ми дойде времето… И накрая то, изглежда, наистина дойде. Прехвърлиха ме от Агра в Мадрас, а оттам на остров Блер в Андаманите. На това място има много малко бели каторжници и понеже от самото начало се държах добре, скоро започнах да се ползувам с привилегии. Дадоха ми колиба в Хоуп, малко селище върху склоновете на хълма Хариет, и много-много не се занимаваха с мене. Мястото бе мрачно, върлуваше треска, а отвъд полянките гъмжеше от туземци людоеди, които само дебнеха удобен случай да изпратят своите намазани с отрова стрели. Копаехме, ограждахме с канавки, садяхме таро20 и вършехме куп други неща, така че по цял ден имаше работа, но вечер ни оставаше по малко свободно време. Между другото помагах на доктора да приготвя лекарствата си и понаучих това- онова от неговия занаят. Непрекъснато дебнех за възможност да избягам, но най-близката суша беше на стотици мили, а в тези морета или няма вятър, или духа слабо, така че ставаше невероятно трудно да отплавам… Доктор Съмъртън беше енергичен, безразсъден млад човек и останалите млади офицери се събираха вечер в квартирата му, за да играят карти. Приемната му, където приготвях лекарствата, беше в съседство с гостната, с прозорче помежду. Често, ако се чувствувах самотен, гасях лампата в приемната и заставах до прозорчето, откъдето чувах разговорите им и наблюдавах играта. Самият аз обичам картите и гледах едва ли не с усещането, че и аз играя. Събираха се майор Шолто, капитан Морстън и лейтенант Бромли Браун, които командуваха местните наемни части. Участвуваше и докторът, както и двама-трима служители от затвора, ловки ветерани, които с удоволствие послъгваха на карти, но без да прекаляват. Представляваха приятна малка група… Много скоро обаче нещо ми направи силно впечатление: военните винаги губеха, а цивилните печелеха. Забележете, не твърдя, че имаше измами, но така ставаше. От идването си на Андаманските острови надзирателите се бяха занимавали главно с карти, всеки познаваше играта на другия изтънко, докато останалите само гледаха да убиват времето и хвърляха картите как да е. С всяка изминала вечер военните си тръгваха по-бедни от преди, но колкото повече обедняваха, толкова повече искаха да играят. Майор Шолто пострада най-много. Отначало залагаше банкноти и злато, но скоро взе да участвува само с полици, и то за големи суми. Случваше се да спечели няколко поредни игри, колкото да се зарадва, но после късметът го напускаше и ставаше по-зле от всякога. По цял ден обикаляше като буреносен облак и започна да пие повече, отколкото му понасяше… Една вечер загуби извънредно много. Седях в колибата си, когато двамата с капитан Морстън минаха, олюлявайки се, оттам на път за жилището си. Бяха първи приятели и винаги гледаха да са близко един до друг. Майорът беше обезумял от загубата.
— Край на всичко, Морстън! — каза той тъкмо като минаваха край колибата ми. — Ще трябва да си подам оставката. Разорен съм.
— Глупости, старче! — обади се другият и го потупа по рамото. — И аз съм получавал шамари, но…
Това беше всичко, което чух, но и то стигаше, за да ме подтикне към размисъл. Няколко дни по-късно видях, че майор Шолто се разхожда по морския бряг, затова използувах възможността да го заговоря.
— Бих искал да се посъветвам с вас, майор Шолто — спрях го аз.
— Какво има, Смол? — попита той, като махна пурата от устата си.
— Исках да ви попитам, сър, кой е човекът, на когото трябва да се предаде намерено съкровище. Зная мястото, където са скрити скъпоценности за половин милион лири, и понеже самият аз няма как да ги използувам, реших, че сигурно ще е най-добре да ги предам на съответните власти, а те от своя страна може да ми намалят присъдата.
— Половин милион ли, Смол? — зяпна майорът и ме загледа втренчено да види дали не се шегувам.
— Именно, сър, става дума за скъпоценни камъни и перли. Стоят си и чакат някой да ги прибере. И най- странното е, че истинският собственик е обявен извън закона и не може да предяви претенциите си, така че съкровището принадлежи на онзи, който пръв го намери.
— На управата трябва да се предаде, Смол, на управата — каза той, като заекваше, но го изрече с такова запъване, че ми стана ясно: в ръцете ми е.
— Значи смятате, сър, че трябва да съобщя сведенията на генерал- губернатора? — тихо попитах аз.
— Хм… Хм… Не правете нищо прибързано, за да не се каете после. Разкажете ми историята, Смол. С какви факти разполагате?
Разказах му всичко от начало до край, като измених по нещо тук-таме, та да не познае мястото. Когато свърших, Шолто стоеше като вкаменен, погълнат от мисли. Устните му потръпваха, от което съдех, че води вътрешна борба.
— Работата е много сериозна, Смол — рече най-подир той. — Не казвайте нито думичка другиму, а пък аз скоро ще ви потърся да се видим отново.
Два дни по-късно майор Шолто и приятелят му капитан Морстън дойдоха посред нощ с фенер в колибата ми.
— Искам само капитан Морстън да чуе историята от вашата уста, Смол — каза Шолто.
Повторих предишния си разказ.
— Прилича на истинска, нали? Струва си да се предприеме нещо, нали? — подхвърли Шолто на Морстън. Капитанът кимна.
— Вижте какво, Смол — започна майорът, — ние с приятеля ми обсъдихме случая и стигнахме до извода, че тайната ви едва ли представлява интерес за управата, тя си е ваш личен въпрос и естествено имате право да се разпоредите с нея както намерите за добре. Остава само да определите какво искате в замяна. Може би ще се решим да се заемем с това или поне да го проучим, стига да се споразумеем.
Шолто се мъчеше да говори спокойно и небрежно, но очите му блестяха от възбуда и алчност.
— Що се отнася до това, господа — започнах аз, като се опитвах да говоря спокойно, и аз се вълнувах не по-малко от Шолто, — човек в моето положение може да сключи само една сделка: нужна ми е вашата помощ, за да изляза на свобода, а също и за да освободя тримата си другари. Ще ни станете съдружници и ще получите една пета от плячката, за да си я поделите.
— Хм! Една пета! Това не е много примамливо! — каза Шолто.
— Горе-долу по петдесет хиляди на човек — пресметнах аз.
— Но как ще излезете на свобода? Много добре знаете, че искате невъзможното.
— Съвсем не — отговорих аз, — Обмислил съм всичко до най-малката подробност. Единствената пречка за бягството е липсата на лодка, подходяща за такова плаване, а и провизии, издържащи толкова дълго време. В Калкута и Мадрас има много яхти и лодки, които биха послужили добре за целта. Докарайте една тук. Ще се постараем да се качим на борда през нощта и ако ни оставите където и да е на индийското крайбрежие, ще сте изпълнили вашата част от уговорката.
— Ако ставаше дума за един човек… — каза Шолто.
— Или всички, или никой — отговорих аз. — Заклели сме се. Четиримата винаги трябва да действуваме заедно.
— Виждате, Морстън, че Смол държи на думата си — рече майорът. — Не се отказва от приятелите си. Мисля, че спокойно можем да му се доверим.
— Мръсна работа — подхвърли другият. — И все пак, както казвате вие, тези пари ще ни измъкнат напълно от затруднението.
— Е, Смол — поде майорът, — струва ми се, че ще се помъчим да изпълним желанието ви. Най-напред обаче ще трябва да проверим дали историята е вярна. Кажете къде е скрито сандъчето, а аз ще си взема отпуска и ще замина за Индия с корабчето, пристигащо с подкрепления веднъж месечно, за да разследвам случая.
— Много бързате — обадих се аз. Колкото повече се разгорещява-ше Шолто, толкова по-въздържан ставах аз. — Трябва да получа съгласието на тримата си другари. Обясних ви, или всички, или никой.
— Глупости! — прекъсна ме Шолто. — Какво общо могат да имат с нашата уговорка трима чернокожи?
— Чернокожи, синекожи, няма значение, те са заедно с мене и ще заминем заедно!
Работата приключи с втора среща, на която присъствуваха Махо-мет Сингх, Абдула Хан и Дост Акбар. Отново обсъдихме въпроса и накрая стигнахме до споразумение. Обещахме да снабдим двамата офицери с план на старата част от форта Агра, като отбележим мястото на скритото в стената съкровище. Шолто щеше да замине за Индия и да провери дали историята е вярна. Ако откриеше сандъчето, нямаше да го вземе, а щеше да ни изпрати натоварена с провизии за пътешествието малка яхта, която да ни изчака край
