния трибунал? Или техен агент с поръчението да отбележи, че е дошъл последният ден на отсрочката? Джон Фериър чувствуваше, че мигновената смърт е за предпочитане пред напрегнатото очакване, което опъва нервите и вледенява сърцето му. Той скочи, дръпна резето и широко отвори вратата.
Навън цареше тишина и спокойствие. Нощта беше ясна, ярките звезди блещукаха в небето. Фериър се взря в градината пред къщата, в оградата и портата, но нито там, нито по пътя имаше жива душа. Той въздъхна облекчено, после се втренчи вляво и вдясно и накрая случайно погледна право в нозете си, където за свое голямо учудване видя проснат ничком човек, разперил ръце и крака.
Тази гледка така го стресна, че фермерът се облегна на стената, притиснал гърло с ръка, за да задуши желанието си да извика. Първата му мисъл беше, че това е тялото на ранен или умиращ, но както гледаше, забеляза, че човекът пълзи по земята, и се вмъква в преддверието бързо и безшумно като змия. Вече вътре, той скочи на крака, затвори вратата и разкри пред изумения фермер свирепото си лице, излъчващо решителност — лицето на Джеферсън Хоуп.
— Милостиви боже! — зяпна Джон Фериър. — Толкова ме уплаши! Как ти хрумна да влезеш по тоя начин?
— Дай ми нещо за ядене — каза Джеферсън с дрезгав глас. — От две денонощия хапка не съм сложил в уста. — И той се нахвърли като изгладнял вълк върху студеното месо и хляба, останали неприбрани на масата от вечерята на стопанина. — Луси добре ли е? — попита той, като утоли глада си.
— Да. Не знае за опасността — отвърна Фериър.
— Това е добре. Наблюдават къщата от всички страни, затова се наложи да пълзя. Може и да са много хитри, ама не са чак толкова хитри, та да хванат един ловец, обучен от орегонски индианци.
Сега, когато виждаше пред себе си верен съюзник, Джон Фериър се промени. Сграбчи мургавата ръка на младия мъж и я разтърси сърдечно.
— Ти си човек, заслужаващ уважение — каза той. — Малко са тези, които биха дошли да разделят с нас опасността и бедата.
— Право казваш, приятел — съгласи се младият ловец. — Почитам те, но ако беше сам в тая работа, щях да си помисля дали да си пъхам главата в гнездото на осите. Дължиш идването ми на Луси и ако я сполети нещастие, преди това родът — Хоуп ще остане с един човек по-малко в Юта.
— Какво ще правим?
— Утре е последният ти ден и ако не предприемеш нещо тази нощ. свършено е с тебе. В Орловата клисура съм оставил едно муле и два коня. Колко пари имаш?
— Две хиляди долара в злато и пет хиляди в банкноти.
— Ще стигнат. И аз имам да добавя толкова. Ще тръгнем за Карсън през планините. Най-добре събуди вече Луси. Хубаво, че слугите спят извън къщата.
Докато Фериър отиде да подготви дъщеря си за предстоящото пътуване, Джеферсън Хоуп събра всичката храна, която успя да намери, в малък вързоп и напълни една каменинова делва с вода, защото от опит знаеше, че планинските кладенци са малко на брой и на големи разстояния. Тъкмо приключи, и дойде фермерът с дъщеря си, облечена и готова за тръгване. Двамата влюбени размениха горещи поздрави, но набързо, защото нямаше нито миг за губене, а им предстоеше трудна задача.
— Трябва да тръгнем веднага — каза Джеферсън Хоуп тихо и решително, като човек, съзнаващ голямата заплаха, но готов да я посрещне, без да му мигне окото. — Наблюдават и предния, и задния вход, обаче можем да се измъкнем предпазливо през страничния прозорец и да прекосим нивите. Стигнем ли до пътя, ще ни остават само две мили до клисурата, където чакат конете. Призори трябва да сме изминали половината път през планината.
— Ами ако ни спрат? — попита Фериър.
Хоуп потупа револвера, който се подаваше от пазвата на ризата му.
— Ако са твърде много, за да се справим с тебе, ще вземем двама-трима с нас — каза той със зловеща усмивка.
Угасиха всички лампи в къщата и Фериър надникна от тъмния прозорец към нивята, доскоро негови, които трябваше да остави завинаги. От дълго време се подготвяше за тази жертва, защото мисълта за честта на благоденствието на дъщеря му натежаваше пред съжалението, че с богатството му е свършено. Всичко изглеждаше толкова мирно и щастливо — листата на дърветата шумоляха, над обширното житно поле цареше тишина и човек трудно можеше да си представи смъртта, дебнеща отвсякъде. Но пребледнялото и каменно лице на младия, ловец говореше, че като се е приближавал към къщата, е видял достатъчно, за да се увери в това.
Фериър взе торбата със златото и банкнотите, Джеферсън Хоуп понесе оскъдните провизии и водата, а за Луси остана вързопче с някои от по-ценните й вещи. Отвориха прозореца много бавно и предпазливо, почакаха да изплува тъмен облак и да сгъсти донякъде мрака и после един по един се спуснаха в градинката. Приведени и затаили дъх, те се промъкнаха през нея, стигнаха до заслона на живия плет и вървяха по края, докато се добраха до пролука, водеща към полето. В същия миг младият мъж дръпна спътниците си към тъмното убежище на оградата, където те останаха да лежат безмълвни и разтреперени.
Добре, че благодарение на ловуването из прерията Джеферсън Хоуп бе придобил слуха на дива котка. Едва успяха да се снишат, когато на няколко ядра от тях се чу тъжният вик на планинска улулица. Тутакси наблизо извикаха в отговор. Веднага след това от пролуката, към която се бяха насочили, се показа неясен, тъмен силует, отново се чу уговореният сигнал — жалният глас на улулица — и от мрака изникна втори мъж.
— Утре в полунощ — каза първият, който явно ръководеше. — Когато козодоят извика три пъти.
— Разбрано — потвърди вторият. — Да съобщя ли на брат Дребър?
— Предай му, а той да предаде на останалите. Седем без девет!
— Пет без седем! — каза вторият и двете фигури се отдалечиха в различни посоки. Последните им думи явно представляваха нещо като парола и отговор. Веднага щом стъпките им заглъхнаха в далечината, Джеферсън Хоуп скочи на крака, помогна на спътниците си да минат през пролуката и ги поведе през полето неимоверно бързо, като подкрепяше, и почти носеше девойката, когато тя нямаше сили да продължи.
— Давайте, давайте! — подканяше ги тихо той от време на време. — Минахме през постовете, всичко зависи от бързината ни. Хайде!
Щом стигнаха до шосето, започнаха да се придвижват по-успешно. Само веднъж се натъкнаха на мормон, но мигом се спотаиха в една нива и така избегнаха разпознаването. Недалече от града ловецът тръгна по отклоняваща се тясна и камениста пътека, водеща към планините. Над главите им тъмнееха два остри зъбера, а проломът, който ги разделяше, беше Орловият каньон — там ги очакваха конете. С
