главните пътни артерии на лондонското предградие.
До вратата стоеше мършавият и както винаги приличащ на невестулка Лестрейд, който ни поздрави.
— Този случай ще вдигне голям шум, сър — подметна той на Шерлок Холмс. — Надхвърля всичко, на което съм попадал досега, а доста ми е минало през ръцете.
— Няма ли някаква следа? — попита Грегсън.
— Съвсем не — в тон с него отвърна Лестрейд. Шерлок Холмс се приближи до тялото, коленичи и съсредоточено го огледа.
— Сигурни ли сте, че няма рана? — попита той, сочейки изобилието от капки и пръски кръв наоколо.
— Напълно! — извикаха и двамата детективи.
— Тогава естествено тази кръв принадлежи на друго лице, вероятно на убиеца, ако е било извършено убийство. Това ми напомня на обстоятелствата, свързани със смъртта на Ван Янсен от Утрехт през 1834 година. Спомняте ли си случая, Грегсън?
— Не, сър.
— Намерете го и го прочетете, заслужава си. Няма нищо ново под слънцето. Всичко вече се е случвало.
Холмс говореше, а през това време ловките му пръсти светкавично се движеха насам-натам: докосваха, натискаха, разкопчаваха и проверяваха, докато в очите му се таеше същият унес, за който вече споменах. Понеже направи огледа бързо, никой не би допуснал, че нито една дреболия не му се е изплъзнала. Накрая подуши устните на мъртвеца, после погледна подметките на високите му лачени обуща и попита:
— Нали не сте го местили?
— Само колкото се налагаше, за да направим огледа.
— Вече можете да го изпращате в моргата — каза Холмс. — Нищо друго няма да се разбере.
По нареждане на Грегсън четирима мъже чакаха с носилка. Когато ги повика, те влязоха в стаята, вдигнаха непознатия и го понесоха. При това от тялото падна пръстен, издрънча и се търколи на пода. Лестрейд го грабна и го загледа с недоумение.
— Тук е идвала жена! — извика той. — Това е женски венчален пръстен.
И докато говореше, той протегна дланта си да ни го покаже. Наобиколихме го и вперихме погледи. Нямаше съмнение, че колелцето от чисто злато някога беше красяло пръста на невяста.
— Това усложнява положението — каза Грегсън. — Господ ми е свидетел, че и досега си беше сложно.
— Значи сте сигурен, че не го опростява? — подхвърли Холмс. — Нищо няма да научите, като го гледате втренчено. Какво намерихте в джобовете?
— Събрали сме всичко ей там — отвърна Грегсън и посочи предметите, отрупани безредно на едно от по-долните стъпала на стълбите. — Златен часовник, купен от Баро в Лондон. Златна верижка, много тежка и масивна. Златен пръстен с масонски знак. Златна игла за вратовръзка, изобразяваща глава на булдог с рубини за очи. Юфтен калъф за визитни картички с визитки на Инок Дж. Дребър от Кливланд, което отговаря на инициалите върху бельото — И.Д.Д. Нямаше портфейл, но наличните пари възлизат на седем лири и тринайсет шилинга. Джобно издание на „Декамерон“ от Бокачо с името Джоузеф Стангърсън, изписано върху форзаца. Две писма: едното адресирано до И. Дж. Дребър, другото до Джоузеф Стангърсън.
— На какъв адрес?
— Улица „Странд“, Американска банкова агенция, до поискване. И двете писма са от параходната компания „Гион“ във връзка с отплаването на техни кораби от Ливърпул. Явно клетникът се е готвел да се връща в Ню Йорк.
— Събрахте ли някакви сведения за другия мъж, за Стангърсън?
— Веднага пристъпих към това, сър — каза Грегсън. — Изпратих обявление на всички вестници, а един от хората ми отиде в Американската банкова агенция, но още не се е върнал.
— Известихте ли Кливланд?
— Телеграфирахме тази сутрин.
— Какво съдържаше запитването?
— Просто описахме обстоятелствата и добавихме, че ще се радваме на всякаква информация, която би могла да ни е от полза.
— Не поискахте ли да ви съобщят подробности по въпрос, който ви се струва от решаващо значение?
— Запитването беше за Стангърсън.
— И нищо повече? Няма ли обстоятелство, обединяващо целия този случай? Няма ли да телеграфирате отново?
— Казах каквото имах да казвам — обидено отговори Грегсън.
Шерлок Холмс леко се усмихна и тъкмо се готвеше да подхвърли нещо, когато Лестрейд, намиращ се в предната стая, докато този разговор се водеше в хола, отново се появи на сцената, доволно и важно потривайки ръце.
— Господин Грегсън — каза той, — току-що направих извънредно голямо откритие. Щеше да ни убегне, ако не бях огледал внимателно стените.
Очите на човечеца проблясваха — явно се мъчеше да прикрие, че ликува, задето е взел връх над колегата си.
— Елате! — извика той и се втурна обратно в стаята, чиято атмосфера изглеждаше малко по-ведра след изнасянето на обитаващия я мъртвец. — А сега стойте тук! — добави Лестрейд.
Драсна клечка кибрит върху подметката на обувката си, запали я и я поднесе към стената.
— Гледайте! — победоносно каза той.
Вече споменах, че на места тапетите се бяха ръзкъсали. Точно в този ъгъл на стаята имаше отлепено голямо парче и се виждаше жълтият правоъгълник на грубата мазилка. На голата стена с кървавочервени букви бе изписано „Рейч“.
— Какво ще кажете? — извика детективът с тон на уличен търговец, който хвали стоката си. — Изпуснато е, защото се намира в най-тъмния ъгъл на стаята и никой не се е сетил да огледа и тук. Убиецът — бил той мъж или жена — го е написал със собствената си кръв. Вижте, стената се е изцапала от течащата кръв. Това поне изключва предположението за самоубийство. Защо е избран именно този ъгъл за надписа? Ще ви обясня. Погледнете свещта над камината. Тогава е била запалена и в такъв случай в ъгъла е било най-светло, а не най- тъмно от цялата стая.
— И какво значение има, че все пак го откри? — попита пренебрежително Грегсън.
— Как какво?! Ами убиецът, бил той мъж или жена, се е канил да изпише името Рейчъл, но е бил обезпокоен и не го е завършил. Помнете ми думата, когато с времето този случай се изясни, ще се появи свързана с него жена на име Рейчъл. Присмивайте се колкото си искате, господин Шерлок Холмс. Може да сте много хитър и умен, но в крайна сметка старото куче най-добре подушва следата.
— Искрено ви моля да ме извините — каза моят другар, който бе предизвикал гнева на човечеца с неудържимия си смях. — Наистина ваша е заслугата, че пръв от нас открихте написаното, което, както казвате и както по всичко си личи, несъмнено е излязло изпод ръката на другия участник в снощната тайнствена история. Нямаше кога да разгледам стаята, но сега, с ваше позволение, ще го сторя.
Докато говореше, Холмс измъкна от джоба си ролетка и лупа. Въоръжен с двата инструмента, той безшумно тръгна из стаята — някъде спираше, другаде коленичеше, а веднъж дори се просна по корем. Така бе погълнат от заниманието си, че сякаш забрави за нашето присъствие — през цялото време си мърмореше под нос и непрекъснато поддържаше потока от сипещи се възклицания, стонове, подсвирквания и тихи възгласи, с които се насърчаваше и обнадеждаваше. С поведението си той неудържимо ми напомняше на чистокръвна, добре обучена хрътка, която се мята из гъсталака и нетърпеливо скимти, докато надуши изгубената диря. Търсенията му продължиха двайсетина минути или малко повече — измерваше с най- голямо старание разстоянията между следи, които според мен бяха напълно невидими за очите, и понякога използуваше ролетката, за да мери по стените все по същия будещ недоумение начин. На едно място внимателно събра и прибра в плик купчинка сив прах от пода. Накрая се взря с лупата в думата върху
