сграбчи ръката и я стисна сърдечно.
— Доктор Уотсън, колко мило от ваша страна! — каза той. — Вие виждате в какво положение съм и познавате случая не по-зле от мен. Ако дойдете в Баскервил Хол и останете при мене, докато всичко се свърши, аз никога няма да забравя това.
За мен рискованите приключения винаги са таили особена прелест и бях поласкан от думите на Холмс и от сърдечността, с която баронетът ме приветствува като бъдещ негов компаньон.
— С удоволствие ще дойда — казах аз. — По-добре едва ли бих могъл да оползотворя времето си.
— Ще ми изпращаш много подробни отчети — каза Холмс. — Когато настъпи критичният момент, ще ви дам указания как да действувате. Предполагам, че към събота всичко ще бъде готово, за да заминете.
— Удобно ли ви е това, доктор Уотсън?
— Напълно.
— Значи в събота, ако евентуално не променим решението си, ще се срещнем в десет и тридесет за влака, пристигащ от Падингтън.
Ние бяхме тръгнали да си вървим, когато Баскервил изпусна радостно възклицание и като се хвърли към ъгъла на стаята, измъкна изпод един шкаф кафява обувка.
— Моята загубена обувка — извика той.
— Дано всички наши трудности се разрешат така лесно — каза Холмс.
— Все пак това е доста необикновено — забеляза доктор Мортимър. — Преди обед аз внимателно претърсих стаята.
— А също и аз — каза Баскервил. — Сантиметър по сантиметър.
— Тогава наистина тук нямаше никаква обувка.
— В такъв случай сигурно прислужникът я е сложил тук, докато сме обядвали.
Повикахме германеца, но той заяви, че не знае нищо и никакви разпити не можеха да изяснят тази работа. Към серията от непрекъснати и наглед безсмислени мистерийки, които се редуваха така бързо една след друга, се прибави още една. Като оставим настрана цялата мрачна история около смъртта на сър Чарлз, в продължение на два дни ни се случиха редица необясними неща: получаването на писмото от лепените думи, чернобрадият субект в каретата, изчезването на новата кафява обувка, изчезването на старата черна обувка и сега връщането на кафявата.
Докато пътувахме обратно към „Бейкър стрийт“, Холмс седеше мълчалив във файтона и по сбърчените вежди и напрегнатото му лице разбрах, че умът му, както и моят, е зает с формирането на някаква схема, в която да могат да се поместят всичките тези странни и наглед несвързани епизоди.
От следобед до късно вечерта той седя, потънал в тютюнев дим и мисли. Точно преди вечеря ни връчиха две телеграми. Първата гласеше: „Току-що съобщиха, че Баримор е в Баскервил Хол — Баскервил“. Втората — „Обходих двадесетте не открих изрязаната страница на Таймс“.
— Две от нишките отидоха по дяволите, Уотсън. При случаи, когато всичко върви против мен, се амбицирам още повече. Трябва да потърсим някоя друга диря.
— Но остава кочияшът, който караше непознатия!
— Точно така. Аз телеграфирах в регистрационното бюро да ми съобщят името и адреса му. Не бих се учудил, ако това е отговор на моето запитване.
Иззвъняването на звънеца обаче ни донесе нещо по-задоволително от отговор, защото, когато вратата се отвори, в стаята влезе един грубоват човек, който очевидно беше самият кочияш.
— Получих съобщение от управлението, че някой джентълмен на този адрес е искал справка за номер две хиляди седемстотин и четири — каза той. — От седем години карам тази карета и досега никой не се е оплаквал. Идвам тук направо от пиацата, за да ви попитам лично какво имате против мен.
— Нямам нищо против тебе, добри ми човече — каза Холмс. — Напротив, приготвил съм ти половин златна лира, ако дадеш ясен отговор на моите въпроси.
— Ето че денят завърши щастливо за мен — каза усмихнат кочияшът. — Какво искате да ме питате, сър?
— Преди всичко името ти и адреса за в случай, че ми потрябваш пак.
— Джон Клейтън, „Търпи стрийт“ 3, Бъро. Каретата ми е от пиацата на Шипли, близо до гара Ватерло.
Шерлок Холмс записа това.
— Сега, Клейтън, кажи ми всичко за твоя клиент, който идва да наблюдава тази къща сутринта в десет часа, а после проследи двамата джентълмени по „Риджънт стрийт“. Човекът изглеждаше учуден и малко смутен.
— А! Та защо да ви казвам неща, които знаете така добре, както и аз? — каза той. — Да ви кажа право, джентълменът ми довери, че е детектив и че не трябва да казвам за него нищо на когото и да било.
— Добри ми човече, това е много сериозна работа и можеш да изпаднеш в много неприятно положение, ако се опиташ да скриеш нещо от мене. Каза, че твоят клиент се е представил за детектив?
— Да.
— Кога ти каза това?
— Когато се разплащаше.
— Каза ли нещо друго?
— Спомена името си.
Холмс ми хвърли бърз тържествуващ поглед.
— О, каза ти името си, така ли? Това е било неблагоразумие. И какво беше това име?
— Името — каза кочияшът — беше Шерлок Холмс.
Никога не съм виждал приятеля ми така поразен, както при този отговор. За момент той остана мълчалив и недоумяващ. После избухна в сърдечен смях.
— Удар, Уотсън, ловък удар. Насреща си усещам шпага, която е така бърза и гъвкава, както и моята. Този път хубавичко ме улучи. И тъй, неговото име беше Шерлок Холмс, нали?
— Да, сър, това беше името на джентълмена.
— Чудесно! Кажи ми къде се качи той и всичко, което се случи по-нататък.
— Той ме спря в девет и половина на „Трафалгар скуеър“. Каза, че е детектив и ми предложи две гвинеи, ако през целия ден изпълнявам точно това, което иска, без да задавам въпроси. Аз с радост се съгласих. Най-напред подкарахме към хотел „Нортъмбърланд“ и чакахме там, докато двамата джентълмени излязоха и взеха файтон от улицата. После ние последвахме техния файтон, който спря някъде тук.
— Точно пред тази врата — каза Холмс.
— Добре, не съм сигурен в това, но смея да кажа, че моят пътник знае всичко много добре. Спряхме малко по-надолу на улицата и чакахме час и половина. След това двамата джентълмени минаха край нас пеша и ние ги последвахме по „Бейкър стрийт“, после свърнахме…
— Това зная — каза Холмс.
— Бяхме изминали три четвърти от „Риджънт стрийт“, когато моят спътник вдигна капака и изкрещя да карам с всички сили към гара Ватерло. Аз шибнах кобилата и стигнахме там за по-малко от десет минути. Тогава, като добър клиент, той плати своите две гвинеи и се изгуби към гарата. Само че тъкмо преди да си тръгне, той се обърна и каза: „Може би ще ти е интересно да знаеш, че си возил мистър Шерлок Холмс“.
— Разбирам. И повече не го видя.
— След като влезе в гарата, не.
— А как би описал ти този Шерлок Холмс?
Кочияшът се почеса по главата.
— Не е лесно да се опише този джентълмен. Аз бих му дал четиридесет години и беше със среден ръст — два-три инча по-нисък от вас, сър. Беше облечен като конте, имаше черна брада, подрязана равно отдолу, и бледо лице. Не знам дали бих могъл да ви кажа нещо повече от това.
— Цвят на очите?
— Не си спомням.
— Нищо друго ли не можеш да си спомниш?
— Не, сър. Нищо.
— Е, тогава ето ти половин суверен. Още една такава монета те очаква, ако успееш да донесеш повече
