— ГрегСън е най-умният детектив в Скотланд Ярд — отбеляза приятелят ми. — От цялата пасмина само той и Лестрейд ги бива. работят бързо и енергично, но дотолкова им липсва нетрадиционният поглед, че е направо потресаващо. При това всеки е забил нож в гърба на другия. Завиждат си, сякаш са професионални красавици. Ако и двамата са тръгнали по следата, този случай ще се окаже доста забавен.
Изумих се от спокойствието, с което Холмс редеше мислите си.
— Положително няма време за губене! — възкликнах аз. — Да изляза ли, за да ви повикам кабриолет?
— Не съм убеден, че трябва да отида. Понякога, когато не съм обзет от пристъп на активност, аз се превръщам в най-непоправимия безделник на земята.
— Защо, нали мечтаехте тъкмо за такава възможност?
— Скъпи приятелю, какво ме засяга това? Да допуснем, че разкрия цялата работа. Можете да бъдете сигурен, че Грегсън, Лейстрейд и Сие ще си присвоят всичките заслуги. Така става, когато човек участвува неофициално.
— Но той ви моли да му помогнете!
— Вярно. Грегсън знае, че го превъзхождам, и насаме ми отдава дължимото, но би предпочел да си отреже езика, вместо да го признае пред трето лице. Както и да е, нищо не пречи да отидем и да надникнем там. Ще ги уловя на въдицата си. Друго да не стане, поне ще се посмея за тяхна сметка. Да вървим!
И Холмс бързо си навлече палтото, след което се засуети, което показваше, че пристъпът на енергичност е надделял над състоянието на апатия.
— Слагайте си шапката — обърна се към мене той.
— Искате да ви придружа?
В съществуващото фактическо положение (лач.). Б. пр.
— Да, стига да нямате нещо по-добро за вършене — каза той. Миг по-късно кабриолетът с бясна бързина понесе двама ни към „Брикстън Роуд“.
Беше мъгливо, облачно утро. Кафеникава пелена, сякаш отражение на калните улици, забулваше покривите на къщите. Спътникът ми беше в чудесно настроение, бъбреше за цигулките, правени в Кремена, и за разликата между „Страдивариус“ и „Аматй“. На мене обаче не ми се говореше, защото духът ми се чувствуваше угнетен от мрачното време и скръбната задача, с която се бяхме нагърбили.
— Струва ми се, че не отделяте дължимото внимание на предстоящия случай — казах накрая аз, прекъсвайки музикалния трактат на Холмс.
— Още нямам изходни данни — отвърна той. — Основна грешка е, когато човек теоретизира, преди да е запознат с всички доказателства. Така повлиява на преценките си.
— Скоро ще разполагате с данни — подхвърлих аз, като посочих навън. — Стигнахме „Брикстън Роуд“, ето я и къщата, ако. не се лъжа.
— Правилно. Спри, кочияшо, спри!
Все още бяхме на стотина ярда7 от мястото, но Холмс настоя да слезем и довършихме пътуването си пешком.
Къщата на „Лористън Гардънс“ 3 имаше зловещ и заплашителен вид. Освен нея се виждаха още три къщи, всичките построени малко по-навътре от улицата. В две от тях живееха хора, а върху фасадите на двете необитаеми къщи три реда празни прозорци гледаха печално и навяваха чувство за пустота и униние, само дето тук-таме върху зацапаните стъкла имаше надписи „Дава се под наем“, наподобяващи пердета на болни очи. Къщите бяха разделени от улицата с малка градина, изпъстрена с безразборно избуяли хилави растения и пресечена от тясна алея, чийто жълт цвят явно се дължеше на глина, примесена с чакъл. Навсякъде беше мокро от падналия през нощта дъжд. Градината бе опасана с три стъпки висока тухлена стена с дървен парапет в горния край и на тази стена видяхме облегнат снажен полицай, наобиколен от групичка зяпачи, протегнали шии и напрегнали очи с напразната надежда, че ще зърнат нещо от това, което става вътре.
Мислех си, че Шерлок Холмс веднага ще се втурне в къщата и ще се хвърли да проучва загадката. Но се оказа, че той има далеч по-други намерения. С пълно безразличие, което при съществуващите обстоятелства ми се стори граничещо с престорена непринуденост, той започна небрежно да крачи напред-назад по паважа и да се взира с празен поглед в земята, небето, отсрещните къщи и по дължината на парапета. Като свърши огледа, Холмс бавно тръгна по алеята, или по-скоро по тревата покрай алеята, все така приковал очи в земята. На два пъти се спря, видях, че веднъж се усмихна, и чух как възкликна доволно. По мократа глинеста пръст имаше много отпечатъци от стъпки, но понеже полицаите бяха минавали оттам на влизане и излизане, не ми стана ясно как моят другар може да се надява, че ще узнае нещо. Ала тъй като наскоро бях получил изумителни свидетелства за бързината, с която е способен да вниква в положението, не се съмнявах, че той сигурно вижда много неща, които ми убягват.
На входната врата ни посрещна висок белолик мъж със сламеноруса коса и бележник в ръка. Той се втурна към нас и разтърси с благодарност ръката на спътника ми.
— Много любезно от ваша страна, че дойдохте — каза той. — Запазил съм всичко непокътнато.
— Освен това! — И приятелят ми посочи алеята. — Стадо бизони да беше минало, нямаше да остави подире си такава голяма неразбория. Но не се съмнявам, Грегсън, че вие сте направили своите заключения, преди да разрешите минаването оттам.
— Имах много работа в къщата — опита да се измъкне детективът. — Тук е и колегата Лестрейд. Разчитах, че той ще има тази грижа.
Холмс ме погледна насмешливо и веждите му се вдигнаха нагоре.
— Щом двама души като вас и Лестрейд са налице, трети човек едва ли ще има какво да открие — каза той на детектива. Грегсън самодоволно потри ръце.
— Смятам, че свършихме всичко необходимо — обясни той. — Но случаят е необичаен, а аз зная, че вие имате слабост към подобни неща.
— С файтон ли пристигнахте? — попита Холмс.
— Не, господине.
— А Лестрейд?
— Не, господине.
— Тогава нека влезем да разгледаме стаята.
И след тази неуместна забележка Холмс се запъти към къщата, последван от Грегсън, на чието лице бе изписано изумление.
Малък прашен коридор с голи дъски водеше към кухнята и сервизните помещения. Вляво и вдясно се виждаха врати. Едната явно не беше отваряна от седмици, но през другата се стигаше до гостната — мястото, където се бе случило загадъчното произшествие. Холмс влезе, а аз го последвах със свито сърце, както става, когато човек е пред лицето на смъртта.
Стаята, огромна и правоъгълна, изглеждаше още по-огромна поради липсата на каквито и да е мебели. Стените бяха облепени с просташки крещящи тапети с петна от плесен, а тук-таме висяха отлепени дълги ленти, под които се виждаше жълтата мазилка. Срещу вратата имаше претенциозна на вид камина, увенчана с полица от имитация на бял мрамор. На края на полицата беше оставена полуизгоряла восъчна свещ. Единственият прозорец бе толкова мръсен, че всичко сивееше на мъждивата и слаба светлина, още повече понеже цялото помещение бе покрито с дебел слой прах.
Тези подробности забелязах по-късно, а в момента вниманието ми бе приковано от простряната върху дъсчения под самотна, мрачна и неподвижна фигура, взряна с празен и безжизнен поглед в потъмнелия таван. Тялото принадлежеше на четиридесет и три — четиридесет и четири годишен човек, среден на ръст, широкоплещест, с къдрава черна коса и къса, остра брада. Беше облечен с плътен сукнен редингот и жилетка, и светли панталони, с безукорно чисти яка и маншети на ризата. На пода редом с него бе положен цилиндър — елегантен и грижливо изчеткан. Ръцете му бяха широко разтворени, юмруците — стиснати, а долните му крайници — вкопчени един в друг, сякаш след тежка борба със смъртта. Върху лицето му бе застинало изражение на ужас и както ми се стори, на омраза, каквато за пръв път виждах у човек. Зловещите и страшни изкривени черти, в добавка към ниското чело, сплескания нос и издадената долна челюст придаваха на мъртвеца някак човекоподобен, маймунски вид, подсилен от сгърчената му, неестествена поза. Виждал съм смъртта във всякаква форма, но тя никога не ми се е представяла в по- страховит вид от проявата си в това тъмно и нечисто помещение, чийто прозорец гледаше към една от
